обща мобилизация?
— Мисля, че да, стига тя да не се проточи много дълго. — При тези думи ми хрумна нещо. — А защо вместо това не организираме турнир?
— Съжалявам, лельо Поул, но не те разбирам.
— Това е обичай при арендите, Ваше Височество — обясни му Кеймиън. — Нещо като военно състезание, в което е включена надпревара по стреляне с лък, бой с мечове, хвърляне на брадва, рицарски двубои и други такива.
— Какво е това рицарски двубой?
— Двама облечени в брони мъже се опитват да се бутнат един друг от седлото на коня с помощта на шестметрови пики.
— Ама че странен обичай!
— Май този вид състезание ще трябва да отпадне — отбеляза Кеймиън. — Алорните обикновено не се бият върху коне. — Той ме погледна. — Това обаче е прекрасна идея, Поул! Така хем ще покажем на Гарейн и Алтор колко голяма войска може да свика краля, хем благородниците ще трябва да си платят разходите за участие. Ще постигнем целта си, без да се налага да опразваме хазната.
— Ами ако никой не дойде? — започна да се колебае Даран.
— О, скъпи, ще дойдат — уверих го аз. — Това ще им даде възможност отново да се поперчат. Сеитбата завърши и нищо не ни пречи да съберем хората. За всеки поканата ще бъде чест и можем да сме сигурни, че благородниците на острова ще се отзоват.
— Дори Гарейн и Алтор?
— Дори и те. Ще ги съберем в Цитаделата по време на празненствата. И без това ще са в града, така че няма да могат да откажат.
— Пък ние ще им преподадем набързо един урок — добави Кеймиън. — Из останалите части на острова също припламват препирни и свади от време на време. Ако се разправим строго с Гарейн и Алтор, останалите ще схванат намека.
— Не си ли прекалено оптимистично настроен, Кеймиън? — попитах скептично аз. — Все пак тук става дума за алорни!
Поканите за турнира бяха разпратени и столицата на Рива започна да гъмжи от яки алорни. Накрая пристигнаха хората на Гарейн и Алтор. Обстоятелството, че всеки здрав мъж на острова откликна на поканата на принц-регента, не убягна от вниманието на враждуващите барони. Регентът не беше управлявал и година, но влиянието му беше безспорно и властта му постепенно укрепваше. Оставихме двамата врагове на мира за известно време, за да проумеят този факт. После Даран ги повика в Цитаделата. Срещата се проведе в тронната зала, където всички символи на властта бяха извадени на показ.
Честно да си призная, моите симпатии бяха изцяло на страната на барон Алтор и дъщеря му, защото Карак се беше държал наистина отвратително. В интерес на истината обаче трябва да подчертая, че между Гарейн и Алтор почти нямаше разлика. И двамата бяха високи, плещести, брадати и не много умни. Носеха ризници, но нямаха мечове със себе си. Кеймиън благоразумно беше наредил всеки, който влиза в тронната зала, да оставя оръжието си отвън.
Косата на Гарейн беше ръждива на цвят и стърчеше във всички посоки. Алтор имаше мазна черна коса, която се спускаше по гърба му като конска опашка. Макар още да нямаше обед, грубиянинът Карак вече се клатушкаше пиян. Беше отпуснат млад мъж с рядка брадица и рошава коса. Можех да подуша отвратителната му миризма дори през голямото разстояние, което ни делеше. Единствено дъщерята на Алтор, Селана, изглеждаше поне малко по-цивилизована. Беше хубавица с руса коса и едри гърди — същинска алорнка. Но сините й очи имаха твърдия поглед на нейния баща.
Враждуващите семейства предвидливо бяха настанени в различни краища на залата. Слухът за тази среща бързо обиколи града и тронната зала се препълни с любопитни зяпачи.
Тримата с Даран и Кеймиън имахме достатъчно време да обмислим всеки свой ход. Предстоящото събитие беше грижливо подготвено. Залата се охраняваше от придворната гвардия. Тежковъоръжени войници в железни ризници стояха покрай четирите стени, за да предотвратят всяка изненада или намеса в срещата. Бяхме наредили да изнесат стола и масата на Даран. Когато племенникът ми влезе в претъпканата зала, той се упъти направо към трона и седна достолепно на него.
Това предизвика вълнение сред множеството.
— Нека не се бавим и да започваме — строго нареди Даран. Нямаше нито една излишна дума, така че никой не би се усъмнил кой всъщност командва тук. — Баща ми е сериозно обезпокоен от това, което става в южните части на острова. Ние не бихме желали по никакъв начин да го тревожим, нали? — Той се наведе напред. — Господа барони Гарейн и Алтор, приближете се насам — и царствено посочи мястото пред трона.
Воюващите грубияни пристъпиха предпазливо.
— Още тук ще прекратите това безумство веднъж и завинаги — заповяда моят златокос племенник. — Ако някой от вас дръзне да наруши кралската воля, ще бъде незабавно преместен в северната част на острова.
— Ваше Височество! — възропта Гарейн. — Там никой не би могъл да оцелее — навсякъде са само скали!
— Ако само още веднъж изтеглиш меча си, Гарейн, ще имаш щастието да опиташ живота по онези места. Сигурно ще започнеш да отглеждаш кози — те ядат почти всичко.
Синът на Гарейн залитна напред.
— Не можете да сторите това — измуча пиянски срещу Даран той.
— Можеш ли да отрезвиш този глупак, лельо Поул? — попита Даран.
— С радост — отвърнах.
— Направи го тогава.
Бяхме убедени, че по някое време пияницата Карак ще се намеси в разговора и се подготвихме за това.
Даран вече беше показал
— Доведи този пияндур тук! — наредих на началника на стражата.
— Слушам, лейди Поулгара! — отвърна брадатият войник. Той си проправи път през вцепенената тълпа, хвана Карак за врата и го потътри към нас. Протегнах ръка, щракнах с пръсти и пред мен се появи чаша. Сетне извадих от ръкава си стъклено шишенце и излях съдържанието му в чашата. Вдигнах огромния бокал и изрекох „Бира!“. В залата настъпи мъртвешка тишина. В нея се чуваше само шуртенето и клокоченето на пенлива кехлибарена бира, която се изливаше от въздуха и пълнеше чашата. Погледнах бегло Елтек и с удоволствие забелязах, че очите му са изскочили, а устата му е широко отворена. Хората, които претендират, че владеят тайната на магията, губят ума и дума, когато видят истинско вълшебство.
После се приближих към мазния и вонящ Карак.
— А сега бъди добро момче и изпий това — наредих му аз.
Той погледна чашата сякаш там се беше свила змия и дръпна ръцете си зад гърба.
— Накарай го да я изпие, сержант — нареди Даран на началника на стражата.
— С удоволствие, Ваше Височество — отвърна едрият войник. Той грубо изви едната ръка на пияндура и стисна здраво пръстите му. — Изпий я! — прогърмя неговият глас.
Карак слабо се възпротиви.
Тогава войникът взе да извива бавно ръката му. Той имаше волски гърди, а ръцете му приличаха на свински бутове. Сигурно можеше да накара дори камък да пусне вода.
Карак се изправи на пръсти, квичейки като прасе.
— Изпий я — повтори сержантът.
— Ваше Височество! — не издържа Гарейн.
— Млъкни! — сопна му се Даран. — Хората ти ще се научат да МИ се подчиняват!
Сержантът продължаваше да извива ръката на Карак в огромния си юмрук. Онзи най-после сграбчи чашата и шумно я изпи.
