Поулгара — магьосницата

отново ще изгрее утре заран?

— Ами, всъщност съвсем естествено е да стане така.

— Защо?

Трябваше да очаквам това поредно „Защо?“, но неговите, както ми се струваше, полуумни въпроси, вече ме бяха изкарали от търпение. Ето защо дори не се замислих преди да отговоря.

— Ами — рекох неуверено, — то винаги изгрява, нали така?

Вече бях получила един много бърз и твърде унизителен урок върху теорията на вероятностите.

— Ще подминем и това. Защо луната променя формата си в течение на месеца?

Зяпнах го безпомощно.

— Защо водата пуска мехури, когато заври?

Не можех да отговоря дори на този въпрос, макар че именно аз готвех в къщата. А той все питаше, и питаше…

— Защо не можем да различаваме цветовете в тъмното?

— Защо листата на дърветата променят цвета си през есента?

— Защо водата се втвърдява, когато е студено? А защо става на пара, когато е горещо?

— При нас е обед. Защо тогава в Малория е посред нощ?

— Слънцето ли се върти около нашия свят или той — около него?

— Откъде са се взели планините?

— Какво кара всичко живо да расте?

— Добре де, татко! — не издържах накрая аз. — Стига вече! Научи ме да чета!

— Разбира се, Поул — рече той. — Но щом си била толкова жадна за знания, защо не го каза още в самото начало?

И така, ние се захванахме за работа. Баща ми може да е Първи ученик, магьосник, държавник, понякога дори генерал, но повече от всичко той е учител, може би най-добрият в света. Научи ме да чета и пиша за удивително кратко време. Сигурно защото първото нещо, което написа пред мен, беше моето собствено име. Реших, че то изглежда много хубаво върху листа. Не след дълго аз вече се ровех из неговите книги и свитъци с нарастваща жажда за знание. В началото постоянно спорех с написаното върху хартията и това създаваше някои неудобства на баща ми, защото го правех на глас. Просто не можех да го превъзмогна. Глупостта, независимо дали е изречена или написана, винаги ме обижда и аз се чувствам длъжна да й се противопоставя. Това изобщо не би било проблем, ако живеех сама. Но баща ми също беше в кулата и се опитваше да се съсредоточи върху собствената си работа. Доста спорихме по този въпрос, доколкото си спомням.

Четенето изостряше ума ми, но още по-полезни ми бяха нашите вечерни разговори. Всичко започна една вечер, когато татко твърде невинно попита:

— Е, Поул, какво научи днес?

Аз му разказах. А после му изложих моите възражения по прочетеното — доста остро, дори предизвикателно. Татко никога не пропускаше възможността за един добър спор, затова тутакси се зае да защитава текстовете, които аз критикувах. След няколко вечери, прекарани по този забавен начин, споровете ни се превърнаха в традиция и много приятен завършек на деня.

Не всички наши спорове бяха интелектуални обаче. Посещението на Острова на бурите ми помогна да осъзная значението на външния вид, затова взех да му обръщам все по-голямо внимание. Баща ми предпочиташе да нарича това суета и то стана повод за продължителни препирни.

Една пролетна сутрин гласът на мама отново се обади. „Всичко това е хубаво — каза тя, — но има още много неща, които трябва да научиш. Остави книгите днес и ела при Дървото. Ще ти покажа как да използваш ума и волята си.“

След закуска се надигнах от стола и казах:

— Днес ще се поразходя малко, татко. Много дълго останах затворена в кулата, а ми се ще да подишам чист въздух. Ще потърся билки и подправки за нашата вечеря.

— Добре — съгласи се той, — аргументите ти в споровете взеха да стават скучни и еднообразни. Дано вятърът прочисти съзнанието ти.

— Може — отговорих, устоявайки на желанието да отвърна както се полага на тази завоалирана обида. После се спуснах по спираловидното стълбище и изскочих на утринното слънце.

Денят беше великолепен, а Долината — едно от най-прекрасните кътчета на земята. Затова никак не бързах, а се наслаждавах на разходката из порасналата чак до коленете ми яркозелена трева по пътя към свещеното място, където величествено се издигаше Дървото. Колкото повече се приближавах, толкова по- ясно чувах песента на моите птици, които радостно ме приветстваха. Скоро те весело закръжиха около главата ми в ясната утрин.

„Защо се забави толкова, Поул?“ — попита гласът на майка ми.

— Наслаждавах се на утрото — отвърнах на глас. Наоколо нямаше жива душа, така че не беше нужно да се прикривам. — Какво ще правим днес, майко?

„Ще продължим с твоето обучение, разбира се.“

— Надявам се уроците ти да не са толкова скучни, каквито са тези на баща ми понякога.

„Дано са ти интересни, макар че предметът на обучение няма да е същият.“

— За какво ще говорим тогава?

„За вътрешния мир и твоето съзнание. Досега ти се учеше да използваш дарбата си в света, който те заобикаля. Сега ще погледнем вътре в душата ти. — Тя замълча, сякаш търсеше най-точните думи, за да ми обясни тази сложна материя. — Всички хора са различни — започна след малко, — но членовете на отделните раси имат някои общи черти помежду си. Можеш да разпознаеш един алорн от пръв поглед заради външния му вид. Но можеш да го различиш и по начина му на мислене, когато се сблъскаш с него.“

— Значи ще ме научиш да чувам мислите на другите хора, така ли?

„С това ще се занимаваме по-късно, защото е по-трудно за усвояване. Нека започнем по-отдалече — когато срещнеш някой представител на друга раса, ти най-напред трябва да разбереш не точно какво мисли, а да вникнеш в начина му на мислене.“

— Защо е толкова важно, майко?

„Светът е пълен с врагове, Поул. Трябва да умееш да ги разпознаваш, когато се натъкнеш на тях. Учителя ме научи да подражавам на поведението у различните раси. Сега аз ще ти обясня как да различиш един мург и гролим от някой аренд или мараг например. Ще дойде момент, когато твоята безопасност и сигурността на тези, за които се грижиш, ще зависят от способността ти да разбереш на мига с кого си имаш работа.“

— Очевидно е така. Откъде започваме тогава?

„Отвори съзнанието си, Поул. Опитай се да потиснеш собствената си личност и да почувстваш многообразието на различните начини мислене, които ще ти покажа.“

— Добре — казах заинтригувано. — Ще се опитам да го направя, макар че звучи много сложно.

„Не съм казвала, че ще е лесно, Поул. Започваме ли?“

В началото не можах да схвана абсолютно нищо. Майка ми повтаряше една и съща мисъл, променяйки само начина на нейното представяне. Просветна ми, едва когато проумях, че определените начини на мислене сякаш са оцветени по различен начин. Тази разлика също не беше много отчетлива и често ми се губеше. От време на време обаче цветовете ставаха съвсем различими и аз започнах почти мигновено да разпознавам мисленето на един мург от това на алорните или толнедранците например.

Мисленето на мургите беше тъмно и матовочерно. Съзнанието на гролимите обаче, макар да беше също черно, блестеше като антрацит и аз веднага видях — или почувствах — разликата между двете.

Сендарите бяха зелени. Толнедранците — червени. Мисленето на риванците беше синьо, разбира се. Започнах да долавям разликите все по-ясно и към обед вече доста умело боравех с новите си умения.

„Стига за днес, Поул — каза майка най-накрая. — Сега върви в кулата и цял следобед можеш да си четеш книгите. Не искам баща ти да стане подозрителен.“

Така установихме графика, който стана неизменен години наред — сутрините принадлежаха на майка, а следобедите — на баща ми. Образовах се едновременно в две различни направления, което дори за мен