Вълчият талисман

Душата на Бяла врана се сви уплашено под този призрачен поглед.

 — Какво избирам? — Сведе очи към тялото на Храбър мъж и преглътна. Допря с ръце корема си, усещайки новия живот, който Храбър мъж бе посял в утробата и. След това бавно се отдръпна и се втренчи с омраза в Бяла пепел.

 — Строшените камъни избират да тръгнат на юг. Ще пътуваме в продължение на една година. Ще се заселим в онези земи. И там ще очакваме звездата ти да изгрее през деня.

 — Вървете тогава — заповяда Бяла пепел. — Ще изпратим вестоносци напред, за да не ви нападат клановете на Черните острия.

Черният вълк вдигна муцуна и зави в мрака.

* * *

Тиха вода подгъна завивките около все още треперещата Бяла пепел. Пустинният ветрец шумолеше в пелиновите храсти наоколо, развявайки ресните по ръкавите на Бягащ като вятъра и Пелинов дух, които бяха коленичили пред излъчващата червено сияние жарава. Трепетликата бе седнала с кръстосани крака малко по-нататък, взирайки се уморено в блещукащите звезди.

Бяла пепел вдигна нагоре възпалените си очи.

 — Успях, нали? Сънувах Върховното цяло… и се върнах при теб.

Тиха вода се усмихна:

 — Да, успя.

 — Направих го заради теб… и заради нашето дете.

Той се наведе и я целуна по челото, държейки я в обятията си, докато дишането и стана дълбоко и равномерно. Тогава внимателно я положи върху топлия пясък и се залюля напред-назад, потривайки с ръка лицето си. Никога не беше се чувствал така уморен.

Вълчият Талисман лежеше върху завивката му и излъчваше оранжево сияние в светлината на огъня. За пръв път в живота си Тиха вода бе обзет от усещане за пълен покой. Вдигна поглед и видя, че Пелинов дух го наблюдава с любопитство.

 — Тиха вода? — запита Пелинов дух, въртейки копие между възлестите си пръсти. — Какво ще стане оттук нататък?

 — Утре ще се върнем при Черните острия. Бяла пепел трябва да им разкаже за Спиралата и Съня на Първия човек. — Той се загледа към лагера, смръщвайки лице при вида на безжизненото тяло на Храбър мъж. На земята до коляното му нещо блестеше в светлината на огъня. Тиха вода стана и отиде да го разгледа. Вдигна една майсторски излъскана статуетка на Черен вълк и усети как Силата пулсира в нея. Пулсирането стана неимоверно силно и нещо му подсказа, че някога статуетката е била част от Вълчия Талисман. Той откри душата си и се вслуша; дочу съвсем слабо ехото на хилядите гласове на Талисмана, идващо от малкия вълк. Стисна го по-здраво. Статуетката го накара да си спомни за Лява ръка и душата му трепна болезнено. Лява ръка би оценил подобен подарък. „Силата на Търговията? Споделянето на две души? Това е нещо дребно, приятелю, но може да бъде и нещо велико. Някога, в началото на пътуването ни, ти ми направи подарък, но кой знае кога ще свърши всичко?“

Някой ден щеше да срещне Търговец, запътил се на изток, и щеше да изпрати малката статуетка на приятеля си. Самата мисъл за това изпълни сърцето му с копнеж.

Някъде в мрака глутница койоти подеха печалната си песен. Тиха вода стисна статуетката и я прибра във вързопа си; след това посегна към огърлицата от каменни зъби, която му бе отнел Храбър мъж. Издърпа я от врата на мъртвеца и отново си я сложи.

„Частица от душата се влага при изработването на нещо, което ти става много скъпо. — Той докосна нежно зъбите, спомняйки си деня, в който Лява ръка му ги беше подарил. — Никога вече няма да сваля тази огърлица от врата си. Заклевам се във Вълчия Талисман.“

Далеч сред осветените от звездите пясъци койотите хукнаха да бягат, прехвърляйки една след друга дюните; черните им силуети се открояваха на фона на индиговия хоризонт.

17.

Бяла пепел обърна с една пръчка камъните в пращящия огън. Откъм лагера на Черните острия долитаха множество звуци: пискливите гласчета на децата, лаенето на кучетата, виковете на жените, смехът на мъжете.

Тя въздъхна, пренасяйки се в спокойните дни високо в Страничните планини, когато с Тиха вода бяха останали сами. Отправи поглед на север, към далечния заслон на Пеещите камъни. Сигурно вече се бе превърнал в жилище на плъховете. Висящите от тавана припаси щяха постепенно да изгният и вещите на стареца щяха да станат собственост на мишките и насекомите.

Лека болка прониза душата и.

 — Бяла пепел? — повика я Трепетликата, приближавайки се предпазливо.

 — Да?

 — Какво е това? — Трепетликата посочи ниския купол, направен от върбови пръчки и покрит с кожи.

 — Това е палатка за изпотяване. Място, където можеш да пречистиш духа си. Ела с мен, ако искаш.

Жената се поколеба и сбърчи замислено чело, но накрая се реши.

 — Покажи ми какво трябва да правя.

Бяла пепел и подаде две пръчки и и показа как да ги използва, за да пренася с тях горещите камъни от огъня в палатката. Когато пренесоха достатъчно, тя съблече роклята си, оставяйки я в пелиновите храсти.

 — Едва ли ще искаш да го направиш облечена в тази хубава рокля с костени украшения, Трепетлика. Цялата ще прогизне от пот.

Трепетликата изхлузи роклята си и я остави до тази на Бяла пепел.

 — Значи потта те пречиства? — запита тя, влизайки след нея в тъмната палатка, взирайки се в топлите камъни, струпани накуп в средата. Отзад бе поставен един триножник, върху който имаше кожен мях, пълен с вода.

 — Преди много години Вълчият съногадател ни е научил, че потта пречиства тялото и душата. — Бяла пепел затвори входното покривало и седна в задната част на палатката близо до меха с водата.

 — Нищо не виждам — отбеляза Трепетликата.

 — Очите ти скоро ще привикнат с тъмнината. Тя ти помага да се съсредоточиш. Няма да се разсейваш от онова, което виждаш. Моля те, седни, поеми дълбоко дъх. — Загреба шепа вода и я хвърли върху камъните. Съскащата пара се издигна и започна да изпълва палатката. Тя вдиша дълбоко, наслаждавайки се на приятната топлина. — Усещам любопитството ти, Трепетлика.

Трепетликата седна на пръстения под и ахна от топлината:

 — По цялото ми тяло сякаш са плъзнали иглички.

 — Не това те притеснява.

Бяла пепел хвърли още вода върху камъните, усещайки как горещината попива в кожата и и отпуска мускулите и ставите. Душата и се сгря.

 — В лагера се носят слухове — започна Трепетликата. — Някои казват, че си вещица. Дори и роднините на Тиха вода! Хората гледаха как правиш тази палатка и се чудеха за какво служи тя. Каза, че тази нощ ще Сънуваш.

Потта се стичаше по тялото на Бяла пепел, капеше от брадичката и и се плъзгаше по гърдите и.

 — Трябва да се изпотя, за да Сънувам по-добре. Затова ли дойде? Да узнаеш дали съм вещица?

 — Моето племе никога не е виждало Човек с летяща душа, който може да влиза в огъня или да го пронижат с копие, без да му потече кръв. Светите ни хора не могат да убият някого чрез Съня, както ти направи с Храбър мъж.

 — Това е, защото Слънчевите хора досега не са имали истински Съногадатели. О, имат много добри