Белдаран въздъхна.
— Май все повече се отдалечаваме една от друга, а, Поул?
— Случва се при всички — отговорих. — Казват, че така се пораствало и съзрявало.
— На мен това обаче не ми харесва.
— На мен също, но едва ли бихме могли да му се противопоставим.
На другата сутрин навън вилнееше буря с проливен дъжд, но въпреки това аз сложих наметката си и тръгнах из града. Исках да поговоря с Арел. Открих магазина й за дрехи в една глуха уличка недалеч от пристанището. Вътре беше тясно и разхвърляно. Наоколо се подмятаха топове плат, масури с дантела и оплетени чилета прежда. Звънчето на вратата пропя, когато влязох, и тя вдигна очи от иглата.
— Поулгара — извика, скочи на крака и ме притисна в майчина прегръдка. — Изглеждаш прекрасно!
— Ти също, Арел.
— Нова рокля ли търсиш? За това ли дойде?
— Не. Искам да поговорим за състоянието на Белдаран.
— Тя е бременна. Обзалагам се, че си го забелязала.
— Много смешно, няма що! Кажи какво става при раждането.
— Много е болезнено, мръсно и изтощително. Нали не искаш повече подробности?
— Напротив, искам.
— Да не си решила да ставаш акушерка?
— Не още. Интересът ми е от по-общ характер. На хората се случват разни неща и понякога се нуждаят от помощ. Искам да знам как да помогна.
— Жените не стават лекари, Поул. Мъжете никога не биха одобрили това.
— Това е техен проблем. Нали не си мислиш, че копнея за одобрението на мъжете или пък че се боя от неодобрението им?
— Ще загазиш, момиче — предупреди ме тя. — Всичко, което се очаква от една жена, е да готви, да чисти къщата и да ражда деца.
— Всичко това вече ми е известно. Сега искам малко да разширя познанията си.
Арел сви устни.
— Май наистина си го решила, а?
— Да, така е.
— Мога да те науча на всичко, което трябва да знаеш за децата, но… — тя изведнъж млъкна. — Можеш ли да пазиш тайна?
— Дори много тайни, Арел. Знам неща, които баща ми дори не е сънувал, при това ги пазя в тайна от години.
— Има един билкар тук, в Рива. Той е винаги в лошо настроение, мърмори и не мирише никак приятно, но знае с кои билки да лекува определени болести и неразположения. На другия край на града пък има един човек, който намества кости. Ръцете му са като мечи лапи, но знае къде да пипне и е много внимателен. Може да намести изкълчена или счупена кост обратно на мястото й, без да повреди нещо. Искаш ли да учиш и хирургия?
— Какво е това?
— Да режеш и отваряш хората, за да наместваш вътрешностите им. Аз самата съм много добра в тази работа, макар да не приказвам много-много за това. На острова освен билкаря и този, който намества кости, имаме и хирург. Той много ме уважава, защото го научих да шие.
— Че какво шиене има при хора, които са нарязани или с отворени вътрешности?
Тя мъченически изви очи и въздъхна.
— О, богове — пророни накрая. — Какво правиш с ризата, ако баща ти я закачи някъде и тя се скъса?
— Зашивам я, разбира се.
— Точно така. Същото се прави и с хората, Поул. Ако не го сториш, вътрешностите им ще изпаднат навън.
Аз обмислях последните й думи известно време.
— Нека да започнем с израждането — предложи Арел. — Ако не ти прилошее от него, ще продължим с останалите специалности.
Научих за родилните болки, изтичането на водите и следродилната треска. Разбрах също, че по време на раждане много се кърви, но това не бива да предизвиква паника. После Арел ме разведе из града да ме запознае с тримата си колеги като ме представяше за нейна ученичка.
Така започна медицинското ми образование. Алорните са прями и практични хора и моите четирима преподаватели — Арел, Аграк, Салейм и Балтен — ме научиха да церя, без да ми пълнят главата с каквито и да е нелепости. За мен пример беше безмилостният Салейм. „Ако е счупено, намести го, ако не е — недей“, учеше ме той. Оттогава изучих медицинските текстове от всички краища на света, но още не съм попаднала на по-точна от тази сбита и смислена забележка.
Не си мислете обаче, че прекарвах цялото си време в изучаване на следродилната треска, счупени крайници и вътрешни органи. Двете със сестра ми често бяхме заедно, а и ми трябваха доста усилия да убедя бившите си ухажори, че вече няма да играя тяхната игра.
Мерот Поета го прие доста болезнено. С нескрита гордост той ми заяви, че е много ангажиран с писането на най-великия епос в човешката история.
— О! — откликнах аз като се опитвах да стоя настрани от зловонния му дъх.
— Бихте ли желали да чуете няколко изречения от него, лейди Поулгара? — предложи той.
— С удоволствие — излъгах и окото ми не мигна.
Той се измъкна, застана в драматична поза, постави оцапаната си с мастило ръка върху предницата на тъмния си жакет и започна бавно и тържествено да нарежда. Това беше още по-сухо и безкрило дори от предишната му рецитация, ако изобщо е възможно подобно нещо. Изчаках със скучаещо лице да затъне съвсем в резултата на собствения си гений, а после се обърнах и си тръгнах, оставяйки го да рецитира своя шедьовър срещу безмълвната стена. Не знам дали тя е била потресена от чутото, никога не ми се удаде случай да я попитам. Мерот обаче беше потресен за двама.
Моята новопридобита вещина относно функциите на човешкото тяло ми помогна да се освободя от „могъщия Тайгун“. С най-невинна физиономия го попитах за съдържанието на различните органи от храносмилателната система, който той така щедро е разпилявал по земята. Кой знае защо цветистото ми описание на това какво представлява полусмляното овнешко месо накара лицето му да позеленее. Той избяга панически от мен, а едната му ръка затискаше устата, за да задържи обеда на мястото му. Явно Тайгун нямаше проблеми с кръвта, но другите телесни течности малко го разстройваха.
После се поразходих из просторните и весело декорирани стаи, където играеха децата. Познавах повечето от тях още от предишното си идване. Но сключените по време на отсъствието ми бракове бяха прибавили нови лица тук, а някои от старите ми познайници вече самите бяха станали за женене. Така или иначе, бройката си оставаше почти непроменена.
— А, ето Ви и Вас, лейди Поулгара. — Беше моят рус и изключително възпитан барон Кеймиън. Носеше оловносив кадифен жакет и сякаш беше още по-красив отпреди. — Така се радвам да Ви видя отново, Поулгара — продължи той с дълбок изящен поклон. — Явно идвате да навестите местата на предишните си завоевания.
— Не е точно така, скъпи бароне — отвърнах усмихнато. — Как сте?
— Неутешим поради вашето заминаване, милейди.
— Не можеш ли поне веднъж да си сериозен, Кеймиън?
Той остави това да мине покрай ушите му.
— Какво сте направили с бедния Тайгун? — попита. — Никога преди не съм го
Свих рамене.
— Той се преструва на най-свирепия воин, но всъщност малкото му тумбаче е много чувствително.
Кеймиън се разсмя. После изражението му изведнъж стана замислено.
— Защо не се поразходим, милейди? — предложи той. — Има някои неща, които бих искал да споделя с Вас.
