Вълчият талисман

бяха разстлали камъните на площ от две крачки. Повечето от тях бяха обрастнали с червеникави и оранжеви лишеи и бяха затънали в почвата, почти напълно скрити под оскъдните треви, които растяха тук. Някакъв блясък привлече вниманието му и той се наведе над купчината. Едно каменно късче стърчеше от навятата от вятъра кал. Той го дръпна, но то не помръдна. Лош стомах извади от вързопа си каменно шило, приклекна и започна да дълбае калта. Каменното късче се оказа острие на копие. Той разкопа около него, учуден, че не може да го извади, и разкри някаква кост — гръбначен прешлен, в който острието бе заседнало. С трескава бързина извади костта. Тя бе оплетена от корени, но нямаше съмнение какво представлява. Някакъв човек е бил прободен в стомаха и острието бе заседнало в прешлена.

Някой бе оставил тялото тук, върху купчината. Когато плътта е изгнила, костите са изпопадали между камъните, където върху тях се бе натрупала кал. Кой ли е бил този човек? И преди колко ли време е станало това?

Косата на Лош стомах настръхна, докато оглеждаше неспокойно бруленото от вятъра звездно колело. Чувстваше как Силата нараства около него — злокобно присъствие, притискащо го като стена от гореща вода.

Над шепота на вятъра се издигнаха гласове, говорещи език, който никога досега не беше чувал.

 — Призраци? — почуди се той. В този момент от земята се надигна вихрушка. Започнаха да го блъскат бурни ветрове; плитките му плющяха, ресните на ризата му се развяваха. Той се приведе, за да се предпази от яростта на вятъра, затворил очи, за да не влезе в тях прахолякът, който боцкаше кожата на лицето му.

Някакъв стар и дрезгав призрачен глас като на задъхваща се старица долетя от бушуващия вихър:

„Съногадател…идва. Кажи… на всички народи…че трябва да Танцуват с огъня. Идва нов Съногадател. Тичай сега. Тичай, както никога досега не си тичал момче.“

Вихрушката се издигна в небето и тревата в краката на Лош стомах застина. Той внимателно посави костта и злокобното острие, както ги бе намерил, и замаза калта, докато остана да се вижда само основата на острието.

Гласовете се усилиха и той осъзна стреснато, че те идват отдолу, оттам… където сега е Бяла пепел!…

Скочи на крака, грабна вързопа си и надникна над ръба на плоската площадка към лагера. Двама мъже бяха съборили Бяла пепел и връзваха ръцете и краката и с ремъци.

 — Аз съм виновен — прошепна Лош стомах. — Аз и Непослушко. Защо не я послушах? Защо не избягахме?

Бяла пепел се изправи с мъка на крака и заговори на мъжете на някакъв странен език. Слънчеви хора! Строшените камъни!

Воините поеха по стръмната пътечка през гората към тревистат долина.

Лош стомах се спусна бързо по склона, метна вързопа си на рамо и се заозърта насам-натам; сърцето му биеше учестено. Видя мястото, където боричкането между Бяла пепел и воините бе утъпкало тревата. Треперейки от страх, той излезе на откритата ливада.

„Бягай… бягай както никога досега не си бягал, момче“ — повтаряше отново и отново гласът на старицата.

И той побягна, пресече ливадата и хукна между дърветата, като се питаше: „Ами ако ги изгубя? Ако заведат Бяла пепел при куция воин?“ В паническия си бяг едва не се издаде, когато изскочи иззад един завой, но успя да се закове на място и да се шмугне обратно между дърветата. Воините тъкмо повдигаха Бяла пепел над купчина шума, която бе препречила пътеката. Единствено пращенето на храстите, през които си проправяха път, прикри шума от паническото оттегляне на Лош стомах.

Той продължи да се движи на известно разстояние след тях, отгатвайки посоката по следите, които оставяха завързаните крака на Бяла пепел. Прокрадваше се след тях през растящите нагъсто дървета и откритите тревисти ливади. В душата му се бореха страх, надежда и отчаяние, докато се опитваше да реши как да действа.

Непрекъснато се обвиняваше за случилото се. Той заобиколи един смърч и замалко не стъпи върху тялото на някаква старица. Тя лежеше насред пътеката по лице с разбито теме.

Вътрешностите на Лош стомах се разбунтуваха. Мухите вече бяха снесли яйцата си в раната и се разлетяха с недоволно бръмчене, когато той мина покрай трупа.

Лош стомах продължаваше напред. Тъмнозелените смърчове и ели растяха нагъсто и клоните им се преплитаха над пътеката. Косата му бе настръхнала; имаше чувството, че от мълчаливите сенки го наблюдават призрачни очи. След десетина крачки навлезе в горичка от тънкостеблени борове, а след това започна да се промъква през една гола ливада, очаквайки всеки момент да чуе предупредителен вик.

„Какво да правя? — Той вдигна поглед към смрачаващото се небе. — Аз не съм воин. Не съм герой. — Направи жест на отчаяние. — Вълчи Талисман? Не можа ли да избереш някой по-достоен от мен? Някой по-храбър?“

Когато слънцето започна да клони на запад, забърза, уплашен, да не загуби следата в тъмното. Борови иглички пращяха под мокасините му, а веднъж настъпи една пръчка, която изпука все едно, че бе строшил кост.

Лош стомах се сепна. Той започна да се движи още по-внимателно… и внезапно налетя на някакъв воин. Закова се на място, мислейки, че с него е свършено. Тъй като вече се бе стъмнило, му бяха необходими няколко мига, за да разбере, че воинът е с гръб към него и е насочил вниманието си към една открита поляна, където в сгъстяващия се здрач гореше огън.

Лош стомах направи една стъпка настрани; краката му се подкосяваха. И още една. Молейки се безгласно, навлезе полека между дърветата и започна да заобикаля воина. Ако можеше да се отдръпне само още малко и да заобиколи…

Една съчка се счупи под краката му. Воинът се извъртя и се взря напрегнато в тъмнината, изнасяйки назад копието, готово за удар.

Лош стомах замръзна като сиво зайче под гладния поглед на някой ястреб. Дъхът замря в гърдите му и той си каза: „Сега вече ще умреш!“

Воинът направи една крачка и проточи врат.

Лош стомах стисна зъби.

Воинът се обади тихо, но гърлените думи бяха неразбираеми за младия мъж. Готов да изстреля копието си, воинът направи още една крачка, намерил сигурна опора, решен да убива.

Изведнъж нещо се разшава отдясно. Воинът се завъртя на пета, изстрелвайки копието си с бързината на гърмяща змия. Но колкото и да беше бърз, гъвкавият силует между дърветата се оказа по-бърз от него и черният вълк изчезна като стрела в тъмнината.

Воинът изръмжа недоволно и тръгна през шумата, за да намери копието си.

„Свещен вълк, бъди благословен ти и всичките ти деца.“ — Лош стомах предпазливо се отдръпна между дърветата, стъпвайки на пръсти по гъстия килим от шума и борови иглички. Опита се да успокои лудото препускане на сърцето си. На косъм. Наистина беше на косъм!

Без да бърза, предпазливо заобиколи воина. През пролуките между дърветата виждаше много хора, събрани около огромен огън. Бяла пепел сигурно беше там. Спря там, откъдето започваше поляната. Близо до гората бе натрупана безразборно грозна купчина трупове. За негов ужас телата издаваха звуци — бълбукане и съскане, докато разлагането ги обхващаше.

Червата му се извиваха като червеи. Откъслечни фрагменти от Съня витаеха из паметта му. Ужасен, той се отдръпна под закрилата на гората — готов всеки момент да побегне.

Огромният огън на поляната се издигаше все по-високо, хвърляйки жълтеникави отенъци по конусовидните палатки и пръснатите вещи. Хората се тълпяха около пламъците и там, през тъмните силуети, забеляза пленените жени, които бяха довличани в кръга на зрителите.

Съновидението! То ще се сбъдне. Бяла пепел… Вълчия Талисман!

Няколко фигури се откъснаха от тълпата и Лош стомах сподави вика, надигнал се в гърлото му. Силуетът на мъжа, който вървеше начело, беше куц. В оскъдната светлина видя, че следващият го воин държеше пленник — жена.

Бяла пепел! Не бе възможно да е друга жена. Пеещите камъни нямаше рокля, която да и даде — само кожени гащи, каквито носеше Племето на вълка. Тъй като бе в нужда, тя не бе