да се е обърнала срещу нас? Всичко се разпада като стара дреха, съшита с изгнили жили. Не ме интересува дали този човек от клана Бяла глина ще живее при нас. Имам само един въпрос: какво ще правим с Кухите флейти?
Тълпата избухна — някои крещяха, други спореха, клатеха глави и жестикулираха. Настана суматоха.
Черна луна вдигна ръце, призовавайки за мълчание. След това се обърна към Пелинов дух:
— Казваш, че си бил на юг от Страничните планини?
Той кимна:
— Бил съм там два пъти. Първият път бе преди много години — тогава Силата ме заведе натам. Този път отидох, за да открия дъщеря си.
Черна луна кимна и огледа разтревожените хора. След това го попита:
— А тези Земни хора? Наистина ли имат толкова храна, колкото разправят Търговците? Можем ли да живеем в земите им?
Пелинов дух сви рамене:
— Те живеят по-различно от нас, но да, това, което разправят Търговците е вярно. Много рядко им се случва да гладуват през зимата, както става в нашите лагери. Можем да вземем земята и да живеем там, но това ще означава да възприемем техния начин на живот.
Един мъж го изгледа изпитателно с присвити очи:
— Казваш, че можем да им отнемем земята. Силни бойци ли са? Колко от нас ще трябва да загинат, за да го направим?
Пелинов дух му отправи крива усмивка:
— Никой не живее вечно, Един мъж. Някои от Черните острия ще загинат, независимо от това с кого воюват. Лично аз бих предпочел да се сблъскам със Земните хора, а не с Кухата флейта. Трябва да ги убиваш по три пъти, за да си сигурен, че са умрели.
Черна луна задъвка устната си.
— Нека да отделим малко време и да помислим. Междувременно обсъдете всичко това помежду си. Утре ще имаме достатъчно време, за да решим какво да правим.
Бягащ като вятъра едва чу думите му. Съзнанието му бе изпълнено със спомени за Бяла пепел и очите и сякаш го гледаха от самата му душа: „
Някой положи внимателно ръка на рамото му. Бягащ като вятъра се извърна и срещна ясните очи на Гореща мазнина.
— Ела — каза му Човекът с летяща душа. — Трепетликата ще ни сготви. Елате да обядвате с мен — ти и Пелинов дух.
— Вече не съм гладен, мъдрецо.
Пелинов дух извърна тъжен поглед към племенника си:
— Хайде. Единственото място, където тя може да е, е на юг от Страничните планини. Ако е все още жива, ще я намерим.
2.
Лош стомах въртеше находката в ръката си, седнал до малкия огън.
— Не мога да разбера. Камък е… но същевременно и дърво. Виждаш ли влакната? Възелчетата? Как може да расте такова нещо?
Бяла пепел разгледа внимателно предмета, който Лош стомах бе намерил през деня: каменен къс, малко по-дълъг от предмишницата му. Дългият и тънък къс бе очевидно скално образувание, въпреки че изглеждаше точно като потъмняло от времето дърво.
— Може би е от някакво дърво, което никога преди не сме виждали. — Тя поглади странния камък, прокарвайки пръсти по влакнестия строеж, който се среща само при дърветата. — Лява ръка ти е казал, че зъбите, от които сега правиш огърлица, са били на някоя риба. А не е ли споменал, че около пясъчните наноси се срещат каменни кости?
Изражението на Лош стомах стана още по-замислено и той кимна. Бръкна в кесията, извади един от черните зъби и го потърка.
Бяха се разположили на лагер в една кухина, образувана от няколко потъмнели от времето гранитни къса. В долчинката под тях течеше малко поточе с бистра и студена вода. Трепетликите потракваха тихо с клони от вечерния ветрец. Въздухът ухаеше на трева, влажна пръст и иглолистни дървета. Ливадата, простираща се надлъжно на долината, бе покрита със зелен килим от избуял троскот, власатки и степна трева. Яркожълтите цветове на балсамовото дърво подчертаваха тъмночервения цвят на игликата, лютичетата, растящи из пелина, и рано покаралия лук. От запад бяха придошли облаци, които правеха нощта още по-тъмна.
Непослушко беше легнал от другата страна на огъня, на достатъчно разстояние, за да не хвръкне някоя искра върху козината му. Той ги наблюдаваше с весели очи, проблясващи от светлината на пламъците, наострил уши, сякаш слушаше внимателно разговора им.
— Дърво е — повтори Лош стомах. — Но как може дърво да се превърне в камък?
Бяла пепел се протегна и се прозя.
— Може би Силата го е направила. Може би тя може да превръща дървото в камък.
Лош стомах се почеса по ухото; видението на горящия сняг не му даваше покой. Той изтри почернелия край на каменното дърво, който се бе опитал да запали. Не беше успял, дори и когато го сложи в средата на пламтящите въглени.
— Дърво, което е от камък… и не гори? Дори не дими в пламъците? Чудно, мислиш ли, че слънцето използва нещо такова, за да гори? Дърво, направено от камък? Може би Силата пали слънцето. Може би точно затова не можем да подушим дим, когато слънцето изгрее. Сигурно използва за гориво това дърво.
Тя повдигна скептично вежда и впери поглед в него:
— Не бъди глупав. Ако слънцето грееше с такова каменно дърво, щеше да бъде толкова тежко, че щеше да падне от небето. Я виж как тежи. Като камък. А освен това слънцето едва ли гори с дърва.
— Откъде знаеш?
Тя подпря брадичката си с длани.
— Вземи някоя съчка. Не ме гледай тъй глупаво. Хайде направи го.
Лош стомах остави каменното дърво и взе една от клонките, които тя бе отчупила от една изсъхнала хвойна.
— Хвърли я във въздуха.
Той сви рамене и я хвърли. Непослушко скочи и хукна да я гони. Клонката изтрака на земята някъде зад тях.
— Е, и какво? — Лош стомах вдигна здравата си ръка. — Хвърлих я във въздуха.
— И тя падна долу. — Тя се усмихна мило и забарабани с пръсти по брадичката си. Огнените отблясъци играеха по самодоволното и лице. — Значи ако слънцето гореше дърва, то също щеше да падне от небето.
Лош стомах измърмори нещо под носа си. Непослушко се появи от мрака и пусна клонката в краката му.
— Винаги съм казвал, че слънцето не гори дърва. Иначе щяхме да виждаме дим около него — дори и да не можем да го подушим.
Бяла пепел взе каменното дърво и прецени тежестта му.
— Има много такива дърва в хълмовете южно от Опасната река. Доста им се чудех, когато бях малка. Хората само ги поглеждаха и ги оставяха да си лежат там. Никога не се питаха какво ли представляват.
