Вълчият талисман

дървета.

 — Откъде знаеш, че аз съм го направила?

 — Питаш най-Могъщия мъж сред Строшените камъни? Питаш Съногадателя, който е видял всичко това в Съня си? — Посочи към лагера. Тук-там по някой огън озаряваше меката виолетова вечер.

Жената помисли за момент и каза:

 — С възрастта силите на мъжа отслабват… а той беше старец. Разбрах, че ще ти създава неприятности. Виждах го в очите му. Не можеше да позволи на някакъв голобрад юноша от клана Бяла глина да заеме неговото място. Когато си отиде в палатката, аз влязох при него и му казах, че трябва да му съобщя нещо. Той ме покани да седна. Както се беше навел, посегнах в мрака и нахлузих кожена торба на главата му. После легнах върху него и натиснах главата му в меките кожи. Опита се да се съпротивлява, но беше твърде стар, твърде слаб. Изчаках доста време, след като вече бе престанал да шава. — Сви рамене. — Доста здрава торба му бях нахлузила на главата. Реших, че щом не пропуска вода, няма да може и да диша през нея.

 — Мразеше ли го?

Тя изпръхтя насмешливо:

 — Не само него.

Храбър мъж протегна ръка:

 — Помогни ми да се изправя. Вече се събраха доста воини. Време е да започнем Танците.

Тя се изправи и му помогна да стане. Той смръщи лице от болка, когато тежестта му се пренесе върху болното му коляно. Сложи отново вързопа на триножника.

 — Смятам, че вече имаме достатъчно дърва.

Тя му помогна да запази равновесие и каза:

 — С тази купчина, кояти си ги накарал да съберат, бихме могли да изгорим цялата планина.

Той вдигна поглед към нощното небе.

 — Точно такава трябва да е, за да могат да видят огъня в Лагера на мъртвите.

Храбър мъж изкуцука до най-близкия огън. Двамата воини, седнали край него, му се ухилиха, ядейки нещо, което бяха намерили в една от плячкосаните торби. Бяла врана му подаде горяща главня и той се приближи до грамадната купчина дърва, която кланът бе събрал. Храбър мъж подпали сухите дърва в основата и. Пламъците запращяха и се издигнаха към небето.

Хората започнаха да прииждат от всички страни, гледаха с широко отворени очи, разговаряха и сочеха все по-силно разгарящия се огън. Храбър мъж вдигна глава нагоре, за да види как първите искри политат към черното небе. Тази нощ щеше да остане в преданията на всички племена.

 — Ти, Жълт камък, доведи жените от Племето на вълка. Сложи ги най-отпред, така че да виждат всичко. Искам да бъдат в центъра на Танците. — Но Бяла пепел не е сред тях.

„Скоро — обещаваха гласовете. — Ще я получиш още тази нощ. Скоро — ако Силата ти е достатъчно могъща — тя ще бъде твоя.“

Той се изсмя високо, мърморейки си:

 — Да, Духове, Силата ми ще хване Бяла пепел.

 — Какво? — запита Бяла врана.

 — Нищо. — Пламъците озариха лагера и околността му. Той, Храбър мъж, бе постигнал всичко това. Силата му го бе извела от Лагера на мъртвите край реката на Дебелия бобър, за да поведе Строшените камъни към тази бляскава победа. Наслаждаваше се на възхищението в очите на хората му.

В края на гората двама воини влачеха още една съпротивляваща се пленница. Още една жена за Строшените камъни. Той лениво се запита дали се бяха позабавлявали добре с нея и погледна към Бяла врана. Никоя пленница не би могла да го ощастливи и да го дари с такова удовлетворение, както бе направила тя.

Храбър мъж обгърна раменете и и се извърна отново към огъня. Пламъците се издигаха високо в нощта.

Къде ли бе Бяла пепел?

Гласовете в съзнанието му изпуснаха приглушена въздишка: „Ще я получиш тази нощ. Но трябва да те предупредим… пази се. Пази се от неведомите пътища на Силата!“

Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя. Двамата воини влачеха мятащата се пленница все по- близо до огъня.

Груби ръце събориха Бяла пепел, приковавайки я към земята.

 — Хванахме една хубавичка, Пет копия. Ще си я поделим — или пък ще теглим жребий, за да видим на кого ще се падне.

Пет копия се ухили доволно:

 — Май ще трябва да теглим жребий, за да видим кой ще се позабавлява пръв с нея.

 — Нищо не съм ви сторила! Неприятелите ви са от Племето на вълка. В името на Гръмовната птица, пуснете ме! — молеше ги Бяла пепел; коремът и се стягаше, предчувствайки какво я очаква.

Пет копия наклони подозрително глава:

 — Ти говориш като нас. Не гълташ думите като онези от Племето на вълка.

Тя събра кураж.

 — Аз… аз съм от клана Бяла глина. — А сега трябваше да рискува. Дали знаеха нещо за съдбата на клана и? — На Сборището… семейството ми ще ви плати, за да ме върнете. Ако не ми сторите нищо лошо, ще ви работя. Ще ви нося дърва, ще готвя, ще щавя кожи… докато стане време за Сборището. Тогава семейството ми ще ме откупи.

Пет копия хвърли възбуден поглед на приятеля си.

 — Бизонски скок, бяха ни казали да търсим жена от клана Бяла глина. — Той впери настойчив поглед в очите и. — Как се казваш?

 — Бяла пепел. — В душата и проблесна надежда. Бе готова да им каже всичко, стига да може да спечели време, за да избяга.

Бизонски скок нададе тържествуващ вик, скочи на крака и се впусна в Танца на триумфа. Украшенията от кости на орел по ръкавите му потракваха при всяка игрива стъпка.

 — Завържи я! Успяхме!

Лицето на Петте копия бе пламнало от ентусиазъм.

 — Човекът с летяща душа ще възпее имената ни на Гръмовната птица! Ще ни постави да седнем до него при следващия съвет!

Бизонски скок извади ремъци от кесията на кръста си. Пет копия обърна Бяла пепел по гръб и изви ръцете и отзад, а приятелят му я завърза сръчно.

 — Какво правите? — крещеше тя. — Ще тръгна доброволно с вас. Само не ме наранявайте!

 — Нищо няма да ти сторим, Бяла пепел. Дори и да ни предложат за това всички жени от Племето на вълка или да избием всичките им воини. За нас ти си по-ценна от сочно месо по време на глад — увери я Петте копия.

Бизонски скок стегна добре ремъците.

 — Ставай.

Тя се изправи несръчно на крака. Петте копия я държеше, а Бизонски скок взе друг ремък и завърза глезените и.

 — Тази дължина трябва да е достатъчна — реши той. — Можеш да вървиш, ако внимаваш. Но не можеш да избягаш. Да вървим. — Посочи пътеката.

Бяла пепел кимна омърлушено, без да смее да обърне поглед към плоския връх, където Лош стомах търсеше кучето си. Слава на Гръмовната птица, че не беше извикал отново или не бе изсвирил на Непослушко.

Тя тръгна по пътеката и едва не падна, когато ремъкът на краката и се изопна.

 — Хванахме Бяла пепел! — повтаряше непрекъснато Петте копия.

 — Защо съм толкова ценен улов? — запита го тя; страхът и надеждата се бореха в душата и, докато вървеше напред със залитане и спъване.

 — Човекът с летяща душа те иска.