Вълчият талисман

преследва в Сънищата му. Куцият мъж удряше главата си с юмруци, скимтейки, сякаш черепът му бе прободен с колове.

Лош стомах се извъртя и хукна след Бяла пепел.

Лява ръка се движеше по лосовата пътека, вдигайки не повече шум от сянката на бухал на лунна светлина. От двете му страни тъмните дървета се издигаха високо към нощното небе. Тук-там през преплетените клони на елите блещукаха звезди.

„Близо. Вече трябва да съм близо.“ — Сякаш в отговор на мислите му отнякъде долетя хор от гласове, които Пееха. Да, ето там, на севроизток. Сега вече знаеше къде се намира. Можеше да направи един кръг на запад, да се насочи на север, да пообиколи и да се появи от посоката, от която бяха дошли Слънчевите хора. Сигурно там воините щяха да бъдат по-малко. Пеенето се усили.

 — Танцът на победата — прошепна той тихо. Отвращаваше се от тази мисъл. Какво ли се беше случило? Къде бяха допуснали грешка? Защо Съногадателите не бяха предсказали тази беда?

Той стисна здраво очи, сякаш така можеше да изцеди терзанието от душата си. Нима Вълчият Талисман бе изоставил племето? Нима целият свят се бе обърнал против тях?

Лява ръка хвърли поглед през рамо и замръзна. Нещо бяло се движеше в тъмнината. Той стисна здраво атлатъла си — единственото оръжие, което му бе останало. Бялото петно внезапно спря на място.

Лява ръка приклекна. Беше застанал така, че сенките забулваха очертанията му. „Хайде де! Ела по-близо, червей такъв…“ — помисли си той.

Бялото петно се премести безшумно и отново спря несигурно.

Тръпка пробягна по сгорещената плът на Лява ръка. Да не би това нещо да виждаше в тъмното? Или имаше някакви други сетива, някаква Сила? Лява ръка стисна зъби. Прекалено много Сила вече бе тръгнала по лошия път.

Бялото петно се премести отново и Лява ръка наклони глава. Има нещо странно в него. Много е ниско. Прекалено ниско за човек, но в тъмнината не можеше да бъде сигурен.

Да не би да е скунк! Е, това нямаше да е зле. Можеше да използва миризмата на скунка. Ако някой бдителен воин чуеше някакъв шум в мрака, сигурно щеше да се успокои, щом му замиришеше на скунк.

Бялото петно дойде по-близо и Лява ръка вдигна атлатъла си. Петното се отдръпна назад.

 — Какво си ти? — обади се тихо Лява ръка. Някой Дух ли?

Отговори му тихо скимтене. Лява ръка свали атлатъла. Куче.

 — Хайде — изсъска той. — Махай се оттук! Само куче ми трябва сега за да ме издаде.

Животното дойде до него и пъхна муцунка в ръката му. Той се наведе, взря се в тъмнината и наклони невярващо глава:

 — Непослушко? Ти ли си това? Как попадна тук? Къде е Лош стомах?

Кучето изсумтя радостно и се опита да го лизне по лицето. Лява ръка се изправи, клатейки глава, и тръгна отново по пътеката, но чу как Непослушко изскимтя зад него.

 — Върви си — махна му с досада. Не ти трябва да се навираш при Слънчевите хора. — Наведе се и прошепна заплашително: — Те ядат черно-бели кучета. Върви си.

Тръгна отново по пътеката, насочи се на запад, за да заобиколи през гората и да се появи северно от поляната, на която бе разположен лагерът. Спря се, за да огледа една малка полянка, преди да излезе на открито. Непослушко се втурна покрай него, въпреки отчаяното усилие да го хване.

С пресъхнало гърло той видя как Непослушко заприпка през тревата и ниските пелинови храсти; очакваше всеки момент да се разнесат груби викове, когато вражеските воини забележеха кучето. Непослушко спря и погледна назад. Облизвайки устни, Лява ръка излезе от прикриващите го дървета. Слабо сияние озари източния хоризонт зад гърба му — луната изгряваше над планините. Той се огледа неспокойно и забърза към отсрещния край на поляната, където лосовата пътека отново навлизаше между плетеницата от тъмни дървета.

Непослушко изскимтя отново — този път по-силно, настойчиво.

Лява ръка изпъшка отчаяно и се обърна, сещайки се, че може да метне нещо по… — мислите му обаче изхвръкнаха от главата му, защото един черен силует се измъкна безшумно от дърветата зад Непослушко. Дори и в тъмното Лява ръка усещаше жълтите му очи.

 — Свещен вълк?

Едрото животно го наблюдаваше напрегнато и душата на Лява ръка настръхна. Вълкът се извърна — една черна сянка — и изчезна между дърветата в източната част на полянката. Непослушко заприпка след него, но се спря, вдигнал нерешително лапка.

Лява ръка потърка с палец дървената дръжка на атлатъла си. „Ако ги последвам, дали тръгвам по пътя на Силата? Или просто по дирите на две глупави животни? — Той поклати глава. — Какво направи Силата днес с Вълчето племе?“ Изруга, завъртя се и тръгна след бялото петно на Непослушко на изток.

Кучето припкаше радостно пред него, махайки с опашка, втурваше се напред и се връщаше, сякаш го подканяше да върви по-бързо. Една черна сянка, плъзгаща се през мрака, единствено загатваше за присъствието на вълка. Лява ръка бързаше задъхано напред. Краката му се оплитаха в шумака и той непрекъснато се спъваше в корените; клоните го шибаха през лицето в мрака.

„Глупак! Защо не си продължи по пътеката? Защо ти трябваше да се…“ — Непослушко бе спрял, с вдигната глава и наострени уши.

Черният вълк бе застанал, сякаш ги чакаше, в началото на още една от многобройните горски полянки. Тази тук представляваше тясна ливада, обрасла с пелинови храсти, която е била образувана от горски пожар. Лява ръка така и не разбра кога Пеенето в далечината беше спряло. В лагера на Слънчевите хора се възцари злокобно мълчание и изведнъж оттам се разнесоха силни викове.

Лява ръка коленичи до Непослушко и прокара пръсти през гъстата му топла козина. Някакво обезпокоително присъствие се чувстваше във въздуха. Силата изпълваше нощта. Душата му се сви.

Слаб шум накара Лява ръка да наклони глава. Какво ли беше? Счупена съчка/ Той напрегнато се ослуша, но чу само слабите викове, които долитаха откъм лагера.

Приглушено изпъшкване и тупване, сякаш някакво тяло бе паднало в тъмнината, тихото шептене на едва доловими гласове — и изведнъж двама души изскочиха на полянката. Черният вълк мигновено отскочи настрани, шмугвайки се безшумно в гъстата черна гора. Но Непослушко се втурна напред да посрещне двамата.

 — Непослушко? Ти ли си? — Мъжът падна на колене, стисвайки в прегръдките си извиващото се куче. — Виж, това е Непослушко! Върна се!

 — Благословена да е Силата. Но хайде, да вървим — настоя жената. — Ще му се радваме по-късно. — Настъпи кратко мълчание. — Накъде да вървим?

Лош стомах се изправи.

 — Не знам. Слънчевите хора са зад гърба ни. Луната е ей там, значи това е изток. Трябва да има пътека някъде тук… но къде точно?

Лява ръка се поколеба за миг, но после се обади тихо:

 — Лош стомах? Аз съм, Лява ръка. Насам. — Лош стомах вече се бе упътил към него; жената го последва обезпокоена.

 — Лява ръка? — попита тихо той. — Къде си?

 — Тук, ето я пътеката. — Той излезе на открито под оскъдната лунна светлина. Лош стомах го сграбчи в обятията си и запелтечи:

 — Няма да повярваш колко неща се случиха. Най-напред Непослушко се изгуби през нощта. Аз тръгнах да го търся и сам се загубих в Страничните планини…

 — Не сега, Лош стомах — каза изнервено жената.

 — Наистина — съгласи се Лява ръка. — Познавам горските пътеки и може би ще успея да ви скрия или да ви покажа правилната посока. След това ще трябва да се оправяте сами.

 — Няма ли да дойдеш с нас? — попита го Лош стомах.

 — Трябва да се върна за Вълчия Талисман, Лош стомах. Слънчевите хора…

 — Той е у мен — изграчи Лош стомах. — Вече е в безопасност. Разбираш ли, споходи ме Съновидение…