— За нашата сватба, разбира се. Можем да се оженим в деня на сватбата на Рива със сестра ти.
Директният му подход не ми остави много възможности за маневриране и увъртане.
— Не е ли малко прибързано решението ти, Драс?
— Защо трябва да губим време, Поулгара? Този брак ще е от полза и за двама ни. Ти ще станеш кралица, а аз ще се сдобия с жена. При това можем да пропуснем всички тези дворцови преструвки.
Разговорът не тръгваше в добра посока. Подразних се от безцеремонното му отхвърляне на моите ухажори. В двора се забавлявах, и то с истинско удоволствие, а той се опитваше да ми отнеме всичко това!
— Нека да размисля, Драс — предложих аз.
— Разбира се — съгласи се великодушно той. — Помисли, колкото трябва. Какво ще кажеш да ми дадеш отговор този следобед?
(Можете ли да повярвате, че дори не му се изсмях в лицето?)
Ухажването на Алгар беше мъчително и труднопоносимо за мен. Тънкостите в този ритуал изискват женската да отвръща на увертюрите на мъжкаря. Бях го наблюдавала стотици пъти при птиците ми. Винаги мъжкарят е с по-ярко оперение. Той обикновено пристъпя наперено и се кокошини, докато женската хрисимо приема неговата благосклонност. При хората няма особена разлика. Мъжете се перчат, а жените ги гледат в захлас. Но, в името на боговете, как можеш да общуваш и да се захласваш по някого, който с дни не проронва и една дума?! Алгар беше интелигентен, но разговорчив, колкото скала. Ако трябва да съм честна обаче, неговото мълчание ме заинтригува. Но ме и подразни.
— Никога ли не говориш за времето, Алгар? — попитах го веднъж в пристъп на гняв.
— За какво да го правя — отвърна той и посочи прозореца. — Можеш и сама да го видиш, ако те интересува.
(Нали разбирате какво исках да ви кажа?)
Бях раздвоена пред настойчивото ухажване на тази кралска двойка. И двамата бяха огромни мъжища в разцвета на силите си и във възхода на духа. Тяхното присъствие държеше останалите ми обожатели настрана. Това от една страна ме ядосваше. Забавлявах се безкрайно с тълпата ухажори, докато двамата пристигнаха и развалиха всичко. От друга страна обаче те ми спестяваха цели часове слушане на безсмисления брътвеж на останалите.
Трезвият разум, а и постоянният контрол от страна на майка ми, ми подсказваха, че моето пребиваване на Острова на бурите е само преходен етап към онова, което ми предстои. Фактът, че съм дъщеря на Белгарат Магьосника, гарантираше, че ще прекарам по-голямата част от живота си из различни кралски дворове. Беше ми необходимо да познавам изтънко всички подмолни ходове и сложни отношения, които този живот явно щеше да ми поднесе. Пустият и безсъдържателен брътвеж на моите надути млади обожатели ме научи да понасям т.нар. „малък разговор“. Ничий разговор не може да бъде по-малък и по- незначителен от този на възмъжал юноша, който си търси женска. Драс и Алгар, чиито умове бяха заети с държавни дела, ме научиха да различавам важното и същественото, докато всички онези пеперуди се възхищаваха единствено на собствената си прелест.
Чичо Белдин показа на баща ми това, което беше очевидно за всички. После татко поговори с крал Черек Мечото рамо и му обясни, че аз не се стремя към кралската корона нито на Драсния, нито на Алгария. Това отне част от радостите на моята малка игра, но ми остана успокоението, че всички останали наперени млади пауни все още се въртяха около мен.
Една сутрин обаче, докато вървях по дългия коридор към залата, където обикновено се събираха дворцовите велможи, майка ми заговори особено
„Просто си убивам времето, мамо“ — отвърнах.
„Не се опитвай да се измъкнеш с тези недодялани извинения, Поул. Преодоля лошия си навик да не се миеш и да ходиш мръсна. Сега е време да се освободиш и от тези увлечения.“
„Само ми разваляш удоволствието!“
„Ще бъде, както казвам, Поулгара!“
„Е, добре де“ — въздъхнах. Наистина не можеше да се каже, че напоследък съм пример за подражание. Реших обаче на сбогуване да си устроя един последен триумф. Досега се правех на празноглава хубавица — точно такава, каквато ме искаха моите ухажори. Както ме предупреди майка ми по-рано, те не търсеха в мен разум и душа. След като така или иначе щях да напусна играта, поне нека им покажа каква
Най-лесното, разбира се, щеше да бъде да им демонстрирам дарбата си. Известно време се забавлявах с представата как левитирам пред тях. Бях сигурна, че дори фукльото Тайгун ще схване за какво става дума, когато се появя, плувайки във въздуха на няколко стъпки от пода, развяла знамената на славата след себе си. Но почти веднага се отказах от този план. Беше много детинска постъпка, а аз исках те да схванат, че наистина съм
После в главата ми проблясна нещо друго — в Долината често се присъединявах към птичия хор и моите приятели ме научиха на някои хитрости.
Влязох в залата, преструвайки се на замислена и унесена в мечти, отправих се към най-отдалечения край и поговорих с музикантите. Единият от тях — на средна възраст, който оглавяваше малката група, беше във възторг от моята идея. Сигурно му беше омръзнало да го подценяват в това общество на пауни. Той пристъпи пред подиума, на който музикантите свиреха, незабелязвани от никого, и обяви тържествено:
— Дами и господа, лейди Поулгара любезно се съгласи да попее пред нас.
Аплодисментите бяха задоволителни, но доста шумни и без следа от добро възпитание. Никога преди това не ме бяха чували да пея. Вкусът на моите ухажори обаче беше толкова груб и неизтънчен, че биха ме аплодирали дори да грачех като врана.
Музикантите подхванаха мелодия, която приличаше на арендска народна песен. Във всеки случай беше в минор, а това подхожда на склонността на арендите да приемат живота като класическа трагедия. Не знаех думите на песента, затова импровизирах.
Аз обичам да пея, както Дюрник сигурно вече е забелязал, и извисих глас в звънливо девическо сопрано. Когато стигнах до втория куплет обаче, прибавих и контраалтов глас. Да пееш едновременно на два гласа е много приятно, но моите слушатели не бяха подготвени за подобно нещо. Из залата се понесоха възклицания и в мен се впериха десетки ококорени очи. Но по-важното е, че след това настъпи мъртва тишина.
На третия стих прибавих и реещо се високо колоратурно сопрано. После стигнах много по-далече от възможностите на сопраното и промених контраалтовата хармония, за да включа и трети глас.
На четвъртия куплет, за да е съвсем сигурно, че съм си постлала окончателно пътя към дома, аз разделих трите си гласа и запях в канон — не само музикално, но и текстово. Беше нещо като кръг, където всеки следващ изпълнител повтаря първото изречение на предхождащия го певец един такт по-късно, а после достигат пълен синхрон. Пеех с три различни гласа и всеки от тях произнасяше различни думи.
Когато завърших изпълнението си, някои насреща ми гледаха диво и неразбиращо. Аз тъжно се поклоних на моите обожатели, а после бавно напуснах залата. Кой знае защо този път те не се струпаха около мен. Много странно. Вместо това се разстъпиха встрани, за да ми направят път, а изражението на някои от тях граничеше с религиозната екзалтация.
Кеймиън, моят изтънчен рус обожател, стоеше близо до вратата. Върху лицето му се изписа силен копнеж и тъга, когато погледите ни се срещнаха за последен път. Той ми се поклони с изключителна грация, а аз отминах покрай него, за да не се върна никога вече в тази зала.
Сватбата на сестра ми наближаваше и макар двете да не говорехме за това, желаехме да прекараме колкото се може повече време заедно. Белдаран щеше скоро да стане кралица и около нея вече неотклонно бдяха група млади ривански благороднички. След сватбата и коронацията те щяха да станат нейната свита от придворни дами. Забелязах, че кралят може да живее в усамотение, дори да е напълно изолиран от околните, защото неговата собствена власт е единствената компания, която му е необходима. Кралицата обаче, като всички останали жени, се нуждае от общество, разговори и забавления. Установих също така, че доста изнервям компаньонките на сестра си. Това не ме изненада. По характер Белдаран беше весела и общителна, а аз — точно обратното. Тя щеше да се омъжи за човека, когото обичаше безумно. Всичко,
