твоята сила. Ние сме способни да извършим неща, които другите не могат.“
Това изобщо не ми беше хрумвало досега. Вече бяхме използвали докрай всички възможности на медицината. Някои от лекарствата, които й давахме, бяха изключително опасни, особено в положението, в което се намираше тя. Ако Белкира беше прав, аз бих могла да й влея сили чрез Волята си, а след това ще можем да й дадем още по-силни отвари.
Побързах да се върна в кралските покои и заварих там един алорнски свещеник, който беше успял да се промъкне покрай стражите в коридора. Той изпълняваше някакъв странен ритуал и гореше нещо, което смърдеше отвратително, изпускайки зелен дим.
— Какво правиш, идиот такъв! — изкрещях срещу него аз.
— Това е свещен ритуал — отвърна надменно той. — Една жена не би могла да го проумее. Излез веднага!
— Не, ти ще излезеш. Махай се оттук!
Очите му се ококориха от оскърблението.
— Как смееш? — повиши глас той.
Аз стъпках огъня му и само с едно леко усилие прогоних смрадливия дим от стаята.
—
— Наричай го както искаш — изсъсках през стиснатите си зъби. — А сега опитай ето това, малоумен глупако! — Мобилизирах Волята си и изрекох „Вдигни се!“. Той се издигна на около метър от пода. Подържах го да помаха с крака във въздуха, а после го пренесох на няколкостотин метра извън стената на Цитаделата. Изведнъж ми се прищя да го пусна да се разбие в скалите. Бях сигурна, че ще има достатъчно време да се разкае, преди да издъхне в мъки.
„Поул! Не! — беше гласът на майка, който изплющя като камшик в главата ми.“
„Но…“
„Казах — не! А сега го пусни долу! — Тя замълча за миг. — Където е удобно, разбира се — добави после.“
„Да бъде, както ти казваш — изрекох послушно.“
Сетне се приближих до сестра си и влях в изтощеното й тяло част от своята Воля. Свещеникът на Белар продължаваше да виси във въздуха, крещейки до прегракване от ужас над покрития със сняг град. Оставих го така няколко часа — шест или осем, не помня — за да му дам време да размисли върху греховете си. Той привлече вниманието на хората наоколо, докато висеше там като обезумял лешояд. Но всички свещеници обичат да са център на внимание, ето защо това едва ли му е навредило особено.
Поддържах живота на Белдаран единствено чрез силата на Волята си цели десет дни. Но въпреки всички лекарства и процедури, които аз и учителите ми прилагахме, нейното състояние продължаваше да се влошава. Тя постепенно ми се изплъзваше и аз не можех да направя нищо, за да я спра. Аз също взех да се изтощавам и странни мисли започнаха да се мяркат в моя помрачен разум. Почти нищо не е останало в паметта ми от тези ужасни десет дни, но
„Поул, открихме Белгарат и той вече е на път към острова!“
„Слава на боговете!“
„Как е тя?“
„Никак не е добре, чичо, а и моята сила взе да намалява.“
„Задръж така още няколко дни, Поул. Баща ти идва.“
Но ние нямахме на разположение толкова много време. Седях покрусена край леглото през една дълга нощ и макар да бях прехвърлила и последната капка от Волята си в изтощеното тяло на Белдаран, можех да почувствам как тя потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в непрогледен мрак.
Тогава от едната ми страна се появи майка ни. Този път не беше само гласът й. Тя наистина беше тук и плачеше неудържимо.
„Остави я да си отиде, Поул — каза тя.“
„Не! Няма да позволя тя да умре!“
„Нейната задача е изпълнена, Поулгара. Трябва да я пуснеш да си отиде. Ако не го направиш, ще загубя и двете ви.“
„Не мога да живея без нея, майко. Ако тя умре, аз ще угасна с нея.“
„Няма да го сториш. Това не ти е позволено. Освободи Волята си!“
„Не мога, майко, не мога! Тя е смисълът на живота ми!“
„Направи го, дъще. Така заповядват Учителя и УЛ.“
Никога преди не бях чувала за УЛ. Странно, никой не беше отварял дума за него пред мен. Въпреки това аз упорито продължавах да концентрирам Волята си върху умиращата ми сестра.
Изведнъж стената зад Белдаран взе да блещука и трепти и аз забелязах очертанията на някаква фигура върху камъните. Стори ми се, че надзъртам в трепкащите дълбини на горско езеро, опитвайки се да видя какво се крие под повърхността. Фигурата, която различих, беше облечена в бяла роба, а нейното присъствие имаше поразително въздействие върху мен. Често в моя живот съм се изправяла лице в лице с боговете, но никога не съм се сблъсквала със сила като тази на УЛ.
После трептенето изчезна, а УЛ се озова срещу мен от другата страна на леглото. Косата и брадата му бяха като сняг, но нищо друго по одухотвореното му лице не подсказваше неговата възраст. Той протегна едната си ръка над Белдаран. Щом го направи, усетих как Волята ми се връща в моето тяло.
— Не! — извиках умолително. — Моля те, недей!
Той дори не се обърна при отчаяния ми вик.
— Ела с мен, любима Белдаран — нежно каза той. — Време е да вървим.
От тялото на болната заструи светлина. Тя сякаш беше запалена във вътрешността на празна обвивка — това беше останало от моята сестра. Светлината придоби формата на тялото и чертите на лицето на Белдаран, а после се проточи до ръката на УЛ. Тогава Бащата на боговете погледна право в лицето ми.
— Остани си със здраве, любима Поулгара — каза ми той и двете трептящи и блещукащи форми отново се сляха със стената.
— Сега вече Белдаран е заедно с УЛ — въздъхна мама.
Аз се хвърлих върху мъртвото тяло на сестра си, ридаейки неудържимо.
Десета глава
Мама вече не беше с мен. Аз виех от болка, прегръщайки мъртвото тяло на сестра си. Пред мен зееше отчайваща пустота. Бях лишена от своята половина и нищо не бе в състояние да запълни липсата. Целият свят сякаш се продънваше в отворената паст на болката.
Почти не помня последвалите събития в тази ужасна нощ. Мисля, че някакви хора надойдоха в стаята на сестра ми, но аз дори не помня техните лица. Май всички наоколо плачеха неудържимо, но и в това не мога да бъда съвсем сигурна. После дойде Арел. Беше спокойна и на нея можеше да се разчита — приличаше на скала, която винаги може да ти послужи за здрава основа, върху която да стъпиш. Тя ме прегърна и започна да ме полюшва като малко дете, докато някой — май беше Аргак — не й подаде чаша с някаква напитка.
— Изпий това, Поул — нареди ми тя, поднасяйки чашата към устните ми.
Беше нещо много горчиво и в мен за миг проблясна надеждата, че е отрова. Това би било идеалното спасение от страданията. Повече нямаше да усещам болката. Отпих жадно. Пристъпите на плач постепенно утихнаха и аз потънах в забвение, поддържана от внимателните ръце на Арел.
Когато се събудих, бях в леглото си и не можех да преценя колко време е минало, откакто съм заспала. Арел седеше край мен. Сякаш без участието на моята воля разумът ми отчете, че прозорците са били отворени през цялото време.
— Баща ти е тук, Поул — каза Арел, когато отворих очи.
— Колко мило от негова страна, че си е направил труда — отвърнах горчиво. Явно не ме беше отровила с отварата, която ми даде. Почувствах се предадена.
