Поулгара — магьосницата

през снега към кулата на баща ми.

— На мен започна да ми писва — обяви той. — Ще отида пак до Малория и ще се опитам да издебна Урвон неподготвен, за да го изтърбуша малко.

— Как изобщо би могъл „малко“ да изтърбушиш някого? — попита зачудено баща ми.

— Ами ще го замъкна на върха на някоя скала, ще го разпоря, после ще усуча червата му по клоните на дърветата и накрая ще го метна отгоре.

— Чичо, моля те! — извиках отвратено.

— Приеми го като научен експеримент, Поул — обясни с неприятна усмивка той. — Искам да проверя дали червата му ще издържат или ще се скъсат и той ще падне в пропастта.

— Точно това и ще стане, чичо!

По стълбите проехтя сатанинският му смях, докато куцукаше надолу.

— Той е истински злодей — обърнах се към баща си.

— Но пък е забавен — допълни той.

Близнаците много внимателно бяха наблюдавали Белдин, докато размножаваше Кодекса на Дарине, и повториха същата процедура с недовършения Кодекс на Мрин. Според мен именно фактът, че той не беше завършен и това, че беше неразбираем в по-голямата си част, ни подведе и ние не му обърнахме достатъчно внимание.

— Всичко е струпано без никакъв ред — оплака се баща ми една зимна вечер, когато вече бяхме завършили вечерята и седяхме край огъня в неговата кула. — Този идиот от Брака изобщо няма представа за времето. Най-напред говори за неща, които са станали преди разцепването на света, а после без никакъв преход изведнъж се мята на събития, които ще се случат в необозримо бъдеще. Свят ми се завива от това. Имам чувството, че докрая на живота си няма да успея да отделя едните събития от другите.

— Мисля, че това е една от характерните черти на всеки идиот, братко — каза Белтира. — В селото ни имаше един, когато двамата с Белкира бяхме още деца. Той винаги се ужасяваше, когато слънцето започнеше да залязва и ставаше тъмно. Изглежда не можеше да запомни, че това се случва всеки ден.

— В Кодекса на Мрин обаче тебе те споменават много често, Белгарат — отбеляза Белкира.

Татко тъжно се усмихна.

— При това забелязах, че отношението към мен съвсем не е ласкаво. За Поул обаче казва само хубави неща.

— Аз съм по-обичлива от теб, татко — подразних го.

— Не и когато говориш по този начин.

В действителност аз самата бях засегната от доста пасажи. Най-често пророкът наричаше баща ми „древен и обичан“. Имаше и места, където ставаше дума за „дъщерята на древния и обичания“, т.е. за мен, защото това, която тази дъщеря трябваше да извърши, изобщо не бе по силите и възможностите на Белдаран. Пълната липса на чувство за време у пророка обаче правеше невъзможно да се разбере точно кога ще се случи предсказаното. Въпреки това нещо ми подсказваше, че събитията покриват огромен период от време. Кой знае защо дотогава приемах като нещо сигурно, че ще живея много дълго. В Мрин обаче намерих потвърждение на тези свои догадки и това ме разстрои. Явно животът ми щеше да продължи хиляди години. Когато се вгледах в тримата възрастни мъже около себе си обаче, тази идея хич не ми се понрави. „Достопочтен“ обикновено служи за обръщение към мъже над определена възраст и съдържа голяма доза уважение. Никога не съм чувала обаче някой да се обръща така към жена. Терминът, който се използва за нас, е „старица“, а това никак не ме радваше. Истина е, че беше много суетно от моя страна, ала щом си помислех за нерадостните старини, предсказани ми в пророчеството, тутакси хуквах към огледалото. Но дори и при най-внимателно взиране не можех да открия нито една бръчица. Поне засега.

Четиримата прекарахме цели десет години (а може би бяха само девет?), задълбочени над Кодекса на Дарине. После Учителя изпрати баща ми в Толнедра, за да надзирава сливането на фамилията на Боруните с дриадите. Баща ми използва шоколад като примамка, за да убеди дриадската принцеса Ксория във важността на този съюз. Неговата постъпка винаги ми се е струвала доста неморална.

(Не, повече няма да говоря за това.)

Ние с близнаците останахме в Долината да се трудим над Кодекса на Дарине. Постепенно поне в най- общи линии взе да ни се изяснява какво предстои да преживее човечеството. Нито един от нас обаче не хареса това, което ни чакаше. В бъдното се очертаваха смут и вълнения, постоянни войни и неизброими човешки страдания.

Минаха още три години. А после една нощ се събудих от гласа на майка ми. Той звучеше необичайно настойчиво. „Поулгара — прокънтя в главата ми, — върви при Белдаран! Още сега! Тя е много болна и има нужда от теб!“

„Какво е станало, майко?“

„Не зная, Поул, но, моля те, побързай! Тя умира!“

Полази ме мъртвешки хлад. Изхвръкнах незабавно към кулата на близнаците.

— Трябва да замина! — закрещях още докато се изкачвах по стълбището.

— Какво е станало, Поул? — обади се Белтира.

— Белдаран е много болна! Трябва да отида при нея. Ще поддържам връзка с вас.

После бързо изскочих отново навън, преди да е успял да ме попита откъде знам всичко това. Тайната на майка ми трябваше да бъде запазена на всяка цена! Преобразих се в сокол, за да стигна по-бързо. В случая скоростта беше много важна, а совите не се славят като най-надарените хвъркати.

Люта зима беше сковала всичко, когато напуснах Долината и се устремих на север покрай източните склонове на улголендските планини. Реших да прелетя оттам, защото знаех, че по височините духат силни виелици, а не исках да се бавя нито миг. Стигнах на север почти до Алдурфорд като през цялото време държах под око веригата върхове, които делят Алгария от сендарските долини. Зимата обаче върлуваше навсякъде и аз не можех да я избегна. Най-накрая се наложи да се хвърля в самото сърце на виелицата. Понякога е възможно да надхитриш бурята. Летните гръмотевици и поройните пролетни дъждове не се простират над големи пространства. Зимните виелици обаче покриват цели континенти, а да се издигнеш над тях е почти невъзможно. Бях принудена да се изпреча на вятъра, който късаше немилостиво перата ми, а ледените бодили ме ослепяваха. Скоро бях така изтощена, че не ми оставаше нищо друго, освен да се спусна в една закътана долина и да възстановя силите си.

Отне ми цели пет дни докато стигна от Долината до Острова на бурите. Краката ми се подкосяваха от изтощение, когато най-сетне рано сутринта на шестия ден кацнах върху една от кулите на Цитаделата. Цялото ми същество копнееше за почивка, но нямаше време за губене. Втурнах се по мрачните коридори към кралските покои и влетях вътре без дори да си направя труда да почукам. Преддверието беше отрупано с разхвърляни дрехи и подноси недокосната храна. Желязната хватка — брадясал, в измачкани сиви дрехи — се стресна и излезе от полудрямката си, когато влязох.

— Слава на боговете! — извика той.

— Лельо Поул! — втурна се насреща ми моят племенник, почти толкова изтощен и измършавял, колкото беше и неговият баща. Даран беше на двайсет по онова време и аз останах изненадана колко се е източил.

— Къде е тя? — попитах.

— В леглото си — отвърна Рива. — Прекара тежка нощ и е изтощена. През цялото време кашля и не може спокойно да си поеме дъх.

— Най-напред искам да говоря с лекарите — казах отсечено. — После ще я видя.

— Ами… — запъна се Рива, — всъщност аз досега не съм викал лекар, Поул. Мислех, че е достатъчно дето Елтек, риванският дякон, се моли за нея. Той казва, че лекарите са само губене на време и пари.

— Освен това каза, че майка се чувства по-добре — допълни Даран.

— Откъде той би могъл да знае това?!

— Той е свещеник, лельо Поул, а всички свещеници са мъдри хора.

— Досега не съм срещала свещеник, който да може да различава дясната си ръка от лявата. Заведи ме