Поулгара — магьосницата

Пролетта най-сетне дойде в планините и двамата с баща ми отново подновихме пътуването си.

Седмица по-късно стигнахме Боктор. Градът все още изглеждаше потискащо. Миналото лято оттук беше минала чумата.

Беше отнела живота на много драсниянци, а сред тях и на тогавашния крал. Двамата с баща ми останахме за коронацията на принц Родар. Аз по доста заобиколен начин поразпитах дебеличкия бъдещ крал и с радост открих, че той вече е бил посетен от някакъв млад надрак с опърпан вид на име Ярблек.

След коронацията на Родар баща ми взе еднолично решение, което никак не ми се понрави. Той продаде конете ни и купи лодка.

— Ще продължим през блатата — заяви с дразнеща самоувереност.

— Какво ще направим?!

Смятах, че тонът ми ще го разколебае.

— Много хора пътуват по Великия северен път през това време на годината, Поул — оправда се той. — В тълпата може да ни дебнат и неприятелски очи.

Така или иначе, двамата се спуснахме с лодката през вонящото блато. Комарите ни посрещнаха с възторг и постоянно ни хапеха за добре дошли. След първата миля аз съвсем се вкиснах.

Валеше дъжд. За да избегне един бент, баща ми отклони лодката по някакъв спокоен и криволичещ воден ръкав между тръстиките. Не след дълго пред нас се мярна спретната къщурка със сламен покрив — домът на Вордай, Вещицата от блатата.

Слуховете за Вордай вече три века кръстосваха села и паланки, гори и планини. Както се оказа после, всички те бяха силно преувеличени. За разлика от нас, вещиците се занимават най-вече с духовете и с това да влияят на промените в климата. Най-точно е да се каже, че вещиците имат ограничена област на интереси, докато ние действаме мащабно. Това, естествено, е доста опростено обяснение, но поне изяснява всичко.

Блатниците вече бяха предупредили Вордай за нашето пристигане и тя ни чакаше на прага, когато татко заби носа на лодката в калния бряг на обраслото с дървета островче. Не бих казала, че ни посрещна много сърдечно.

— Можете да влезете вътре — рече не особено приветливо тя. — Поне докато спре дъждът.

Двамата с баща ми слязохме на сушата и се упътихме по пътеката към къщата.

— Значи ти си Вордай — обърнах се към възрастната, но с още запазена хубост жена край вратата.

— А ти трябва да си Поулгара — отговори тя.

— Вие двете познавате ли се? — изненадано попита татко.

— Само по име, Стари вълко — отвърнах. — Вордай е тази, която наричат Вещицата от блатата. Тя беше прокудена от света на хората и само в драсниянските блата се чувства в безопасност.

— Сигурно защото всички дървета тук са прогизнали от влагата и не стават за клада, на която да ме изгорят — добави тя. — Елате вътре да се скриете от дъжда.

Къщата й беше подредена като аптека, пред огнището имаше спретната купчина дърва, а на масата — ваза с блатни цветя. Кафявата рокля, която носеше, ми напомни дрехата на майка, когато я видях за първи път в пещерите на Улго. За разлика от нея, обаче, Вордай куцаше.

Без да пророни и дума, тя взе мокрите ни дрехи, провеси ги край огъня да се изсушат и ни даде тъкани наметки, с които да се загърнем.

— Седнете — каза, а после подреди масата. — В гърнето има достатъчно храна и за тримата. — По миризмата, която се носеше откъм огнището, отгатнах, че е вкусна рибена супа, ароматизирана с билки и подправки. Личеше, че Вордай е много добра готвачка.

— Ти знаеше, че идваме, нали? — попитах.

— Естествено, нали затова съм вещица.

През това време един от блатниците се домъкна и й каза нещо на странния си писукащ език.

— Да — отговори Вордай на хитрата животинка, — знам.

— Значи е истина? — рекох. Бях чувала най-невероятни истории за способността на Вордай да общува с блатните обитатели. — Не бива обаче много да се намесваш в живота им.

— Това не им вреди — присви рамене тя. — С тях е много по-приятно да се приказва, отколкото с хората.

Тази достойна старица таеше някаква болезнена тайна. По всичко личеше, че животът не е бил много ласкав с нея, но имаше още нещо, което не можех да доловя. Тя много ме заинтригува, пък и беше истинско предизвикателство за лечителските ми дарби. Затова се заинатих и реших да не се отказвам, докато не открия какво се таи зад загадъчната й външност. Сигурно вече сте забелязали, че не съм от тези, които си оставят магарето в калта, нали?

След като се нахранихме, аз внимателно се свързах чрез мисълта си с татко и направо му заповядах: „Върви си!“

„Какво?“

„Излез навън. Искам да остана насаме с Вордай. Махай се и то сега!“

Изражението му стана доста объркано.

— Ще изляза да обърна лодката — оповести той. — Няма смисъл да се напълни с дъждовна вода. — После се надигна и излезе. Изглеждаше много глупаво с тази наметка.

— Ще ти помогна да измиеш чиниите — обърнах се към нашата домакиня. Споделените дребни домашни задължения сближават жените, но Вордай упорито отказваше да ми открие сърцето си. Е, бях принудена да прибегна до другия начин. Започнах мислено предпазливо да я проучвам и след като преодолях защитната й бариера, най-сетне открих източника на нейното нещастие. Естествено, беше мъж. Повечето проблеми на жените идват от това. Всичко се оказа много банално. Когато била на петнайсет, Вордай се влюбила дълбоко. Мъжът бил доста по-възрастен от нея и ако трябва да говорим направо, бил тъп като галош. Живеели в някакво затънтено селце в края на блатата. Вордай правела всичко възможно да привлече вниманието и събуди чувствата на този глупак. Тя използвала дарбите си, за да помага на своите съседи, но за нещастие нейният идол се оказал дълбоко религиозен в най-лошия смисъл на тази дума. Той жадувал с цялата си долна душа да „заличи отвратителните деяния на вещицата“. Именно той насъскал тълпата, която тръгнала да я гори на клада. Тя била принудена да се скрие в блатата, разделяйки се с надеждата за любов, брак и деца. Ето защо дори сега, след триста години, живееше сред мочурището, отдавайки цялата си любов на блатниците. Беше поредната банална история за дълбока страст към неподходящ човек, която все още изгаряше душата й.

— О, горката — казах внезапно и очите ми се напълниха със сълзи.

Тя ме погледна сепнато и разбра, че бях проникнала в мислите й. Отначало страшно се разгневи заради неочаквано нашествие, но после разбра, че съм го направила единствено от съчувствие. Все пак аз бях магьосница и нямах нищо против вещиците. Стената, с която се беше обградила, внезапно рухна и тя изхлипа.

— О, Поулгара — разплака се неудържимо. Прегърнах я и двете постояхме така, а аз я галех по косата и успокоително й шепнех. С нищо друго не можех да помогна. Вече знаех къде е болката, но не можех да я облекча.

Дъждът спря, двамата с баща ми облякохме вече сухите си дрехи и поехме отново на път. Докато той гребеше през блатата, от мислите ми не излизаха двете срещи. И в планината, и край Боктор баща ми се изплъзна с твърде неубедителни обяснения за отказа да приемем формата на птици. Той е способен да измисли какво ли не, само и само да не работи, а сега сякаш се стремеше точно към обратното. Това беше толкова необичайно, че тутакси привлече вниманието ми. По някаква необяснима причина ние трябваше да се срещнем със стареца в планината и с Вордад в драсниянските блата. Най-накрая се отказах от безплодните си догадки. Все пак двамата с баща ми не бяхме центърът на Вселената и тези срещи може да са били от полза за някой друг.

(Естествено, сега вече знам на кого са били необходими те. Вордай и старият златотърсач е трябвало да станат част от обучението на Гарион, а двамата с баща ми сме били по-скоро случайни свидетели. Толкова е очевидно, та се изненадвам как сте го пропуснали.)

Стигнахме Алдурфорд и поехме по източното подножие на сендарските планини, докато накрая не