напред-назад из гората и най-накрая излязох на една полянка от другата страна на леса. По нея личаха следи от сърни, зайци и птици, но нямаше нито ред човешки стъпки. Явно Алара не беше тръгнала на север.
Изведнъж осъзнах, че вече минава полунощ и навън е много студено. Бях пребродила всички околности на север, североизток и северозапад. Тъй като Анат беше в дъното на клисура, на изток и запад го обграждаха непристъпни скали. Оставаше ми само южната част, а аз бях на пет мили оттам.
Реших да изоставя всяка предпазливост и смених формата си. Ако това издадеше присъствието ми пред някой гролим, толкова по-зле за него. Най-голямата опасност за Алара сега идваше от студа. Тя просто можеше да замръзне някъде.
Нямаше как да разбера, че малко след като напуснах леглото на Илдера, нейното фалшиво раждане се беше превърнало в истинско. Геран се опитвал отчаяно да ме открие, но, разбира се, не успял. Местната акушерка помогнала на Илдера и Гарион се родил малко след полунощ.
Не бях там, за да облекча раждането, но за щастие минало без никакви усложнения. Илдера беше от расата на алорните, а техните жени са създадени да раждат.
Цяла нощ търсих Алара. Най-накрая открих тялото й да лежи под една висока скала на около шест- седем мили преди каменната кариера. Това обясняваше защо не успях мислено да я открия, когато изчезна. Тялото й беше вкочанено и това ясно показваше, че е умряла още преди да се върна у дома и да установя отсъствието й.
Бях напълно изтощена, когато я намерих, затова избухнах в плач и взех да си скубя косата, обвинявайки се за нейната смърт. После внезапно спрях, устремила ужасени очи в плътния стълб дим, който се издигаше над Анат в ранната утрин на първия ден от Ерастидите. Нещо гореше в едно село, направено цялото от камък!
Опитах се да потисна мъката и когато тя поутихна, усетих присъствието на баща си наблизо. Той беше много по-близо до пожара от мен. „Татко!“ — изкрещях без глас аз.
„Връщай се обратно, Поул — мрачно се отзова той. — Веднага!“
Изобщо не помня как съм изминала разстоянието от замръзналото тяло на Алара до обхванатия в пламъци дом на Геран. После ми казаха, че съм се пренесла над земята, а това е много опасно горе в планината. Ако по пътя ми се беше изпречил някой връх, в това състояние щях да мина
Баща ми стоеше на колене в двора над някакъв увит в одеяло пакет. Къщата на Геран беше изчезнала сред пожара.
— Какво е станало тук, татко? — почти изпищях аз.
— Беше Чамдар! — изрева насреща ми той. Очите му бяха пълни с ярост и желание за мъст. — А ти къде се губиш, Поул? Защо си изчезнала така внезапно?
Въпросът му ме преряза като с нож. Дори сега, след толкова години, чувствам острието му в себе си.
Четиридесет и първа глава
Бях вперила очи в пламтящата каменна къща на Геран, а сълзите се стичаха неудържимо по бузите ми.
— Остана ли ни някаква надежда? — обърнах се към баща си, макар да бях уверена, че всичко е изгубено.
— Никаква — отговори късо той, отривайки собствените си сълзи с груба длан. — И двамата са мъртви.
Цялото ми семейство беше унищожено само в една-едничка нощ. Както и да го въртях, колкото и да го сучех, знаех, че вината за това е моя.
— Провалихме се, татко! — изкрещях от болка. — Аз се провалих!
— Сега не е време за това, Поул! — сряза ме той. — Трябва час по-скоро да отнесем детето оттук. Чамдар ми се изплъзна и може да ни изненада отнякъде. — Зачервените очи на баща ми загледаха със стоманена твърдост в пламъците, които сякаш извираха от самите камъни. По всичко личеше, че замисля страшно отмъщение за Чамдар.
— Защо го остави да избяга? — попитах, осъзнавайки, че не съм единствената, която се е провалила тази нощ.
— Нямах избор — обясни той. — Този нещастник хвърли детето срещу мен. Нямаме повече работа тук, Поул. Да се махаме!
Наведох се и внимателно поех детето. Отметнах одеялото и за първи път се взрях в лицето на Пратеника на боговете. Беше съвсем обикновено бебешко лице, но когато се вгледах в тъмносините очи, сякаш целият свят се завъртя пред мен. Някой ден можеше наистина да усмърти един бог, но сега беше просто сънливо бебе. Притиснах го до сърцето си. Чамдар трябваше да мине през трупа ми, ако искаше да се добере до него.
— Ще трябва да му измислим име — каза татко. — Хората може и да не ни разберат, ако просто го наричаме Пратеника на боговете.
— Името му е Гарион, татко. Двете с Илдера го решихме още преди няколко месеца.
— Гарион ли? Не е лошо. Откъде го измисли?
— Илдера го беше сънувала. Обзалагам се, че е имало намеса отгоре. Каза ми, че истинското му име е Белгарион, но трябва да го наричаме Гарион, докато порасне. — Опитах се да възвърна силата си. — Чамдар ще трябва да отговаря за много неща.
— Така е — отговори сурово баща ми. — Аз лично ще се погрижа тези отговори да му отнемат поне седмица. Какво се случи с Алара?
— И тя е мъртва, татко. Паднала е от една скала. На тръгване ще трябва да минем оттам и да я погребем.
— С това стават
— Добре тогава — казах. — Сега ще занеса Гарион на безопасно място. Чамдар остава за теб. И помни, ще искам да ми разкажеш всичко с най-големи подробности! — Усещах същата ярост и склонност към жестокост като баща ми.
— Няма да стане, Поул — рече със съжаление той. — Най-напред ще се убедя, че вие двамата сте в безопасност. Нашето най-голямо задължение е увито в това одеяло. Ще се разправя с Чамдар едва след като ви заведа на сигурно място.
Държахме се настрани от основните пътища и нощувахме в пещери или под паднали дървета. Трябваха ни няколко дни, за да се доберем до подножието на планината. Излязохме на един доста оживен път близо до селцето Долен Гралт. Ние обаче не влязохме в него, а продължихме направо, устремени към къщата ми край езерото Ерат. Тя винаги служеше за убежище, когато ни застигнеше някакво нещастие.
Както обикновено след дълго отсъствие вътрешността й беше студена и прашна. Запалих огън в кухнята, докато баща ми се опитваше да се свърже с близнаците. Върна се премръзнал и зъзнещ. Изтупа старателно краката си на входа и се загледа с копнеж в бумтящия огън.
— Реши ли вече къде ще отведеш детето? Сигурно трябва да знам името на града.
— Не мисля, че това ще бъде град, татко, не и този път. Там не можеш да запазиш нищо в тайна. Не желая да завися от словоохотливостта на последния приказлив пияндур в града. Този път ще потърся някоя усамотена ферма. Сега всичко ще бъде различно.
— Така ли? И какво ще е толкова различното?
— Винаги съм казвала на престолонаследника кой е в действителност, когато навърши пълнолетие. Държах да разбере колко е важно да бъде обикновен и да не се откроява от останалите.
— Какво му е лошото на този подход?
— Някои от тях не са много добри актьори и доста се увличат. Сигурно защото приличат на теб.
— Това пък какво означава?
— Ти винаги преиграваш, татко, и често стигаш до крайности. Ще направя така, че на Гарион да не му
