— Твое ли е детето, госпожо Поул? — попита Фалдор.
— Племенник ми е — отвърнах скръбно. — Родителите му починаха.
— Много лошо — промърмори с въздишка той.
— Така е… Ще се държа внимателно с госпожа Нала, стопанино Фалдор — обещах после. — Доколкото разбирам, тя е служила вярно тук. Затова няма да е редно просто да бъде изритана, когато вече не е годна за работа.
— Много се радвам, че се сети за това, госпожо Поул — отговори тъжно той.
— Това не значи обаче, че на хората ти ще им прилошее от гозбите ни — добавих с лека усмивка. — Колко помощници има в кухнята?
— Шест, като се брои и Нала. Това достатъчно ли е?
— Даже повече от достатъчно, стопанино Фалдор. Има ли място, където мога да оставя вещите си? Вече става доста късно и е време да започна с вечерята, ако искаме да седнем на масата преди полунощ.
— Защо не й покажеш свободната стая в западното крило, Дюрник — предложи Фалдор, после въздъхна примирено. — Пък аз пак трябва да се връщам при работата си. Сметките ми все не излизат.
— Дали ще е от полза, ако ти подскажа, че дванайсет и девет прави двадесет и едно, а не двадесет и две? — меко попитах аз.
Той впери поглед в цифрите, а после съсредоточено зашава с пръсти.
— Мисля, че имаш право, госпожо Поул — каза.
Двамата с Дюрник излязохме.
— Винаги ли е толкова отстъпчив — попитах Дюрник, докато слизахме по стълбите.
— Не разбирам за какво говориш, госпожо Поул.
— Изобщо не ме попита къде съм работила досега. Даже не се поинтересува какво точно знам за готварското изкуство. Не отвори дума и за това откъде идвам.
— Госпожо Поул — започна Дюрник, — кухнята тук е същинско бедствие — също като пожар в обора или пък шап по животните. Нямаше да е толкова сговорчив, ако не беше напълно отчаян. В момента и самият Торак да му се представи като готвач, Фалдор ще го наеме, без да се замисли дори.
— Разбирам. Е, явно ще се наложи да взема всичко в свои ръце.
След месец тримата с Гарион и козичката вече бяхме равноправни обитатели на фермата. Бях сигурна, че Фалдор, Дюрник и останалите ни приемат така, сякаш открай време живеем заедно. Бях почистила и подредила малката ни спалня, но Гарион продължаваше да прекарва повечето време в сандъка за зеленчуци. Никога не го изпусках от очи, дори когато бях с гръб към него.
Чувствах се сигурна и защитена във фермата на Фалдор. Тези хора бяха сендари до мозъка на костите си. Здравият разум, който бях насадила в народа, ме караше да се чувствам така, сякаш се връщам у дома.
Когато прибрахме реколтата, а дърветата съвсем оголяха, наблизо край фермата на Фалдор спря пътуващ разказвач на приказки и взе да проси. Беше някакъв изпокъсан разбойник с обувки, дето не му бяха по мярка и въже вместо колан. Косата и брадата му бяха побелели и сплъстени на кичури, а пръстите му сигурно бяха намазани с лепило, защото всичко лепнеше върху тях. Бях подготвена за идването му, разбира се. Още като беше на пет мили от портата усетих познатото присъствие.
Козичката ми веднага го разпозна, прескочи ниската ограда на кошарата си и хукна да го посрещне, вирейки радостно опашка. Той й се усмихна и я почеса зад ушите. После се обърна към ковача Дюрник и попита „къде би могъл да открие собственика на това прекрасно имение“.
За да си заслужи яденето, той ни разказа много истории след вечеря. Тази, която спечели най-горещото одобрение на слушателите, беше „Как Белгарат и четиримата му спътници си взели обратно Сферата от Едноокия бог на ангараките“. Работниците направо пощуряха от възторг.
След като всички работници на Фалдор се оттеглиха за почивка, а аз разпратих помощничките си по леглата, тримата с баща ми и Гарион останахме сами в готварницата. Изгасих повечето лампи и оставих само една да осветява мъждиво масата. Заех се да подготвя някои продукти за закуската, а през това време баща ми седеше в ъгъла със спящото дете на колене.
По едно време с крайчеца на окото си долових движение край кухненската врата и рязко се извърнах. Беше малката козичка, а златистите й очи светеха в мрака.
— Да се връщаш обратно в кошарата си! — изкомандвах аз.
— Остави я тук, Поул — търпеливо рече татко. — Тя също е член на семейството ни.
— Много странно роднинство — промърморих под нос. После се взрях прямо в лицето му. — Е, Стари вълко — започнах, — успя ли най-сетне да откриеш Чамдар?
— Дори не сме го наближили, Поул — призна си той със сериозен глас, зарязвайки фалшивия образ. — Вече си мисля да отскоча до Рак Ктол и да измъкна черния дроб на Ктучик.
— Какво толкова е направил, та си му ядосан?
— Праща на запад лъжливи Чамдаровци.
— Не можеш ли да говориш по-ясно?
— Преобразява най-обикновени мурги или гролими така, че да са като две капки вода с Ашарак Мурга. Това обезсмисля усилията на драсниянското разузнаване. Силк направо падна духом, когато му казах, че през цялото време са следили не този, който ни трябва.
— Наистина ли искаш да се загробиш в това глухо място, Поул? — продължи след малко татко.
— Така е редно, татко. Сърцето ми още кърви от спомена какво стана в Анат. Здравата работа и спокойният живот помагат на душата да се излекува.
— Но така слизаш по социалната стълбица, Поул. Ти започна като херцогиня на Ерат, управляваше даже цялото кралство, а сега си главна готвачка в някаква глуха ферма. Убедена ли си, че не искаш да отведеш Гарион в Мурос или Султурн и да го дадеш чирак при някой майстор, както постъпваше с останалите?
— Не, татко, Гарион не е като тях. Той ще бъде Детето на Светлината и аз не искам да му пълня главата с дърводелски рендета, надгробни плочи или пък обущарски конци. Искам да е разумен, но не да остане с ограничена мисъл или пък да не вижда по-далече от носа си. Според мен това е най-добрият начин да го подготвя за изненадите, които го дебнат навсякъде.
— Не разбирам как ще го подготвиш за неговото предопределение като го оставиш прост и необразован.
— Ти на колко години беше, когато попадна пред кулата на Учителя през онази снежна нощ?
— Не бях много голям — петнайсет-шестнайсетгодишен най-много.
— И въпреки това си успял да се справиш, като изключим някои от лошите ти навици. При това се обзалагам, че си бил много по-глупав от Гарион. Или поне аз ще се погрижа да стане така.
— Значи окончателно си решила да останеш тук, така ли?
— Мисля, че така трябва, татко. Имам предчувствие, че именно това е мястото, където трябва да отрасне Гарион. Тук не е някой известен град, нито пък се отнасят с момчето като с коронована особа, но мястото е най-подходящо. Разбрах го още като го видях. Тук е доста изолирано и твърде провинциално кътче, но затова пък има хора, които нашето момче трябва да опознае. Ще направя всичко за неговото добро, независимо какво ми коства това.
Баща ми вдигна съненото дете и отърка брадатото си лице в носа му. Гарион изгука доволно, а старецът се засмя с глас.
— Гарион, моето момче — каза сърдечно татко, — трябва да си най-големият късметлия на света, щом леля ти Поул се е заела с твоето бъдеще. — После старият мошеник ми хвърли лукав поглед и смигна. — Това, разбира се, не се отнася за мен. Тя се грижи за
Гарион пак изгука. Взирах се с обич в окъсания старец и гукащото дете и си спомних какво беше казал чичо Белтира преди много време. Тогава той обясни играта без думи, която ние с баща ми непрестанно играем векове наред. Белтира беше казал на принц Геран, че понякога хапливите и язвителни забележки не са това, което изглеждат. После се беше усмихнал кротко с думите: „По този начин те избягват да признаят колко много се обичат един друг, Геран. Такова признание би ги притеснило много, затова се джавкат като куче и котка. Може и самите те да не го осъзнават, но така при всяка среща показват чувствата си един към друг.“
С прискърбие мога да призная, че близнаците бяха прозряли истинските ни чувства под външната
