го добре, скъпа, и ми е известно какво би привлякло най-сигурно неговото внимание.“
— Ще се оставя на твоята преценка, майко.
„Много смешно“ — достигна гласът й до мен, но по тона не личеше да се забавлява особено.
Вярвам, никому не е чуждо изкушението да се покаже пред останалите, затова моята демонстрация беше внимателно подготвена. Нарочно оставих баща ми здравата да прегладнее няколко дни, преструвайки се, че съм страшно задълбочена във философските книги. Той нахълтваше периодично в кухнята, докато накрая не унищожи всичко, което ставаше за ядене. При това баща ми не беше наясно къде държа хранителните продукти. Най-накрая беше принуден с неохота да промърмори нещо относно нетърпимия глад, който го измъчва.
— О, каква досада — отговорих аз с отрепетирано отегчение. После, без дори да откъсвам поглед от страницата, която четях, създадох една недопечена телешка пържола. Е, не беше толкова красива като някое цвете, например, но поне съм сигурна, че успях да привлека вниманието на баща си.
Седма глава
В навечерието на осемнадесетия ми рожден ден небето сипеше тихо едър сняг, който леко се стелеше и покриваше земята с нежност, без фученето на свирепи виелици и пронизващ вятър, фъртуните изглеждат много ефектно, но понякога душата закопнява за спокойно падащите едри снежинки, които загръщат земята в своето покривало, както майка завива детето в креватчето му след усилен ден.
Станах рано и след като сътворих буен огън в камината, се изправих до прозореца. Докато разресвах косата си, наблюдавах как последните облаци тежко се носят на север. Над тях постепенно се издигаше слънцето, което осветяваше девствено белия свят, още неосквернен от нито една стъпка. Чудех се дали вали сняг и на Острова на бурите и какво ли прави Белдаран на „нашия“ ден.
Татко още спеше. Това беше нещо обичайно, тъй като не беше от ранобудните. За мой късмет той дори не хъркаше, така че утринта ми премина в благословена тишина. Приех го като подарък на небесата.
След закуска наметнах кожената си пелерина и излязох навън да посрещна утрото. С усилие си проправях пъртина към Дървото за обичайната утринна среща с майка.
„Закъсня, Поулгара“ — започна гласът на мама.
— Наслаждавах се на пейзажа — обясних, поглеждайки назад към самотната редица стъпки, които бях оставила в пресния сняг. — Какво прави Белдаран тази сутрин?
„Още спи. Снощи риванците устроиха бал в нейна чест, така че двамата с Желязната хватка стояха будни до късно.“
— Къде празнуваха рождения ден?
„Не беше точно празник по случай нейния рожден ден. Алорните не обръщат толкова голямо внимание на това събитие. Всъщност празнуваха нейното състояние.“
— Какво състояние?
„Сестра ти ще си има бебе.“
—
„Тя е бременна, Поулгара.“
— Защо не си ми казала досега за това?
„Сега ти го казвам.“
— Защо не ми го каза по-рано?
„За какво да ти го казвам? Тя се чифтоса, а чифтосаните женски раждат малки. Мислех, че това вече ти е известно.“
Гневно вдигнах ръце нагоре. Понякога начинът, по който майка ми възприемаше нещата от живота, ме вбесяваше.
Чак до края на зимата меланхолията и унинието не ме напуснаха. Бременността на Белдаран още повече задълбочаваше нашата раздяла. Затова не виждах никаква причина за прекомерна радост. Давах воля на чувствата си, обаче докато бях сама. Иначе правех всичко възможно да прикрия емоциите си — най-вече да не издам присъствието на майка ми в моето съзнание.
През пролетта Алгар и Анрак пристигнаха в Долината, за да ни кажат новината и да ни придружат до Острова на бурите. По-голямата част от месеца премина в пътуване. Лично Рива ни чакаше на каменния кей, вдаден в морето. Отбелязах, че Белдаран най-после го е убедила да си обръсне брадата. Явно нещата вървяха към по-добро. После се изкачихме по стълбите към Цитаделата и аз най-сетне отново бях със сестра си. Тя изглеждаше дебела и тромава, но излъчваше щастие. След като с гордост ни показаха детската стая, ние бяхме поканени на разточителна вечеря. Едва след това успях да остана насаме с Белдаран. Тя ме поведе към масивната лакирана врата на стаите, където бяхме настанени преди сватбата. Забелязах, че бяха направени някои промени. Гоблените, които покриваха мрачните сиви стени, сега бяха изцяло в синьо, а пъстрите агнешки постелки по пода бяха заменени с чисто бели. Мебелировката беше от масивно полирано дърво, а столовете бяха отрупани с възглавници. Камината, която преди беше просто една опушена дупка в стената, сега имаше рамка с орнаменти и полица. От канделабрите струеше мека златиста светлина. Помещението наистина беше станало уютно.
— Харесва ли ти, Поул? — попита Белдаран.
— Прекрасно е — отвърнах.
— Сега това са твоите покои — каза тя. — Ще имаш нужда от собствени стаи, защото се надявам често да ни гостуваш.
— Всеки път, когато имам възможност — уверих я аз. После заговорих делово. — Как се чувстваш? — попитах, щом се разположихме удобно върху отрупания с възглавници диван.
— Много тромава и непохватна — отговори. После постави едната си ръка върху наедрелия корем. — Нямаш представа колко бързо расте това нещо.
— Гади ли ти се всяка сутрин? Чувала съм, че обикновено така става.
— Отначало — да, но после постепенно отмина. Болките в гърба се появиха едва напоследък.
— Болки в гърба ли?
— Все пак нося доста тежък товар, Поул — припомни ми тя, — при това той се намира на много неудобно място. Най-доброто, което мога да направя, е да се клатушкам като патица, но и това много натоварва гръбнака ми. Понякога имам чувството, че ще бъде все така оттук нататък.
— Това ще мине, скъпа.
— И Арел ми казва същото. Нали я помниш?
— Май беше жената, която ръководеше ушиването на официалните ни дрехи?
Белдаран кимна.
— Освен това тя е и много добра акушерка. Разказа ми всичко, което предстои. Изобщо не го чакам с нетърпение.
— Съжаляваш ли за това?
— Че забременях ли? Разбира се, че не. Просто не ми се ще да продължава толкова дълго. А ти какво прави през това време?
— Образовах се. Татко ме научи да чета и вече прехвърлих почти всички книги от библиотеката му. Няма да
Тя сви рамене.
— Колко досадно! Как издържаш да четеш подобно нещо?
— Вярно, че не е четиво, към което ще посегнеш за забавление. Написано е на староангаракски и дори езикът е грозен. Мисълта за един луд бог е доста обезпокоителна.
— Луд?
— Абсолютно. Майка ни твърди, че винаги е бил такъв.
— Тя често ли те навестява?
— Всеки ден. Татко обикновено спи до късно, така че мога спокойно да ходя при Дървото и да прекарвам предиобедите с нея. Тя също ме учи, така че получавам доста всеобхватно образование, или както би се изразила ти — пълно и закръглено.
