Поулгара — магьосницата

да било.“

„Знам. Вероятно никога няма и да я видиш. Но въпреки това изпълняваш всичко, което ти каже, нали?“

„Ами… — в този момент пред мен безмилостно проблясна една мисъл. Сладката внимателна Белдаран беше имала надмощие над мен още преди да се родим. — Това не е честно, майко!“ — възроптах аз.

„Кое не е честно?“

„Преди всичко тя е по-красива от мен. А сега ми казваш, че дори е по-силна. Не можеше ли поне в нещо да съм по-добра от нея?“

„Това не е състезание, Поулгара. Всяка от нас е различна, това е всичко. Ние имаме различно предназначение на този свят. Това не е някаква надпревара, та да има награда за победителя.“

Почувствах се доста глупаво. Сетне майка ми обясни, че силата на Белдаран била пасивна. „Тя е способна да накара всеки да я обича, Поул, а едва ли може да съществува по-голяма власт от това. По нещо прилича на Дървото. Само с присъствието си променя хората около себе си. Освен това тя може да чува чрез своя амулет.“

„Да чува ли казваш?!“

„Може да чува разговорите на хората, дори да са отдалечени на мили от нея. Ще дойде време, когато това ще ни е много нужно.“

(Се’Недра откри същото, но доста по-късно.)

Беше дошла есента, когато татко се върна от Рак Ктол. Слънцето вече залязваше и той се изкачи с трополене по стълбището на кулата, където си говорехме с чичо Белдин, докато приготвях вечерята. Да вдигнеш малко шум преди да влезеш в стая, обитавана от „одарени“, е въпрос на здрав разум. Едва ли би било уместно да стреснеш някого, който има свръхестествени сили.

— Какво те забави? — попита чичо Белдин.

— Пътят до Рак Ктол е дълъг, Белдин — татко се огледа наоколо. — Къде са близнаците?

— Заети са, татко — казах му. — Ще наминат по-късно.

— Как вървят нещата в Рак Ктол? — попита Белдин.

— Не много зле.

После двамата се задълбочиха в подробности.

Основно мнението ми за моя баща беше изградено върху неговата „тъмна“ страна. Каквото и да ставаше, дълбоко в своето сърце той си оставаше Гарат — мързелив, измамник и човек, на когото изобщо не може да се разчита. Когато се налагаше обаче, Стария вълк скриваше Гарат и всички грешки от младостта и се превръщаше в Белгарат. Явно това е бил образът, който е видял Ктучик. Татко никога не го казваше направо, но Ктучик се страхуваше от него. Този факт беше достатъчен, за да ме накара да обмисля отново отношението си към стария глупак, който беше мой баща.

— А сега какво ще правим, Белгарат? — попита чичо Белдин, когато татко завърши разказа си.

Татко се замисли за кратко.

— Най-добре ще е да извикаме близнаците. Решаваме на сляпо, без напътствия, затова ще съм по- спокоен, ако знам, че сме избрали правилната посока. Изобщо не блъфирах, когато казах на Ктучик, че е възможна намесата на трета съдба в нашите дела. Ако Торак успее да промени всички екземпляри на Ашабинските пророчества, светът отново ще хвръкне във въздуха. Перспективите са доста тревожни. Със сигурност не бих искал да се изправя лице в лице с третата.

Ето защо извикахме близнаците в кулата на татко, обединихме Волите си и призовахме Учителя да ни се яви. Разбира се, той откликна на нашия зов. Новата му форма приличаше на лека омара, но, както по-късно ни обясни татко, това било достатъчно. Дори аз бях стъписана, когато първото нещо, което Учителя направи, беше да дойде при мен и да рече: „Моя любима дъще.“ Знаех, че ме харесва, но тогава за първи път изрази истинската си обич към мен. Е, това вече беше в състояние да главозамае една млада дама. Мисля, че баща ми и чичовците бяха дори по-стреснати от мен самата. Те притежаваха здрав разум, но все пак бяха мъже и мисълта, че аз също съм равнопоставена ученичка на Учителя, явно ги смути. Повечето мъже трудно приемат факта, че жените притежават душа. Също толкова неохотно признават, че сме одарени и с разум.

Тревогата на баща ми премина, когато Учителя го увери, че Торак не би могъл да промени Ашабинските пророчества дотолкова, та да прати Зедар, Ктучик и Урвон по грешна следа. Колкото и да не му харесва съдържанието на предсказанията, на Торак няма да бъде позволено да се намеси в хода на най-главните събития. Зедар беше с него в Ашаба, а в някаква степен той все още работеше за нас — поне в усилията си посланията на пророчествата да бъдат обединени в едно. Дори и Зедар да се провалеше, Дал нямаше да допусне погрешен ход.

После Учителят си тръгна и отсъствието му остави празнина сред нас.

Няколко години след това животът в Долината вървеше тихо и спокойно. Това ни даде възможност да продължим обучението си, което всъщност беше и основната ни задача.

Мисля, че беше пролетта на 2025 по алорнския календар, когато Алгар Леката стъпка ни донесе копие от завършения вече Кодекс на Дарине и довършения наполовина Кодекс на Мрин. По онова време Алгар беше към средата на четиридесетте и черната му коса тук-таме беше посребряла. Източената му и по момчешки слаба снага най-сетне беше започнала да наедрява. Сега изглеждаше много внушителен. Това ми направи по-голямо впечатление дори от факта, че той най-сетне се беше научил да говори — е, не много, разбира се, но да изтръгнеш дори две думи от Алгар си беше вече голямо постижение.

Баща ми беше готов да грабне свитъците и да се усамоти с тях в кулата, но Алгар ни съобщи, че предстои среща на Съвета на алорните. Аз не оставих на мира възрастния си родител, докато най-накрая не се предаде и призна, че едно посещение на Острова на бурите няма да ни се отрази зле.

Леката стъпка придружи Белдин, баща ми и мен до Рива за Съвета на алорните, макар в действителност не точно държавните дела да занимаваха нашите умове. Съдбоносната важност на тези „държавни съвети“ беше добър претекст семейството ни отново да се събере наедно. За останалата, официална част, можехме да се погрижим с разпращането на няколко писма.

Аз исках да прекарам известно време със сестра си и успях да убедя и татко, че е време да се запознае с внуците си. Този аргумент проработи неочаквано добре. Даран беше вече седемгодишен, а по някаква необяснима за мен причина татко имаше особена слабост към седемгодишните момчета. Забелязала съм, че възрастните мъже се разтапят при среща със своите внуци и баща ми не правеше изключение от това правило. Те с Даран се обикнаха от пръв поглед. Макар да беше пролет и времето на острова да бе крайно отвратително, двамата решиха да се впуснат в дълга експедиция за ловене на риба. Още не мога да разбера каква магия съдържа думата „риболов“ и дали всички мъже губят разсъдъка си, когато я чуят.

Мен обаче ме безпокоеше нещо друго — сестра ми изглеждаше много бледа и имаше тъмни кръгове под очите. Често кашляше и сякаш беше на границата на изтощението. Прекарах дълго време с Арел и билкаря, който приготви различни отвари и настойки за своята кралица. Те малко помогнаха на сестра ми, но аз все още бях загрижена за нейното здраве.

По всичко личеше, че двете с Белдаран все повече се отдалечаваме една от друга. В детството ни се чувствахме толкова близки, че по-скоро бяхме една личност. След нейната сватба обаче животът ни тръгна в различни посоки. Белдаран беше изцяло обсебена от своя съпруг и децата си, а аз се отдадох на учение. Ако поне живеехме заедно, сигурно раздялата ни не би била толкова очевидна и болезнена. Но между нас лежеше огромно разстояние, така че не можехме да поддържаме връзка, колкото и да го искахме.

След около месец тримата с чичо Белдин и баща ми се завърнахме в Долината, за да чакаме продължението от Кодекса на Дарине.

Девета глава

Беше вече късно лято, когато се върнахме от Острова на бурите. Хубаво е да посетиш любимите си хора, но всеки път душата ми се изпълва с радост, когато се завръщам в Долината. В нея царят мир и спокойствие, като никъде другаде по света.

Когато се върнахме у дома, баща ми изглеждаше напълно готов да се оттегли, здраво стиснал Кодекса