Ларкспър насочи вниманието си към по-важните неща:
3.
Храбър мъж вървеше накуцвайки по тясната пътека, която се виеше между дърветата. Беше се научил да понася болката. Но днес изгарящата болка, която пронизваше коляното му, се прибавяше към пулсиращото, несекващо главоболие. Ставата му бе заздравяла — костта се бе съединила и зараснала. Можеше да поема тежестта на тялото му, макар че никога вече нямаше да може да сгъне коляното си. Той страдаше мълчаливо и понасяше болката.
Движеха се между дървета с черни стволове, следвайки пътеката, която бяха открили съгледвачите му. Тревистите планини бяха същински рай. Плетеницата от сенчести пътеки, прорязващи горите, постепенно отстъпваше място на уединени ливади, където пасяха лосове и бизони. Главозамайващите височини позволяваха на човек да види обширните вълнисти равнини, простиращи се на изток, и нищо не спираше погледа чак до безбрежния хоризонт. Това място с пълно право можеше да бъде наречено върхът на света.
Зад него вървеше главната колона на Строшените камъни. Младите жени бяха оставили децата си на грижите на старите и се бяха пръснали наоколо да поставят капани и да ловят дребен дивеч — или пък да вдигат тревога, за да предупредят останалите, ако някой от Племето на вълка успееше да се промъкне между съгледвачите. А и никой от воините не мързелуваше, знаейки, че нито един неприятел не бива да премине между техните редици, иначе семействата им щяха да бъдат нападнати.
Летящият ястреб бе открил лагера на Вълчето племе, беше се промъкнал до него и го бе заварил пълен с хора. Той бе съобщил, че по дърветата около лагера висят късове бизонско и лосово месо. От думите му ставаше ясно, че лагерът, който бяха открили, не бе обикновен, а се подготвяше за някаква церемония.
— Няма признаци да са разбрали, че сме наблизо — каза Летящият ястреб с хищна усмивка. — Щом по дърветата виси толкова месо, едва ли са изпратили ловни отряди наоколо. Воините се припичат на слънце, играят на кости и си разказват истории. Жените пекат корени, а децата си играят. Не видяхме съгледвачи. Нападението ни ще им дойде като гръм от ясно небе.
Въпреки това воините на Храбър мъж претърсваха щателно всяка пътечка, виеща се из гората. Строшените камъни бяха свикнали да се движат из такъв терен. Преди да се преместят в долината на Дебелия бобър, те бяха ловували и воювали в гористите планини, издигащи се между Опасната река и реката на Дебелия бобър. Преди това пък бяха ловували из обраслите със смърчове и ели земи, които се простираха по на север. Сега се движеха безшумно като дим между дърветата.
Храбър мъж се наведе, за да избегне един нисък елов клон, и се сгърчи от пулсиращата болка, която му причини това движение. Той долови тихите стъпки на Бяла врана зад себе си и внезапно очите му се замъглиха от сълзи.
Беше казал на воините си:
— Когато завземете лагера, сред пленниците ще има една жена. Името и е Бяла пепел и преди е била от клана Бяла глина. Никой да не я закача. Тя притежава Силата. Искам да ми я доведете. Не бива и косъм да падне от главата и.
Воините се ухилиха многозначително и очите им засвяткаха.
— Победа ли видя в Съня си? — запита го Летящия ястреб.
Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя, припомняйки си Съновидението от предишната нощ.
— Видях в Съня си най-великата от всички победи. Ще смажем Племето на вълка. След това ще Танцуваме цял ден и цяла нощ. Ще запалим огън, който ще се издигне чак до Лагера на мъртвите, така че всички да узнаят за Силата на Храбър мъж и Строшените камъни. —
Храбър мъж зави по пътеката и се озова пред двама от воините си, клекнали в шумата. Пред тях пътеката излизаше на открита ливада. Той спря и се наведе, надничайки между клоните.
— Не можем да се приближим повече — каза му Жълтият камък. — Племето на вълка е разположило лагера си зад онази горичка.
Храбър мъж кимна.
— Воините разполагат ли се на позиции? — Той вдигна глава и си отбеляза наклона на слънчевите лъчи. Скоро щеше да се стъмни.
— Разполагат се. — Жълтият камък се усмихна, сви юмрук и го разтърси. — До утре сутрин целият им лагер ще бъде обкръжен. Когато зората стане алена от първите лъчи на слънцето, ще бъдем готови за бойния ти вик. Когато чуем да призоваваш Силата си, ще ги ударим от всички страни. Изобщо няма да разберат какво става. Когато слънцето изгрее над планинските върхове, животът на Вълчето племе ще се е променил.
Храбър мъж наклони глава назад, вдишвайки гъстия аромат на елите.
Гласовете в съзнанието му нашепваха:
Слънцето се подаде над върховете, където снегът все още упорстваше срещу затоплящото се време, и обагри гората в жълто и зелено. Звучните птичи песни ехтяха в чистия утринен въздух.
— Непослушко?
Бяла пепел се изправи в постелята си при тревожния вик на Лош стомах. Тя примигна бързо, за да прогони съня от очите си, чудейки се как са могли да се успят така. Лош стомах бе застанал в края на лагера им и надничаше между храстите. Огърлицата, над която все още работеше, се полюшваше в ръката му.
— Какво има?
Той се извърна и Бяла пепел видя безпокойството, изписано по лицето му.
— Непослушко е изчезнал. Събудих се призори, за да довърша огърлицата, и него го нямаше. Досега трябваше да се е върнал.
Тя въздъхна и се прозя.
— Нали е куче, Лош стомах. Ще намери пътя.
— Ами ако се е загубил?
Тя се изправи и се протегна, вдишвайки чистия, прохладен въздух. На тази височина утрото бе студено. Дъхът и излизаше на пара.
— Е, къде ще го търсим тогава?
— Не знам. — Той поклати глава. Не можем да открием Племето на вълка, камо ли него. Ако не ги намерим, как ще разберем къде е Вълчият талисман? А ако не можем да се справим с това, как ще открием Непослушко?
— Най-вероятно той сам ще ни намери — каза му Бяла пепел, докато навиваше завивките и ги завързваше здраво. След това извади няколко парчета сушено месо от вързопа, който им бе дал Пеещите камъни, спря и се огледа.
Бяха се разположили на лагер под едно ниско хълмче на върха на хребет. От другата страна на храстите, засланящи лагера, варовиковата скала изведнаж ставаше отвесна, а под нея се простираше тясна тревиста долина. От двете и страни се издигаше гъста плетеница от черностволни дървета.
Лош стомах обикаляше околността на лагера.
— Непослушко!
— На, хапни малко месо. Той ще се върне. — Тя му подаде един къс. — Завършил си огърлицата. Дай да я видя.
Подаде и огърлицата и взе твърдия къс месо. Безпокойството бе набраздило простодушното му лице и той непрекъснато хвърляше нервни погледи към храстите, сякаш очакваше да види Непослушко.
