— Ваше Височество!
— Елтек уби майка ми. Ако посмее дори да припари на погребението, ще го насека на парчета! Към дворцовия параклис също има свещеник. Той ще извърши богослужението.
— Това ли е окончателното решение на Ваше Височество?
— Да, лорд Бранд — и Даран изхвръкна от стаята.
— Ще поговоря с него, Кеймиън — казах меко. — Дяконът няма да ръководи ритуала, но аз
— Тайни, а, Поул?
— Просто малка изненада, стари приятелю. Ще извърша прехвърлянето на властта от баща на син съвсем ясно, та после никой да не твърди, че е недочул или недоразбрал.
Елтек, естествено, се засегна. Но Кеймиън беше достатъчно лицемерен, за да успокои отчето. През цялото време той използваше изрази като „личен духовен наставник“ и „по волята на най-близките“.
Официалната погребална церемония се проведе в тронната зала на риванските крале. Ковчегът на сестра ми беше точно срещу трона, на който седеше Рива, обзет от безмерно отчаяние. Кралят се беше надвесил напред над бледото лице на съпругата си. Свещеникът, който изпълняваше богослужението, беше мил и внимателен старец, при това със сигурност не беше култист. Той се опита да ни утеши със своите думи и мекия тон на гласа си, но се съмнявам, че някой от нас успя да чуе дори част от това, което ни каза. Елтек също стоеше в предните редици и лицето му излъчваше наранена гордост. Беше висок и сух мъж с пронизващи очи и прошарена брада, която стигаше почти до кръста. В един миг по време на частната семейна церемония в параклиса аз го улових да ме гледа втренчено. После лицето му се изкриви в мазна усмивка, която сама по себе си говореше достатъчно. Той изглеждаше почти доволен от това, че не успях да спася живота на сестра си. Едва се удържах да не го изпратя право на небето при неговия бог Белар.
Тялото на Белдаран беше положено в набързо приготвената семейна гробница в дъното на дългия коридор на Цитаделата. Рива открито се разплака, когато тежката каменна плоча със стържещ звук покри криптата. Двамата с Кеймиън го прикрепяхме по обратния път към тронната зала. Бях говорила с обезумелия от скръб мой зет малко преди погребението и му бях обяснила точно какво се иска от него.
— Приятели мои — обърна се той към събралите се благородници и духовенството. — Ще се оттегля в усамотение за известно време. Но ви уверявам, че кралството ще бъде в сигурни ръце. — Той отиде до трона и свали огромния меч от стената. Мечът засвети със синя светлина, както ставаше всеки път, щом Рива го вземеше в ръцете си. Но изглежда дори Сферата тъгуваше за умрялата ми сестра, защото сиянието й беше някак приглушено и помътняло. Кралят вдовец се обърна с лице към множеството, държейки високо пламтящия символ на своята власт.
Сред опечалените са възцари гробовна и страховита тишина.
— Моят син, принц Даран, ще ме замести — заяви толкова твърдо Рива, че никой дори не помисли да оспори неговото решение. — Ще му се подчинявате така, както се подчинявахте на мен. — После той хвана меча откъм излъчващото синьо сияние острие и го подаде с ръкохватката напред към Даран. — Предавам цялата си власт в ръцете на моя син — изгърмя гласът му.
Някъде внезапно заби камбана, а от дълбокия й звук камъните в стените сякаш взеха да трептят. Знаех много добре, че нито една от камбаните на острова не беше толкова голяма, та да издаде подобен звук.
Даран благоговейно взе меча от ръцете на баща си и го вдигна високо над главата си. Синкавият пламък на Сферата се разгоря още по-силно, пропълзя по широкото острие и обля младия принц с ореол от светлина.
— Слава на Даран — провикна се високо Кеймиън, — принцът-регент на Острова на бурите!
— Слава на Даран! — подеха и останалите.
Лицето на Елтек беше бледо от ярост, а ръцете му трепереха. Явно изобщо не беше обмислял регентството като сериозна перспектива, при това получено по свръхестествен начин. Той просто се беше надявал потопеният в скръб Рива да продължи да изпълнява кралските си задължения. Тогава нищо не би било пречка пред желанието на риванския дякон да узурпира властта. Кеймиън постепенно щеше да бъде отстранен, а говорещият от името на Рива Елтек щеше да се представя за последна инстанция, чийто заповеди са окончателни. Светещият меч на риванския крал в ръцете на Даран отряза пътя на Елтек към властта. Дяконът изобщо не беше доволен от развоя на събитията. Успях да уловя погледа му и само за да го подразня още повече, му отвърнах с ехидна усмивка.
Както беше обявил в тронната зала, Рива се оттегли в уединение. Тримата с Даран и Кеймиън поехме управлението на държавата. Според мен Даран доста мъдро отказа да използва трона на баща си. Вместо това управляваше кралството, седнал на обикновен стол зад проста маса, отрупана с документи, които са тегоба за всеки управник по света.
В продължение на зимата и ранната пролет установих колко непоносимо може да бъде бремето на държавните дела и се чудех на жаждата, с която някои мъже се стремят към трона. Към който и да е трон.
Давам си сметка, че именно изтънчените маниери на Кеймиън ме отърваха от много грижи в тежкия период след смъртта на Белдаран. Той беше много умен, непоклатимо предан, а вроденият чар му помагаше без много проблеми да изпълни всичко, с което се заловеше. Познавах жена му много добре — толкова добре, че да си давам сметка колко нещастна е тя, когато задълженията му на държавник го задържаха задълго далеч от дома. Но тя знаеше, че неговото положение изисква да прекарва дълги часове с мен и Даран. Между нас с Кеймиън никога не се случи нищо непристойно. Но въпреки това и на двамата не ни беше леко.
(Мисля, че не е необходимо да се задълбочавам в тази посока.)
Беше ранното лято на 2038, когато се случи нещо, много по-сериозно от безкрайните петиции, пълни с надути и банални фрази. Макар брегът на Острова на бурите да изглеждаше непристъпен и суров, долините в южната част на вътрешността бяха тучни и плодородни. Йерархията в алорнстоко общество се определяше от притежаваното количество обработваема земя. Затова всички ламтяха да имат земи именно в южната част на острова. Сред заможните хора по онези места беше и барон Гарейн, типичен алорнски грубиян, а синът му Карак беше пияница и жесток скот, както се разбра по-късно. Техният съсед, барон Алтор, имаше дъщеря Селан — красиво, нежно и възпитано девойче. След дълъг пазарлък Гарейн и Алтор се сватосали и решили да вдигнат сватба на своите деца. Сделката предвиждала зестрата на булката да е земя.
Бракът изобщо не бил щастлив. След сватбеното тържество Карак отишъл мъртвопиян в брачната стая и грубо насилил Селан да изпълни съпружеските си задължения. Оттогава всичко тръгнало към все по-зле. Освен другите си недостатъци Карак дори биел жена си и това скоро стигнало до ушите на Алтор. Той незабавно тръгнал да спасява своята дъщеря. Имало няколко пострадали и от двете враждуващи страни, но Алтор все пак успял да прибере детето си обратно вкъщи. После обявил брака за невалиден и си взел обратно земята. Гарейн побеснял — не толкова за разтрогнатия брак, колкото заради загубата на земята. Враждата между двамата постепенно започнала да включва техните братовчеди, чичовци, племенници и все по-далечни роднини. Често се случвало да избиват самотните овчари и да горят къщите и посевите.
Най-сетне новината за тази война достигна до Цитаделата и ние тримата с Кеймиън и Даран се събрахме в претъпкания с книги кабинет да обсъдим положението.
— И двамата са много влиятелни мъже — мрачно обяви Кеймиън, — и двамата имат многобройни фамилии. Ако незабавно не вземем мерки, рискуваме да се превърнем във втора Арендия.
— Може ли един брак да бъде анулиран просто така? — попита Даран.
— И от двете страни има възражения по този въпрос, Ваше Височество — отвърна Кеймиън. — В много от случаите решението зависи от това кой от двамата бащи е по-влиятелен. Ако този на съпруга вземе надмощие, жената се счита за негова собственост. Ако ли пък другата страна е по-силна — тогава не.
Даран се намръщи.
— Армията ми достатъчно голяма ли е, за да отида там и да охладя страстите на двамата?
— Мисля да прибегнем до това само в краен случай, Ваше Височество. Нека най-напред опитаме да поговорим с тях. Но ако обявим обща мобилизация, това едва ли ще ни навреди. Тя ясно ще покаже, че никак не сте доволен от развоя на събитията.
— Какво е състоянието на хазната, лельо Поул? — обърна се към мен Даран. — Мога ли да си позволя
