Вълчият талисман

 — Може ли да говорим за това по-късно? — прекъсна го жената. — Храбър мъж ще разпрати воини из цялата планина да ни търсят. Човече от Племето на вълка — тя се напрегна, докато изговаряше думите, ако знаеш как можем да се измъкнем оттук и да се върнем при Пеещите камъни…

 — Последвайте ме. — Лява ръка ги изведе на полянката и тръгна на югоизток. „Лош стомах е взел Вълчия Талисман? Щях да се размина с тях, но огромният черен вълк ме отведе право при Лош стомах… и при Вълчия Талисман. Но на каква цена? Какво става? Какво се е случило със Силата?“

 — Какъв човек си, Лош стомах — изръмжа Лява ръка. — Оплетен си с толкова много Сила, че направо се разтрепервам, като си помисля.

* * *

„Пълноводен тече Бащата на реките, напоява с вода в пръстта браздите.
Растение зелено високо израства.
Плодът му е жълт — аз видях как нараства.
Украсени с пера мъртъвци аз видях,
Изсушават дървета — те стават на прах.
Дарове всички на гръб ще заденат,
Щом слънчеви мъж и жена се заженят.“

Гласът на старицата напяваше гъгниво в Съня.

Носеща се във висините върху разперени крила, Бяла пепел погледна надолу и видя някакви хора на тревистия бряг на голяма река. Коритото на реката се виеше във формата на подкова и около него дърветата бяха изкоренени, а в разораната земя никнеха крехки растения; хората вървяха между тях и скубеха плевелите. По-нататък в гората тя видя други хора, размахващи брадви с каменни острия. Те свличаха кората от дърветата — очевидно за да изсъхнат и да загинат. След това изгаряха мъртвите дървета, а пепелта им наторяваше почвата.

Силата изпълваше полята, обгръщайки със сияние високите растения, чиито дълги листа се полюшваха от вятъра. Животът пулсираше по стъблата и по зреещите жълти плодове на растенията.

В далечината се издигаше могила от пръст. На върха на могилата имаше дървена постройка. Стените бяха покрити с дървесна кора, а островърхият покрив бе от слама. Отворената врата сочеше на юг и пред нея бе застанал човек с маска от пера, вдигнал ръце към слънцето, който Пееше молитвени песни на Първия човек, Слънцето и белоликото растение.

Гласът на Гръмовната птица процепи въздуха:

„Кажи на Лява ръка, че трябва да поведе Племето на вълка на изток. Пътят ще бъде труден. Племето на Бизона ще воюва с тях и много ще загинат в тревистите равнини. Племето на вълка трябва да върви по лосовата река, докато стигне Бащата на всички реки. Там ще трябва да водят война с Маскираните танцьори и да заживеят нов живот. Там трябва да продължат Съня и да обновят Маскираните танцьори.“

 — Ще му кажа. — Тя разпери ръце, сякаш искаше сама да полети. — Но той ще поиска Вълчия Талисман.

„Вълчият Талисман изпраща истина в Съня на Лява ръка, но той е Търговец. Сърцето му ще разбере какво трябва да стори. Той няма твоята Сила на Съногадателка. Неговата е различна. Кажи му да следва реките на изток. Кажи му, че един ден ще се появи Съногадател, който ще издири Вълчия Талисман и ще го върне при Бащата на реките и Кръвта на Първия човек. Но най-напред народът му трябва да докаже, че е достоен за това.“

 — Ще му кажа. — Тя се извиси в екстаз, чувствайки как присъствието на Върховното цяло изпълва златистата мъгла, която я заобикаляше.

Под нея се появиха облаци и затулиха земята. Плясвайки с крила, Гръмовната птица се гмурна в пухкавата маса. Бяла пепел притисна колене до гърдите си. Плавайки във въздуха, тя потъна в сивотата, а краищата на Върховното цяло я теглеха настойчиво, непреодолимо.

Примигна и се размърда, отърсвайки се от мъглата на Съня. Перата на Върховното цяло докосваха леко душата и.

За по-безопасно бяха решили да спят през деня и да се придвижват през нощта — така съгледвачите на Строшените камъни нямаше да могат да ги съзрат от някой планински връх. Докато Бяла пепел се протягаше, слънцето започна да залязва зад зъберите на Червените скалисти планини, издигащи се отвъд долината на Сивия елен, която вече бе покрита с виолетови сенки. Небето на изток постепенно придобиваше тъмен, прозрачен цвят на индиго. Бяла пепел лежеше загледана в красивия пейзаж, а откъслечни фрагменти от Съня все още витаеха из съзнанието и.

Бяха спрели да лагеруват в една уединена падина, закрита от всички страни, освен от запад от пролетно раззеленени трепетлики. Бялата им лъскава кора улавяше блясъка на последните слънчеви лъчи. Тя отметна завивката и бързо огледа тялото си за полепили се кърлежи, преди да облече дрехите си. Използвайки шило и бизонско сухожилие, тя бе позакърпила ризата си.

Лош стомах се прозя и примижа кисело. Гримасата никак не разхубавяваше грозничкото му лице. Бяла пепел го наблюдаваше с някакво учудване. Беше се променил. Чувстваше го дълбоко вътре в себе си. В мига, в който бе докоснал Свещения Талисман, в душата му се бе вселила някаква нова Сила, някакво присъствие.

Лява ръка лежеше върху купчина трева, дишайки неравномерно, а от гърлото му излизаха измъчени звуци. Изведнъж той се сепна и рязко отвори очи, озъртайки се уплашено за момент; след това изпусна облекчено дъх и седна. Капки пот лъщяха по набръчканото му лице; той обхвана главата си с ръце.

 — Какво има? — запита Лош стомах.

Бяла пепел поклати уморено глава:

 — Сънят.

 — Искаш да кажеш Сънищата. — изграчи дрезгаво Лява ръка. — Ужасни сънища. Видях хора да бягат панически. Вървях през напукана от суша земя. Дървета. Видях дървета… и черна пръст… и огромна, буйна река. — Вдигна измъчен поглед. — И почувствах как част от душата ми изстива, сякаш нещо прекрасно ми бе отнето. — Премигна и поклати глава. — Някаква ужасна… загуба…

 — А твоят Сън? — попита Лош стомах Бяла пепел, хващайки я за ръка. — Разкажи ни.

Тя погледна предпазливо към човека от Племето на вълка.

 — Издигнах се в облаците, носена от Гръмовната птица. Извисявахме се с ветровете и се понесохме бързо на изток. Там има една голяма река. Земята е покрита с килим от зелена трева, навсякъде растат дървета. Трябва да отведеш Вълчето племе там.

Лява ръка присви очи:

 — Да отведа там Вълчето племе? Искаш да кажеш да… да напуснем дома си?

Тя кимна сериозно:

 — Тук Силата е променена.

Той потри ръце, разтърсвайки рамене, сякаш искаше да свали някакъв нежелан товар от тях.

 — Почти съм готов да ти повярвам. Не мога да преодолея празнотата в душата си. А и виденията…

 — За смърт, за война и за някакво жълто растение? — предположи Бяла пепел.

Той пребледня:

 — Но как…

Тя поклати глава, вперила поглед в очите му.

 — Силата дава възможност на всеки, Търговецо. Ти ще бъдеш следващият вожд на Вълчето племе. Ще го поведеш ли към сигурна смърт в ръцете на Слънчевите хора? Или ще следваш Съня?

 — Сигурна смърт? — Лицето му се смръщи недоверчиво.

 — Бягаме вече три нощи. Колко пъти чувахме гласовете на Строшените камъни? Колко пъти виждахме