Поулгара — магьосницата

— Разбира се, бароне.

Двамата напуснахме стаята и се заразхождахме, хванати под ръка, по просторния коридор, който опасваше Цитаделата откъм градината. От време на време спирахме, за да се порадваме на розите.

— Не зная дали сте чули, Поулгара — започна Кеймиън, — но аз съм сгоден.

— Моите поздравления, Кеймиън — казах аз, но признавам, че почувствах лека болка. Харесвах Кеймиън и при други обстоятелства чувствата ми щяха да стигнат много по-далеч.

— Тя е много хубаво момиче и, кой знае защо, ме обожава.

— Ти си много очарователен мъж.

— Това е по-скоро поза, скъпа госпожице — призна той. — Под тази маска се крие стеснителен и неловък юноша. Съзряването е толкова изморителна работа, забелязали ли сте го вече?

Аз се разсмях.

— Не можеш и да си представиш колко изморително е то за мен, Кеймиън.

Той въздъхна и аз почувствах, че това не беше престорено.

— Аз, разбира се, съм много горд с бъдещата си жена — продължи, — но честта ме заставя да призная, че е достатъчна само една Ваша дума, за да разваля годежа.

Нежно докоснах ръката му.

— Знаеш, че никога няма да кажа тази дума, Кеймиън. На мен ми предстои още много.

— Така и предполагах — призна той. — Целта на този разговор по-скоро беше да Ви запазя за своя приятелка. Давам си сметка, че приятелството между мъж и жена е неестествено, а може би и неморално, но ние двамата с Вас не сме обикновени хора, нали?

— Да, така е.

— Дългът понякога може да е жесток, нали, Поулгара? И двамата с Вас сме оковани във веригите на Съдбата. Вие трябва да служите на баща си, а Желязната хватка иска да бъда един от неговите съветници. И двамата сме обвързани с държавни дела. Проблемът е, че става дума за две различни държави. Въпреки това обаче все още държа на Вашето приятелство.

— Ти си мой приятел, Кеймиън, независимо дали ти харесва или не. Може и да съжаляваш за това някой ден, но ти го предложи пръв.

— Никога няма да съжалявам, Поул.

След тези думи го целунах и всичките „може би“ изчезнаха в миг от мислите ми.

След това вече никога не повдигнахме този въпрос. Кеймиън тъжно ме изпроводи до моите покои, целуна ми ръка ми и се върна обратно.

Не намерих за необходимо да споменавам пред Белдаран за тази случка.

По мое предложение татко извика Рива, Анрак и Алгар в една от кулите на Цитаделата за „съвещание“ през последните дни от бременността на Белдаран. Тогава не е най-подходящото време мъже да ти се пречкат в краката.

Раждането мина леко или поне така ми каза Арел. Това обаче беше първият път, когато присъствах на подобно нещо, и то ми се видя ужасяващо. Все пак Белдаран беше моя сестра.

Всичко протече както трябва и след като с Арел изкъпахме момченцето, аз го отнесох на Рива. Ще повярвате ли, че този „могъщ крал“ се страхуваше от бебето?

Мъже!

Бебето Даран имаше странен бял белег върху дланта на дясната си ръка и това малко разтревожи Рива. Татко обаче ни беше обяснил какво означава това петно.

Церемонията за представянето на наследника на Желязната хватка пред Сферата на следващата сутрин ме покърти от дън душа. Бях обзета от странно чувство щом престолонаследникът, когото държах, протегна ръце към Сферата и двамата бяхме окъпани в онова неземно синьо сияние. Сферата поздравяваше мен и Даран и аз долових повей от нейната неземна същност. Сферата и нейната противоположност Сардион бяха в центъра на съзиданието. Преди да са били „случайно“ разделени, са представлявали физическият образ на Волята на Вселената. Аз бях част от Волята, а след като съзнанието ми беше свързано с това на моята майка, значи и тя беше включена.

Двамата с татко останахме на Острова още един месец, след което Старият вълк взе да става неспокоен. Имаше много работа, която искаше да приключи, а той мразеше да му тежат неизпълнени задачи. Обясни ми, че боговете на Запада ни бяха напуснали и сега трябваше да извличаме техните напътствия от пророчества. Ето защо искаше на всяка цена да проучи появилите се напоследък слухове за двама пророци. Единият живееше в Дарине, а другият — в блатата на Драсния. Учителят беше предупредил баща ми, че по определението „Дете на светлината“ ще може да различи думите на истинските пророци от фъфленето на останалите луди из Западните кралства. Баща ми нямаше търпение да провери къде се крие истинското предсказание.

Анрак ни отведе до бреговете на Сендария и ни остави близо до мястото, където сега се издига столицата на сендарите. За мен дългото и мъчително пътуване през непроходимия и безкраен лес, който сякаш стоеше тук откакто свят светува, беше крайно неприятно. Естествено, знаех как бихме могли много по-лесно да си проправим път през гъсталака. Проблемът обаче беше как да го предложа, без да разкрия, че познанията ми се простират доста по-далеч от очакваното, при това да не издам учителката си. На няколко пъти намекнах, че можем да облекчим пътуването си, но баща ми се оказа толкова недосетлив, та накрая бях принудена да поставя въпроса напряко:

— Защо трябва да се провирам през храсталаците, когато мога да летя?

Баща ми отначало не даваше и дума да се издума за това, най-вероятно защото отказваше да приеме, че съм пораснала. Родителите трудно се примиряват с тази мисъл. Най-сетне обаче склони и надълго и нашироко взе да ми обяснява как мога да променя формата и големината си. После го повтори отново и отново, докато накрая ми се прииска да вия от досада. Щом дойде ред да променим формата си, аз набързо се превърнах в любимата си снежнобяла сова.

Оказах се неподготвена за неговата реакция. Обикновено баща ми доста добре владее чувствата си, но в случая емоциите взеха връх. Ще повярвате ли — той направо изкрещя! Заля ме вълна от състрадание. Дадох си сметка колко много страда той заради мнимата смърт на майка. Тогава приех формата на обикновен бухал, а татко стана вълк. Видът му беше много внушителен, признавам. При това той поддържаше добра скорост и не изоставаше от мен.

Пристигнахме в Дарине след три дни. Приехме отново човешки образ, влязохме в града и тръгнахме да търсим Хатурк, главатарят на местния клан. По пътя татко ми беше обяснил накратко историята на Мечия култ. Във всяка религия от време на време се появяват отклонения, но заложената в Мечия култ ерес беше толкова абсурдна, че никое човешко съзнание не би могло да приеме такава очевидна нелепост.

— Та кой някога е твърдял, че последователите на Мечия култ притежават здрав разум? — сви рамене баща ми.

— Сигурно ли е, че този Хатрук е култист?

— Алгар мисли така, а аз уважавам мнението му. Честно казано, Поул, хич не ме е грижа, ако ще този Хатурк да се кланя и на гъсеница. Докато се подчинява на заповедите на Алгар, записва и разпространява казаното от пророците, може да обожествява каквото си поиска.

Къщата на Хатурк беше претенциозна дървена постройка, буквално претъпкана с едри брадати алорни, облечени в животински кожи и въоръжени до зъби. Миризмата, която се носеше наоколо, беше направо непоносима — смес между воня на разлята бира, непокрита помийна яма, гранясали мечешки кожи, непочистени кучешки изпражнения и потни подмишници. Един още сънен алорн разбуди главатаря си, за да обяви за нашето идване и Хатурк се запрепъва надолу по стълбите — тлъст, развлечен и с мътни очи. Баща ми доста студено обясни целта на нашето посещение и този „народен водач“ предложи да ни заведе до къщата на Бормик, предполагаемият пророк на Дарине. Хатурк очевидно още не беше изтрезнял от предишната нощ и вероятно това беше причината да е по-приказлив от обикновено — позволи си да каже неща, които иначе не би изрекъл. Излиза, че бирата все пак може да има и полезни качества. Част от неволно изпуснатите приказки ни подсказа, че той повече няма намерение да се подчинява на разпоредбите на своя крал и по-точно да записва брътвежите на набедения пророк. Бормик беше посредникът на боговете, а този смрадлив кретен искаше да остави неговите думи да отлетят на вятъра!

Колибата на Бормик беше в източните покрайнини на Дарине. Той живееше с дъщеря си Луана, стара мома на средна възраст, която се грижеше за него. Причината Луана да не се омъжи сигурно беше начинът,