гребена на славата. Всичко останало е било много лесно. Местното култистко общество беше доволно подозрително, но не и дотам интелигентно, че да разпознае гролима, когато го срещне на пътя си. Гелан пък най-сетне беше получил възхищението и преклонението, за които толкова мечтаеше. Сега Чамдар държеше в ръцете си Риванския крал.
Налагаше се на всяка цена да разкъсаме тази зависимост. Знаех много по-елегантен начин да направя това, вместо да изтрия всичко от паметта на Гелан, както ме съветваше баща ми. Признавам, имаше известен риск да направя така, че всички околни да чуят мислите на Чамдар. Ако той навреме осъзнаеше какво става, несъмнено щеше да убие Гелан още на поляната. Или поне щеше да се опита да го стори. За да предотвратя това, аз трябваше да приспя неговата бдителност с някакви отвличащи вниманието блянове и мечти. Съзнанието му трябваше да скача от тема на тема, та да заглуши изострените му сетива. Задачата не беше лека, ето защо предпочетох сама да я свърша, вместо да се осланям на баща си. Той все налита да използва груба сила. Финесът и ловкостта не са сред най-силните му страни.
И така, Гелан му дръпна една вдъхновена реч колко исторически важна личност е той, докато най- накрая озвучените мисли на Чамдар не накараха моят племенник хвалипръцко да млъкне и да се заслуша. Фразата „Ктучик ще ме възнагради, ако убия този дръвник“ определено привлече вниманието и на Гелан, и на неговите последователи култисти. По-късно баща ми каза, че двама от косматите култисти били твърде разтревожени от разкритията на Чамдар. Явно той е бил съпровождан от телохранители.
Озвучените мисли на предания ученик на Ктучик продължаваха да кънтят сред дърветата и помогнаха на Гелан доста бързо да възвърне чувството си за реалност. Той схвана как неговото раздуто самочувствие го е подвело. Когато бълнуването на Чамдар достигна връхната си точка и той вече се виждаше като пръв и любим ученик на Торак, Гелан му показа какво означава истински алорнски темперамент и го фрасна с юмрук през лицето. Чамдар залитна и се строполи. Объркването го накара да охлаби контрола над заслепения си слуга — моя племенник. Осъзнаването на собствената му глупост порази толкова силно Гелан, че той реши да си отмъсти на Чамдар. Но тогава нямаше време да се ровим издълбоко в душевните си преживявания, тъй като предрешените телохранители на Чамдар измъкнаха отнякъде грозни криви ножове и се втурнаха да защитават господаря си. За щастие всички останали култисти се събраха около Гелан с религиозна жертвоготовност. Техният пиетет и благочестивост бяха най-малкото похвални.
След като Чамдар избяга, а неговите телохранители — обкръжени и обезоръжени, Гелан най-сетне се осъзна.
— Измамени сме! — извика той. — Това беше лъжлив свещеник на Белар!
— Какво да правим сега, Пратенико на боговете? — попита един горко хлипащ алорн. — Дали да не го догоним и да го убием?
— Никога повече не ме наричайте така! — заповяда Гелан. — Не съм никакъв Пратеник на боговете! Аз обезчестих името си! — Той смъкна от гърба си мечата кожа и гневно я запрати в огъня. — Мечият култ е лъжа и измама!
— Не знам вие какво мислите — продължи първият алорн, — но аз ще открия тоя свещеник и ще го разсека на две!
При тези думи всички се втурнаха да търсят из храстите наоколо.
— Това беше много ловък ход, Поул — поздрави ме татко след като свалихме перушината си. — Откъде си научила да постъпваш така?
— Във Во Вакюн — отвърнах. — Трябваше да изтръгна признание от един астуриански шпионин, но не исках да използвам познатите способи. Доста са елементарни, не намираш ли? Някой ден, когато имаме повече време, ще ти покажа как се прави. — После наклоних глава и се заслушах в трещенето на клонака, което сочеше пътя на алорните през гората. — Нека изчакаме събратята на Гелан да се приберат по домовете си, а сетне да го завържем и да го замъкнем обратно в работилницата. Не ми се ще и останалите култисти да разберат за нашето присъствие.
— Права си — съгласи се той.
Еретиците се ровиха из храстите известно време, но Чамдар вече сигурно бе на половината път към Камаар.
— Какво да правим сега, Ваше Величество? — попита един от култистите, когато отново се събраха около огъня.
— Най-напред забравете за това „Ваше Величество“! — отвърна Гелан. — Всичко бе само измама на гролимите. Трябва да се закълнем, че ще пазим в тайна случилото се тук. Не забравяйте, че съседите ни са сендари и в очите им ще приличаме на пълни идиоти, ако заговорим за Мечия култ като за нещо наистина значимо.
Те охотно се подчиниха. Никой не обича да изглежда като глупак в очите на другите. Заклеха се в гробовете на майките си, в мечовете си — макар и да нямаха такива — и в доста съмнителната си чест, че нито дума за тяхното временно заслепление няма да бъде изпусната пред останалите граждани. После Гелан ги разпрати да си ходят по домовете.
Като остана съвсем сам, Гелан започна да плаче. Тогава двамата с баща ми излязохме от сянката на дърветата.
— Май нещо не потръгна както трябва, а, Гелан — започна сухо баща ми. — Много е лесно да вярваш, че всички говорят само истината, но не ти ли е хрумвало някога, че това може да е доста безотговорно?
Гелан не изглеждаше твърде изненадан, че ни вижда. Въпреки допуснатата грешка, той все пак си оставаше един доста умен млад мъж.
— Кой беше този човек, който се представяше за свещеник, дядо?
— Името му е Чамдар и сигурно вече си се досетил, че е гролим. Мигар си загуби ума, Гелан? Не можа ли да се досетиш, че е ангарак по цвета на кожата му и формата на неговите очи?
— Това тук не означава нищо, татко — намесих се. — Намираме се в Сендария, а аз загубих няколко века в усилия да премахна расовата нетърпимост между хората тук.
— Братската любов между хората е много чисто чувство, Поул — отвърна той, — но ако някой зелен на цвят човек се опита да те убие, тогава равенството между цветовете губи смисъл. Сега да се връщаме в града. Трабва да стягаме багажа.
— Къде отиваме, дядо? — попита Гелан.
— Още не съм решил. Във всеки случай трябва да
Сърцето ми спря да бие. Знаех много добре какво означава това.
— Защо не си купиш нови дрехи, татко? — попитах, когато влязохме в града.
— Но те
— Така ли? Че на кое бунище ги откри?
— Вгледай се по-внимателно — отговори той. — В Тол Хонет платих сума пари, за да ми ги направят по поръчка. Кръпките и протритите краища са само за заблуда. В действителност дрехите ми са много здрава направа и ще издържат векове наред.
— Не можа ли да си купиш поне обувки като хората?
— Не ми трябват. Искам да приличам на истински скитник.
— Мисля, че си надминал и най-смелите си мечти. Значи това на гърба ти е костюм, така ли?
— Разбира се, че е така, Поул! Хората не обръщат особено внимание на потъналите в прах бродяги. Облечен ли съм в тези дрехи, мога да мина, през който и да е град или село и след ден-два никой няма да си спомня за мен.
— Никога ли не излизаш от тази роля?
— Така съм по-интересен. — Той изтърси това с обичайната си претенциозност. — Истинският ми характер всъщност е доста отегчителен. Но бих могъл да се превърна и в херцог, стига да предпочитате това, Ваша Светлост.
— Пощади ме, за бога!
— Защо я наричаш така, дядо — попита Гелан. — Какво означава това „Ваша Светлост“?
— Пак тайнички, а, Поул? — въздъхна татко. — Все с твоите тайни! — после се обърна към Геран с пронизващ поглед. Явно си спомни високопарната реч на младия мъж край огъня. — Ваше Величество — започна той с надуто официален глас, — позволете да ви представя Нейна Светлост, херцогинята на Ерат.
