Тя го потупа по рамото, преди да разгледа огърлицата.
— Изглеждаш ужасно. Сигурен ли си, че се тревожиш само за Непослушко?
Той не можа да скрие объркването в очите си.
— Снощи пак ме споходи едно от онези видения. Нали се сещаш — беше част от Духовно съновидение. Чух Вълчият Талисман да ме подканва да побързам. Скоро ще се случи нещо. Нещо ужасно.
— Прекрасно, няма що — измърмори тя на себе си, въртейки несъзнателно огърлицата между пръстите, като едва ли забелязваше изкусната изработка. Каменните зъби, които Лош стомах усърдно бе пробил и навързал на кожения ремък, бяха странно студени на допир.
Вече не можеше да го погледне в очите. Ден след ден нарочно си влачеше краката, забавяйки пътуването им през територията на омразното Племе на вълка, караше Лош стомах да вървят по малко използвани пътеки, правеше така, че да се загубят — изобщо каквото и да е, за да забави напредъка им. През цялото време сърцето и се свиваше от страх. И все още бе така. Избиването на клана Бяла глина и изнасилването и от Трите бика сякаш падаха като завеса пред здравия и разум.
— Снощното видение бе за бъдещето. За това какво може да стане, ако не спасим Вълчия талисман.
— Продължавай. — Тя се насили да му хвърли бегъл поглед.
Лош стомах се намръщи:
— Е, трудно е за обяснение. Видях хора, които копаеха камъни и ги пренасяха на големи разстояния до една огромна стая — не можеш да си представиш колко огромна беше. Можеше да хвърляш копия в нея. В стените бяха издълбани грамадни огнища. Беше горещо, ужасно горещо. И хората хвърляха камъните в бушуващите пламъци на огнищата. — Той наклони объркан глава.
— И какво стана?
Лош стомах размаха парчето месо из въздуха:
— Няма да повярваш, но камъните се топяха и изтичаха оттам под формата на жълта течност. Хората я охлаждаха, удряха я с чукове и правеха различни неща от нея. Някои от тях бяха бляскаво жълти и бяха предназначени за Могъщи вождове, които стояха по върховете на планини. Те бяха, разбираш ли? Вождовете. Те караха онези нещастни хора да работят в онова горещо, пълно с огньове място.
Тя се размърда.
— И какво означава това видение?
Той и отправи поглед, изпълнен със сериозност:
— Точно на това трябва да попречим, не разбираш ли? Трябва да видим в Съня нов начин на живот за Слънчевите хора — или те никога няма да познаят Върховното цяло. А ако това не стане, те ще променят света. Вече няма да Сънуват и да живеят според повелите му. Ще се отделят от него и Сънят ще потъне в забвение.
Бяла пепел кимна; постепенно започваше да разбира. Прошепна тихо на себе си:
— Аз ли съм мостът? Пътят, който свързва народите? — Тя сведе поглед към ръцете си; те бяха стиснали здраво огърлицата на Лош стомах. При други обстоятелства тя би започнала да се любува на усърдието и таланта, вложени в изработката, но тази сутрин в гърдите и бе заседнала ледена буца. Мълчаливо вдигна огърлицата и я окачи на врата му. За един кратък миг очите им се срещнаха; после Бяла пепел отвърна поглед.
Лош стомах отиде до края на полянката и изрева:
— Непослушко!
— Хей — сгълча го тя, — да не искаш всички воини на Вълчето племе из тези планини да се спуснат насам?
Младият мъж почервеня и си пое дълбоко дъх.
— Не. Но Непослушко се е загубил. Сигурен съм.
Тя вдигна поглед към небето и поклати глава:
— Ще се върне. Кучетата са си такива. Сигурно е хукнал да гони някой заек. Кучетата имат остро обоняние; могат да се върнат по миризмата на стъпките си.
Лош стомах изстена:
— Е, така или иначе, не можем да тръгнем наникъде, докато не се върне.
Тя се приближи до него, дъвчейки сушеното месо, сложи ръка на рамото му и го прегърна.
— Знам. Лагерът ни е хубав. Имаме вода в онова малко поточе. На запад се открива изглед чак до Червените скалисти планини. Мисля, че можем да почакаме Непослушко да се върне. — Поколеба се. — А и тук е по-малка опасността някой да ни види.
Той потупа ръката и успокоително.
— Изплашена си до смърт, нали?
— Когато си мисля за Племето на вълка, винаги се сещам за Трите бика.
Той стисна ръката и по-здраво, оглеждайки загрижено лагера:
— Казах ти, ако Племето на вълка ни хване, ще им кажем, че търсим Лява ръка.
— Ако не повърна от страх междувременно.
— Това може да ни постави в неловка ситуация — добави разсеяно. — Но мисля, че можем да им кажем, че сме искали да си купим лечебни билки от Лява ръка.
Жената потрепери.
— Няма нищо страшно — каза и Лош стомах. Ние сме Земни хора. Приятели сме с Племето на вълка. Само не говори на езика на Слънчевите хора и те няма да заподозрат нищо.
— Добре — съгласи се тя. Сякаш ледени пръсти обгърнаха вътрешностите и.
— Ела, хайде да…
В долината под тях проехтяха викове.
— Племето на вълка! — прошепна възбудено Лош стомах. Той навлезе в заслона от храсти, растящи над варовиковата скала. Бяла пепел клекна до него на ръба и погледна надолу. Три жени с бебета на ръце и пет малки дечица бягаха през долината. От дърветата зад тях изскочи мъж. Той непрекъснато се озърташе нервно през рамо, докато бягаше. Носеше атлатъл и две копия, едното от които бе готово за изстрелване.
— Бързайте! — долетя слабо възгласът му.
За няколко мига бегълците прекосиха долината и изчезнаха между дърветата от другата страна.
Лош стомах се отпусна на пети и задъвка палеца си.
— От какво мислиш че бягат?
Бяла пепел се помъчи да овладее паниката в гърдите си.
— От война.
— Война ли?
Тя не можеше да понася гадното чувство, загнездило се в душата и.
— Виждала съм достатъчно, за да знам. Война е.
— О, не! — изстена Лош стомах. — Война? И Непослушко се е изгубил някъде там? Трябва да…
Тя го сграбчи здраво за ръката; страхът и придаваше сила.
— Нищо няма да правим. Ще стоим тук — настрана от цялата тази бъркотия!
— Но Непослушко…
— Лош стомах, чуй ме. Тя се взря в очите му. — Ти никога не си преживявал подобно нещо. Не знаеш какво е. Земните хора не са нападали никого и не са воювали от доста време. Хората умират, Лош стомах. Пронизани от копия, с размазани черепи. Раните им се инфектират и гнойта се лее като река, а раненият се подува и започва да гори от треска. Хората умират бавно… и ужасно.
Той кимна:
— Знам.
— Тогава разбираш, че това може да се случи и с нас.
Той затвори очи и кимна отново.
Още няколко човека изскочиха между дърветата и побягнаха панически през долината.
— Кой? — попита Лош стомах. — Кой ли е нападнал Племето на вълка?
Тя присви очи.
— Слънчеви хора. Най-вероятно кланът Строшени камъни. Миналата зима воините му ловуваха на
