Вълчият талисман

Завивките на стареца също бяха изработени от най-изящна щавена кожа.

На почетното място в задната част на палатката бе поставен триножник от обелени върбови пръчки, а върху него лежеше голям вързоп, увит във вълчи кожи. До триножника стоеше красива торба от необработена кожа — явно в нея се носеше вързопът. Храбър мъж пристъпи по-близо и разгледа вързопа. После посегна към него; все още усещаше пробождане в крака си.

„Да — шептяха гласовете. — Силата. Това е Силата на Вълчето племе.“

В мига, в който пръстите на Храбър мъж докоснаха обвивката от вълча кожа, по мускулите му сякаш пробягна мълния, която разтърси костите му. Той дръпна ръката си, сякаш бе докоснал змия. Стегна се, стисна зъби и вдигна свещения предмет от триножника. Треперейки, разгърна черната кожа. Нещо изпадна от нея и тупна тежко на кожите до краката му.

Храбър мъж изпъшка, наведе се и взе една каменна статуетка. Повъртя я в ръце: тя представляваше изящно изваян вълк, направен от черен камък и излъскан така, че блестеше на светлината.

„Колко е красиво! А сега и то, както и Силата, е мое!“ — Той сложи каменния вълк в кесията си.

Сърцето му заби лудо, когато разви цялата черна вълча кожа. Поемайки свещения вързоп в ръцете си, започна да го изучава внимателно. Кожената му обвивка изглеждаше много стара и бе съшита във формата на сърце. Горната и част бе боядисана в бяло, като тлъстината на сърцето, а долната — в кървавочервено, прорязано от тъмни вени. Кожената обвивка бе изопната, сякаш вързопът бе здраво натъпкан. Натъпкан с какво?

Храбър мъж го стисна… и трепна. В стомаха му се надигна гадене и болка проряза главата му като нажежени каменни късчета.

Почувствай Силата! Той затвори очи, превъзмогвайки главоболието. Сетивата му сякаш плаваха, разширяваха се. Душата му закръжи вътре в него. Чувстваше как Силата се опитва да се увие около него, обгръщайки го като топла зимна наметка, която се стяга и го задушава…

Проклинайки, той нанесе ответен удар, отблъсвайки я от душата си.

 — Опита се да ме убие! — беснееше той. След това се усмихна на вързопа: — Няма да успееш по този начин. По-силен съм от теб. А задето се опита да ме надхитриш, ще те унищожа.

Храбър мъж изгледа злорадо вързопа и излезе навън заедно с него. Вглеждайки се по-внимателно, видя фините шевове, с които бе съшит свещения талисман. Това бе работа на майстор-шивач — ръбовете бяха толкова малки, че едва се виждаха.

 — Още плячка ли? — запита го Бяла врана. Тя се бе загледала в трупа на стареца.

Храбър мъж отметна глава назад и се изсмя въпреки болката, която сякаш забиваше шипове в главата му.

 — Сърцето на Вълчето племе! Намерих сърцето им!

Силата на вързопа се опита да го докопа още веднъж, попивайки в плътта му като хлад през зимен ден. Той я отблъсна, затваряйки очи, за да почерпи от Силата на болката и гнева, които го изгаряха отвътре. Загуби равновесие и падна, стиснал зъби за да преодолее болката.

„Призови душата си! Бори се! Да не би да си избягал от Лагера на мъртвите, за да умреш тук?“ — пищяха гласовете в съзнанието му.

Храбър мъж дочу разтревожения глас на Бяла врана отвъд червената мъгла, изпълнена с болка и страх. Той усети като в просъница как тя го докосва и после се отдръпва уплашено. Сега за него не съществуваше нищо друго, освен битката между неговата воля и тази на талисмана.

„Ще те унищожа! Мразя те, предизвиквам те! Ще те смажа, както смазах народа ти!  — Гневът му извираше и той черпеше сили от него. Храбър мъж даде воля на прогнилата омраза, изпълваща го, отблъсвайки пипалата на Силата, с които Талисманът се опитваше да обгърне душата му. От цялото му същество бликаше кипяща ярост и той изкрещя, разкъсвайки хватката на Талисмана. — Победих! Трябва само силно да мразя! Кръвта и страхът са най-добрите му оръжия, моята Сила!“

Силата на свещения Талисман угасна и Храбър мъж примигна, зашеметен от мощта на собствената си Сила. А може би вързопът го бе освободил само привидно? Той го стисна по-здраво, сякаш искаше да го удуши.

 — Нищо не можеш да ми направиш. Никой не е по-могъщ от Храбър мъж. Тази нощ ще разбереш истинските измерения на Силата ми!

Той отвори очи и видя, че е заобиколен от уплашени хора. Слънцето се бе издигнало високо в небето. Колко дълго бе продължила борбата? Бяла врана бе коленичила пред него, мачкайки роклята си от кожа на антилопа в силните си ръце.

Храбър мъж се претърколи на една страна и тръсна глава, за да проясни зрението си. По страните му се стичаше пот.

 — Добре ли си? — Гласът и бе треперлив. — Какво стана? Опитах се да ти помогна, но… — Тя затвори очи и потепери.

 — Надвих тяхната Сила — отвърна дрезгаво той.

Гласовете в съзнанието му зашепнаха и се закикотиха тържествуващо: „Убий го! Изгори го!“

Храбър мъж примижа и вдигна вързопа-сърце към Слънцето.

 — Виждаш ли? Виждаш ли какво ти нося? Аз, Храбър мъж, представлявам Силата на Слънцето! Гръмовна птицо, принасям ти в дар това сърце!

Бяла врана се огледа наоколо, обхождайки с поглед лагера:

 — Ще го дадеш на Гръмовната птица?

 — Тази нощ — обеща той, стисвайки вързопа толкова силно, че пръстите му се впиха в него. — По време на Танца. Ще го изпратя на Гръмовната птица сред пепелищата, останали от Вълчето племе!

* * *

Страхът на Лява ръка пулсираше в ритъм с всеки изплашен удар на сърцето му. Той сдържа дъха си и се заслуша напрегнато. Чу ги да идват, чу тихите стъпки на приближаващите се воини. Обезумял от уплаха, останал без път за отстъпление, той се шмугна в една горичка от млади ели и се зарови в гъстия килим от опадали иглички. Скрит зад преплетените зелени клони, той чакаше, а пулсиращата кръв във вените му отмерваше всяка оставаща му секунда живот. Няколко от игличките, в които се бе заровил, се навряха в ухото му и започнаха да го гъделичкат.

Лява ръка отчаяно се опита да се слее с гниещия горски килим около него. Ако сега го откриеха, нямаше дори да може да се защити. Беше изстрелял и последното си копие, доставяйки си малкото удоволствие да види как то се забива в хълбока на един от вражеските воини. Надяваше се, че е проникнало достатъчно дълбоко, за да прободе вътрешностите му.

Тогава поне един неприятел щеше да умре в ужасни мъки, докато вътрешностите му се инфектират. Ех, ако можеше да избие всички по този начин — да им го върне тъпкано за това, което им сториха днес.

Един от воините заговори на задавения гърлен език на Слънчевите хора. Лява ръка чуваше как дрехите им се жулят по дебелите клони на елите. Страхът отново завладя тялото му и той започна да се моли: „Не им позволявай да ме открият, Свещен вълк. Не позволявай това да се случи.“

Друг се изсмя тихо, плясвайки с мазолеста длан по копията си. Те изтракаха многозначително. От мястото си в гъстата постелка от иглички Лява ръка можеше да се протегне и да докосне обутия в мокасина крак на един от воините.

В далечината изплашен писък процепи притихналата гора.

Сред воините веднага се възцари злокобно мълчание; после, шепнейки си предпазливо един на друг, те се отдалечиха и постепенно шумът от смъртоносните им стъпки заглъхна.

Лява ръка изпусна облекчено дъха си, който бе сдържал досега.