представляваше предизвикателство.
На следващата сутрин майка провери какво съм научила предишния ден, като ми демонстрираше различни типове мислене. „Сендар — казах бързо, когато пред мен проблясна обагрено в зелено съзнание. — Мург — идентифицирах матовото наситеночерно мислене, — аренд, толнедранец.“ Колкото повече се упражнявах, толкова по-бързо идваха отговорите.
„А сега нека продължим нататък — рече накрая майка. — Понякога ще се налага да изключваш съзнанието на своите приятели, да ги накараш да заспят, образно казано, макар че това няма да е точно сън.“
— И защо ще ми е необходимо това?
„Ние не сме единствените в света, които умеят да разпознават типовете мислене, Поул. Гролимите също могат да го правят, а всеки, който владее това изкуство, е способен да проследи мисълта обратно до нейния източник. Когато искаш да се скриеш, едва ли би желала някой да стои зад теб и да те дебне.“
— Със сигурност няма да ми е приятно. Та как бих могла да накарам някой бърборко с голяма уста да заспи?
„Това не е точно сън — поправи ме тя. — Типовете мислене, които ти вече разпознаваш, определят съзнанието на човека, дори когато спи. Трябва да се научиш да изключиш съзнанието му напълно.“
— Това няма ли да го убие? Нали в такъв случай ще спре и сърцето му?
„Не. Тази част на мозъка, която контролира работата на сърцето, е толкова дълбоко под повърхността, че изобщо не притежава цвят.“
— Ами какво ще стане, ако не успея да те разбудя отново?
„Ти няма да експериментираш върху мен. Къде се намира най-близкият алорн?“
— Ами това са близнаците!
„Това няма значение. Опитай се да ги намериш чрез съзнанието си.“
— Ще се опитам. — Аз напрегнах мисълта си, за да открия онзи характерен тюркоазен нюанс, който отличава съзнанието на всеки алорн с изключение на риванците. Това не ми отне много време, защото знаех точно къде да търся, разбира се.
„Хубаво — одобри мама. — А сега си представи дебело вълнено одеяло.“
Вече не питах защо, а просто го направих.
„Защо избра да бъде точно бяло? — любопитно попита майка ми.“
— Това е любимият им цвят.
„А, така ли. Добре тогава, покрий ги с него.“
Направих го и почувствах как ръцете ми се изпотяват. Да работиш чрез ума си е почти толкова трудно, колкото да се трудиш с ръцете.
„Заспаха ли вече?“
— Така мисля.
„Най-добре е да отидеш и на място да се увериш.“
Използвах формата на обикновена лястовица. Близнаците винаги оставяха прозорците си отворени, когато времето беше хубаво и често бях виждала лястовици да прехвърчат навън-навътре в кулата им. Отлетях натам и изпърхах през прозореца.
„Е — стигна до мен гласът на майка, — заспали ли са вече?“
Не исках да издам присъствието си и да стресна близнаците, затова отвърнах мислено на въпроса. „Нещо не се е получило, майко. Очите им са още отворени.“
„А движат ли се?“
„Не, приличат по-скоро на двойка статуи.“
„Прелети точно пред лицата им и виж дали ще трепнат.“
Направих го и те не помръднаха. „Нито един мускул не потрепна по лицата им“ — докладвах аз.
„Значи се е получило. Опитай отново да свържеш съзнанието си с тяхната мисъл.“
Опитах, но около мен имаше само безмълвна пустота. „Не мога да доловя нищо, майко.“
„Доста добре схващаш. А сега се върни при Дървото и двете заедно ще ги освободим.“
„Ей сега пристигам“ — казах, а после намерих баща си и изключих и
„Защо го направи?“ — попита майка.
„Просто се упражнявам“ — невинно отвърнах аз. Знаех, че не постъпвам много честно, но не можах да устоя на изкушението.
През следващите седмици мама ме научи на още начини, чрез които да влияя върху съзнанието на околните. Най-голямо удоволствие ми достави способността с лекота да заличавам спомените. Оттогава съм го използвала много пъти. Често ми се налагаше да действам не по общоприетия начин, а не ми се щеше присъствалите на тези събития по-късно да започнат да разпространяват небивалици. Понякога е много по- лесно просто да изтриеш някоя случка от паметта на хората, отколкото да й търсиш приемливо обяснение.
Много близко до това умение е способността да внушаваш несъществуващи спомени. Използвайки двата подхода, лесно можеш да промениш нечия представа за онова, което наистина се е случило.
Освен това майка ме научи да „пораствам“, т.е. да ставам огромна като великан. Но аз не го практикувам често, защото това би предизвикало подозрения.
После, понеже всяко действие си има и противодействие, тя ми показа как да се „смалявам“, т.е. как почти да изчезна от лицето на земята. Това по-нататък ми беше от голяма полза, особено когато исках да подслушам нечий разговор, без да бъда забелязана. Като процес двете умения бяха много близо до способността да променям формата си, така че не ми беше никак трудно да ги усвоя.
Научих се също да правя така, че хората да не забелязват присъствието ми. Това е другият начин, при който на практика си невидим. Но по онова време още бях под въздействието на пубертета и мисълта да се слея със стената изобщо не ми допадаше. Всички младежи непременно държат да бъдат забелязани и почти всяка тяхна постъпка крещи: „Вижте ме! Забележете колко съм важен!“ Да си невидим изобщо не може да удовлетвори подобен стремеж.
Способността да се създават различни неща — творението, ако предпочитате — беше най-висшият етап в моето образование. Погледнато от друг ъгъл, то вече доближава човека до боговете. Аз започнах със създаването на цветя. Е, в началото малко хитрувах. Най-напред покривах някоя клонка с трева, а после превръщах така полученото нещо в цвете. Преобразяването не е създаване обаче, затова продължих като взех да правя цветя само от въздух. Съзиданието поражда неописуем екстаз, така че аз доста се поувлякох в практикуването му. След многобройните ми опити малката долчинка около Дървото беше покрита с килим от яркообагрени цветове. Казвах си, че просто се упражнявам, но това не беше точно така.
Една сутрин към края на пролетта, когато вече бях на осемнайсет, майка предложи: „Защо днес просто не си поговорим, Поул.“
— Разбира си, майко — рекох. Бях облегната на Дървото и разгонвах с ръка няколко от моите птици. Всеки път, когато майка кажеше „да поговорим“, това означаваше, че тя ще говори, а аз трябва да слушам.
„Мисля, че е крайно време да покажеш на баща си на какво всъщност си способна. Той едва ли ще се задоволи с обяснението, че ти си просто много схватлива. Предстоят ти твърде важни дела, а той няма да спре да ти се меси, докато не се убеди, че вече не си дете.“
— Да, вече го изпитах на гърба си, но не ми се вярва да успея да му внуша, че нещата са се променили.
„Баща ти борави само с крайни положения, Поул. Много му е трудно да приеме мисълта, че нещата, а и хората, се променят. Най-прекият път да го убедиш в това е да му демонстрираш своите умения. Рано или късно ще ти се наложи, така че е по-добре да стане сега, преди погрешната представа за теб окончателно да се е загнездила в съзнанието му.“
— Как ще е най-правилно да постъпя, майко? Да го поканя ли да излезе навън и да му покажа способностите си?
„Не мислиш ли, че това е твърде буквален начин? Няма ли да е по-добре да извършиш нещо при по- обичайни обстоятелства? Една демонстрация без подготовка би го впечатлила много повече, отколкото нещо, което му е известно от по-рано. Просто направи нещо, без да вдигаш много шум около него. Познавам
