Вълчият талисман

особено придирчива.

Мракът се бе сгъстил още повече. Лош стомах подтисна паническия си порив да побегне. Вместо това заобиколи купчината трупове и излезе на притъмнялата поляна, като си казваше: „Аз съм се побъркал! Та това са Слънчеви хора! Те ядат бебета! Те…“

Той се препъна в стърчащата ръка на един труп и се стовари тежко на земята. Нещо тежко го блъсна по темето с достатъчно сила, за да изхвръкнат от очите му искри.

Помисли си, че са го хванали. Преглътна и затвори очи, чакайки смъртоносния удар… който обаче не последва.

Примигна, обърна се по гръб и вързопът се плъзна по гърба му. Потърка темето си, знаейки, че там ще му излезе цицина. Какво ли го беше ударило? Той опипа наоколо със здравата си ръка, а след това провери вързопа си. Каменното дърво.

Ама че герой. Замалко сам себе си да просне в несвяст.

„Побързай“ — Гласът сякаш прозвуча от въздуха.

Той скочи на крака и хукна напред, за да се скрие в сянката на една палатка. Допря ухо до коженото покривало, но не чу нищо отвътре. Пропълзя покрай палатката и напрегнато се огледа, докато успя да различи скупчените хора, очертани на светлината на пламъците.

Пое си дълбоко дъх и се втурна към сянката на следващата палатка. Около нея се търкаляха най- различни неща: вързопи и торби, завивки, кучешки поводи и покривала за палатки. Той тръгна напред, стъпка по стъпка. Изведнъж дочу някакъв разговор. Към него се приближаваха воини. Хвърли се на земята и се сви на топка между останките.

Двамата воини спряха на няколко крачки оттам и продължиха разговора си. По земята започна да плиска урина.

Лош стомах се сви и зачака да го открият и да се развикат. Гласовете обаче се отдалечиха. Погледна предпазливо, за да се увери, че пътят е чист, и скочи на крака. Втурна се към следващата палатка и надзърна иззад нея.

Мъж и жена бяха застанали пред едно голямо жилище в центъра на лагера. Ледена тръпка пропълзя по гърба му. Това сигурно беше палатката на Духовния вожд — мястото, където държаха Вълчият Талисман. Високият мъж направи една крачка, куцайки с болния си крак. Той каза нещо на езика на Слънчевите хора и жената тръгна обратно към огъня.

Тогава мъжът погледна надолу и заговори на пленницата, която Лош стомах едва виждаше. Той не можеше да разбере думите, но разпозна уплашения глас на Бяла пепел, която му се молеше. Стомахът му се стегна на възел.

Куцият мъж изхлузи ризата си и я пусна на земята. След това развърза кожените си панталони и изхлузи и тях. Откъм огъня се разнесе пеене и хората затанцуваха.

Ами сега? Как да постъпи? Лош стомах впери поглед в нощното небе, очаквайки да види мълния или някакъв друг знак от Силата. Подобно нещо винаги се случваше в легендите. Звездите блещукаха унило на виолетовото небе, но нищо повече.

Куцият мъж вдигна ръце, издигайки глас към нощното небе. Пеенето около огъня се усили.

 — Обзалагам се, че ако имах очите на Дух, щях да видя как душата му сияе със зелен блясък — изръмжа тихо Лош стомах. Куцият мъж легна на постелките, изнесени пред жилището.

Лош стомах пое дълбоко дъх и забърза напред. Този път късметът не го напусна. Не се препъна, не настъпи нищо на пътя си и не вдигна никакъв шум, стъпвайки по утъпканата трева.

Движейки се безшумно като призрак, той обиколи опипом палатката на Духовния вожд и спря отстрани. Вслуша се в странния говор на Слънчевите хора. Отчаяните молби на Бяла пепел пронизваха душата му.

„Идвам, Бяла пепел! Дръж се!“

Как да излезе пред палатката, без да се покаже в светлината на огъня? Внезапно кракът му се удари в нещо и изтръпна от болка.

Опипа земята, за да види какво беше ритнал… и се ухили. Хвана едно от колчетата, които бяха приковали коженото покривало към земята, и го измъкна, а след него още едно и още едно. Когато се просна по корем, за да се мушне под покривалото, каменното дърво отново го цапна по главата — точно на същото място, където вече се бе появила една цицина.

Тръсвайки глава, Лош стомах запълзя напред, но вързопът му се заклещи в покривалото. Той се извъртя, но се заплете в ремъка на вързопа. Извъртя се на другата страна и се освободи от него, а след това пропълзя под покривалото. Вплитайки пръсти в ремъка, издърпа вързопа след себе си.

Пропълзя до входа и надникна навън. Там лежеше Бяла пепел. Огнените отблясъци играеха по гладката и кожа, пълните и гърди и окосмения и триъгълник. Воинът бе легнал до нея и се смееше тихо. Бяла пепел бе вперила очи в един триножник, който бе поставен отстрани. Лош стомах хвърли поглед към него… и замръзна. Почувства присъствието на предмета, чийто силует различаваше върху триножника. Душата му бе завладяна от покой — познато усещане за Силата и справедливостта.

Куцият воин плъзна жадно ръце по треперещото тяло на Бяла пепел, след това се надигна и разтвори коленете и.

„Съпротивлявай се! Бяла пепел, защо не…“ — Но той видя кожените гащи, оплетени в ремъка, с който бяха завързани краката и.

Куцият воин се претърколи и легна върху Бяла пепел. От гърлото и излезе нещастно хлипане.

„Не! Той не може да прави това! Няма да му позволя!“ Лош стомах се втурна навън през отвора, но вързопът му отново се заплете в покривалото, защото се изправи твърде бързо. Загуби равновесие, изтръгна се от развяващото се покривало и се строполи с пъшкане до постелята.

 — Лош стомах! — ахна Бяла пепел.

Куцият мъж се надигна от нея и понечи да се изправи, говорейки ядосано.

Пръстите на Лош стомах напипаха нещо хладно. Той инстинктивно се хвърли напред, когато мъжът пое въздух, готов да се разкрещи. С цялата сила на здравата си ръка Лош стомах изтръгна каменното дърво от вързопа и го стовари по най-близката цел: болното коляно на мъжа.

Воинът се строполи на земята със сподавен стон и Лош стомах го последва. Кожите се изплъзнаха изпод краката му и той се изтърколи. Ръката на мъжа го сграбчи за огърлицата от каменни зъби. Лош стомах се дръпна назад и вдигна ръка. В това неудобно положение не можеше да замахне с необходимата сила. Две неща се случиха едновременно: Силата изпращя във въздуха като мощен енергиен заряд, изправяйки косите на Лош стомах, и ударът му се стовари по главата на мъжа. Куцият воин изтръгна огърлицата от врата на Лош стомах и се изтърколи настрани. От гърлото му се надигна противен гъргорещ звук и той се хвана за главата, без да забелязва огърлицата, която трескаво стискаше между пръстите си.

 — Лош стомах, побързай! — Бяла пепел се мяташе сред завивките. Воинът от клана Строшени камъни се гърчеше и пъшкаше; Лош стомах бръкна във вързопа си и сграбчи един от острите кварцови късове, които носеше. Той потърси краката на Бяла пепел и напипа ремъка. Не беше лесно да го среже с една ръка, пък и кожените гащи му пречеха, но накрая успя.

 — Обърни се по корем. Бързо! — нареди и той и трескаво започна да реже ремъците, докато най- накрая ги преряза. — Хайде, да изчезваме оттук.

Теглейки Бяла пепел за ръката, той пое напред в тъмнината, но изведнъж почувства прилива на Силата. Вълчия Талисман.

 — Бягай! — Той я тласна напред и грабна Талисмана. През тялото му пробягна тръпка, когато пръстите му се впиха в дебелата кожа. Периферното му зрение помътня и се изгуби. Единственото нещо, което виждаше, бе вързопът с формата на сърце. Той сияеше, сякаш вътре в него гореше огън. Сиянието тръгна по ръцете на Лош стомах и накрая обгърна цялото му тяло в пламтяща светлина. В дъното на съзнанието си той дочу хор от ликуващи гласове:

„Новият пазител дойде! Чакахме те, Тиха вода, чакахме да Ни отнесеш оттук. Не се бави! Върви! Бягай оттук!“

Бяла пепел ахна и се хвана за гърлото. Очите и обходиха Лош стомах, сякаш и тя виждаше огъня, който се излъчваше от плътта му.

 — Побързай! — прошепна тя. След това хукна към дърветата и мрака, който щеше да ги скрие.

Лош стомах хвърли последен поглед към воина, който се търкаляше в тревата. Тази гледка щеше да го