Поулгара — магьосницата

оркестър — и те подхванаха някаква мелодия, щом влязох вътре. Както и се надявах да стане, повечето младежи се насочиха към мен. Всеки от тях усилено търсеше в ума си някоя остроумна забележка, с която се надяваше още в самото начало да привлече вниманието ми. Не можете да си представите колко престорени и безсъдържателни бяха някои от тези първи фрази! След като през следващия четвърт час сравняваха очите ми с пролетно небе, аз установих, че художествената словесност не е особено разпространена сред младите мъже. Почувствах как буйните води на баналността ме повличат неудържимо. Издържах стоически сравненията с летен ден, със звездна нощ, даже с високи тъмни върхове, покрити със сняг — доста явен намек за белия кичур в косата ми. Младежите кръжаха около мен като ято врабци, а всеки от тях се опитваше да избута с лакът своите съперници. Всичко това доста вкисна настроението на риванските девици.

Един русокос младеж с твърде приятен вид, облечен в зелен жакет, си проби път в тълпата от обожатели и се поклони твърде наперено.

— О — рече той, — предполагам, че имам честта да съм пред лейди Поулгара?

Това направо си беше оригинален начин за запознанство! После той се ухили нелепо насреща ми:

— Ужасно, нали? Имам предвид всички тези празни разговори. Колко ценни часове може да загуби човек, разговаряйки за времето!

Това тутакси предизвика няколко мрачни погледа в негова посока, а моите ухажори започнаха трескаво да прехвърлят в ума си казаното от тях досега.

— Убеден съм, че двамата с вас можем да открием по-интересна тема за разговор — продължи ласкателно той, — например политика, теология, последните модни тенденции, ако щете.

Явно му сечеше пипето.

— За всичко ще му дойде времето — парирах го аз. — Как ви е името?

Той се плесна по челото с престорено огорчение.

— Колко глупаво от моя страна — каза. — Как може да съм толкова разсеян! — Той театрално въздъхна. — Боя се, че това е мой вроден недостатък. Понякога наистина ми е нужен някой, който да следи какво правя. — После ме погледна с лукавство. — Ще се съгласите ли да заемете този пост? — предложи игриво.

— Все още не съм чула вашето име — напомних му, пропускайки покрай ушите си неговото предложение.

— О, лейди Поулгара, не бива да ме оставяте да се отклонявам от въпроса — смъмри ме нежно той. — И докато не съм забравил отново, аз съм Кеймиън — бъдещ барон, щом моите бездетни чичовци умрат. Та докъде бяхме стигнали?

Признавам си, той ми се понрави. Начинът, по който се запозна с мен, беше наистина остроумен и оригинален, а държането му на малко момченце беше направо очарователно. В този момент си дадох сметка, че флиртуването крие много повече предизвикателства, отколкото предполагах. Не всичките ми обожатели бяха с жълто около устата. Някои от тях имаха остър ум! Този факт доста ме ободри. Много е досадно да виждаш около себе си само провесени в захлас езици и послушно размахани опашки. С изненада установих, че ме обзе леко разочарование, когато тълпата обожатели избута Кеймиън настрана. Баналностите ме погълнаха с нова сила, но по някаква неведома причина всеки избягваше да зачеква темата за времето.

Риванските моми ставаха все по-кисели и нервни. Единствено за да успокоя нажежената атмосфера, аз им хвърлих няколко разсеяни царствени усмивки. Младежите бяха очаровани от тях, девойките — не.

Целият следобед продължи по този многообещаващ начин. Най-накрая музикантите — повечето от тях свиреха на лютни — подхванаха някакъв танц. Един слаб и източен младеж с меланхолично изражение, облечен целият в черно, се доближи до мен.

— Ще благоволите ли да танцувате, лейди Поулгара — попита той със сърцераздирателен тон, а после се поклони. — Позволете ми да се представя — аз съм Мерот Поета. Бих могъл да съчиня сонет във ваша чест, докато танцуваме.

— Съжалявам, лорд Мерот — отвърнах, — но досега съм живяла доста усамотено и не зная да танцувам.

Това, разбира се, не беше истина. Двете с Белдаран открихме радостта от танците, още докато бяхме деца. Подозирах обаче, че ритъмът на песента на чучулигата ще се окаже твърде сложен за този самозван поет. Мерот очевидно беше позьор като повечето от останалите присъстващи. Той обаче си въобразяваше, че внимателно оформената му черна брадичка и трагическият израз на лицето го правят особено желан за жените. На мен пък изобщо не ми беше трудно да устоя на неговия чар.

— О — възкликна той на моето признание, — колко жалко! — После тъжните му очи изведнъж светнаха. — Мога да ви давам частни уроци по танци, ако пожелаете!

— Някой път може да обсъдим този въпрос — отклоних го аз, опитвайки се да стоя колкото се може по- далеч от него.

— Мога ли да ви кажа една поема тогава?

— Би било чудесно.

Каква грешка! Мерот зае декламаторска поза и започна да рецитира ужасно бавно и натъртено с мрачния си глас. Нареждаше така, сякаш предизвикваше небето да се сгромоляса върху света. Не видях слънцето да помръква, но със сигурност усетих как земята под мен се разтресе.

Той продължаваше и продължаваше, и продължаваше безкрай. Позата, в която беше застанал, значително превъзхождаше качеството на неговата поезия. Най-напред си помислих, че е ужасен. После ми стана досаден, а накрая досадата ми премина в пълно отчаяние. Изразително извъртях очи към тавана. Неколцина мои обожатели на мига схванаха намека и побързаха да ми се притекат на помощ. Мерот продължаваше да стои все така на едно и също място, докато насъбралите се около него слушатели лека-полека започнаха да се изнизват. Може би ме беше харесал, но очевидно харесваше повече самия себе си.

Забелязах, че останалите жени в залата започнаха все по-ясно да показват своето недоволство и нетърпение. Въпреки подканящите им изражения, дансингът пустееше. Моите ухажори видимо не желаеха да си отвличат вниманието. Няколко дами се престориха, че имат главоболие и побързаха тихо да напуснат залата. Може и да си въобразявам, но след като излязоха май дочух звук, сякаш някой си гризе ноктите от ярост. Това беше най-прекрасната музика за моя слух.

Когато вечерта взе да се спуска над Острова на бурите, Тайгун се присъедини към нас. Той нямаше нужда да си проправя път с лакти сред обожателите ми. Всички отстъпиха. Беше огромен, плещест, с дълга руса коса, покрит с метална ризница и носеше меч.

— Лейди Поулгара! — извика той с гръмовен глас. — Вас търся!

Това прозвуча доста заплашително в неговите уста.

— Аз съм Тайгун Воинът. Сигурно сте чували за мен. Делата ми са известни надлъж и нашир из цяла Алория.

— Много съжалявам, лорд Тайгун — рекох присмехулно, престорвайки се на сконфузена. — Отраснах в усамотение, затова до мен не е стигнало нищо от онова, което става по света. Освен това съм просто едно глупаво момиче.

— Ще убия всеки, който твърди подобно нещо! — И той се огледа застрашително наоколо.

Как, в името на боговете, щях да живея с тези варвари?! И точно тук допуснах грешка — една от многото за този ден.

— О — изтърсих аз, — точно защото съм живяла така уединено, сега с радост бих изслушала разказа за Вашите подвизи.

— С голямо удоволствие, лейди Поулгара — отвърна той.

Няма съмнение, че разказването достави удоволствие на самия него, но това изобщо не се отнасяше до мен. Трябваше ли чак толкова живописно и подробно да описва всичко?! Докато редеше случка след случка, аз се почувствах потопена в море от кръв, а наоколо ми се търкаляха отсечени глави. Окървавени вътрешности се усукваха около краката ми и отделени от тялото крайници се трупаха на камари покрай мен, потрепвайки в предсмъртен спазъм. С голямо усилие на волята се удържах да не повърна върху предницата на металната му ризница.