— Помислих си, че мога да поговоря с теб — каза Мин, загледана към лагера. — Не знам към коя друга бих могла да се обърна. На Айез Седай не вярвам, а и той също. Вече не съм сигурна дали изобщо вярва на някого. Дори и на мен.
Авиенда вдигна глава и видя, че Мин се е загледала в Ранд ал-Тор. Той крачеше из лагера, облечен в черно палто, златночервената му коса бе грейнала на следобедната светлина. Сякаш се извисяваше над салдейците, които го придружаваха.
Беше чула за събитията от предната нощ, когато Семирага го бе нападнала. Една от самите Сенкодушни. Съжаляваше, че не я беше видяла, преди да я убият. Потръпна от тази мисъл.
Ранд ал-Тор беше влязъл в битка и бе спечелил. Макар да се държеше глупаво през повечето време, беше опитен воин и с голям късмет. Кой друг жив човек можеше да заяви, че лично е победил толкова много Сенкодушни? Много чест имаше в него.
Битката му го бе наранила по начини, които тя все още не можеше да разбере. Усещаше болката му. Беше я усетила и при нападението на Семирага, макар отначало погрешно да си беше помислила, че е кошмар. Бързо бе осъзнала грешката си. Никой кошмар не можеше да е толкова ужасен. Още чувстваше ехото на онази невероятна болка, вълните от непоносима агония, яростта в него.
Авиенда беше вдигнала тревогата, но недостатъчно бързо. Имаше тох към него заради грешката си. Щеше да се оправя с това, след като приключеше с наказанията си. Ако
— Ранд ал-Тор ще се справи с проблемите си — каза тя и капна нова капка вода.
— Как можеш да кажеш това? — попита Мин и извърна очи към нея. — Не можеш ли да усетиш болката му?
— Усещам я всеки миг — отвърна Авиенда, стиснала зъби. — Но той трябва да се изправи пред изпитанията си, както аз пред своите. Навярно ще дойде ден, когато двамата ще можем заедно да се изправим пред тях, но не сега.
„Трябва да съм му равна — добави тя наум. — Няма да застана до него като по-низша.“
Мин я изгледа мълчаливо и Авиенда се смрази, зачудена какви ли видения са я споходили този път. Казваха, че предсказанията й за бъдещето винаги се сбъдвали.
— Ти не си каквото очаквах — най-сетне отрони Мин.
— Заблудила ли съм те? — попита Авиенда намръщено.
— Не, не е това. — Мин се изсмя късо. — Имам предвид, че май сгреших за теб. Не знаех какво да мисля след онази нощ в Кемлин, когато… е, нощта, когато заедно обвързахме Ранд. Чувствам те близка и в същото време — отдалечена. — Сви рамене. — Май очаквах да ме потърсиш в момента, в който дойде в лагера. След като не го направи, се притесних. Помислих си, че може да съм те обидила.
— Нямаш тох към мен — отвърна Авиенда.
— Добре. Все пак се безпокоя понякога, че ще… стигнем до сблъсък.
— И каква ще е ползата от един сблъсък?
— Не знам. — Мин сви рамене. — Мислех си, че ще е по айилски. Че ще ме предизвикаш на битка за чест. За него.
— Да се бием за мъж? — изсумтя Авиенда. — Кой прави такова нещо? Ако имаше тох към мен, сигурно бих могла да настоя да танцуваме копията — но само ако беше Дева. И само ако и аз бях Дева. Сигурно бихме могли да се бием с ножове, но това едва ли ще е честна битка. Каква чест може да се спечели, ако се биеш с някоя без опит?
Мин се изчерви, все едно Авиенда я беше обидила. Колко странна реакция.
— Не съм сигурна. — С тръсване на китката Мин измъкна нож от ръкава си и го завъртя между пръстите си. — Едва ли съм беззащитна.
Ново движение и ножът изчезна в другия й ръкав. Защо влагоземците толкова обичаха да се перчат с такива фокуси с ножовете си? Том Мерилин също имаше слабост към това. Не разбираше ли Мин, че Авиенда можеше три пъти да й среже гърлото за времето, докато преметне ножа си като някой уличен фокусник? Авиенда обаче си замълча. Мин явно се гордееше с умението си и нямаше нужда да я обезсърчава.
— Това не е важно — отвърна Авиенда и продължи работата си. — Не бих се била с теб, освен ако не си ми нанесла много тежка обида. Моята първосестра те смята за приятелка и бих искала и аз да те смятам за такава.
— Добре — отвърна Мин, скръсти отново ръце и се загледа към Ранд. — Хм, това като че ли е добре. Трябва да призная, че идеята да го делим не ми харесва много.
Авиенда се поколеба, после топна пръст във ведрото.
— На мен също.
Най-малкото не й харесваше идеята да го дели с жена, която не познаваше много добре.
— Тогава какво ще правим?
— Ще продължаваме както досега — отвърна Авиенда. — Ти си имаш каквото желаеш, а аз съм заета с други неща. Когато дойде друго време, ще ти кажа.
— Много… много прямо от твоя страна — каза Мин объркано. — Заета си с други неща? Например да си топиш пръста в това ведро и да капеш в другото?
Авиенда отново се изчерви.
— Да! Точно така. Ще ме извиниш.
Стана и бързо се отдалечи. Знаеше, че не трябва да се ядосва, но не можа да се сдържи. Мин да й натяква за наказанието й. Да не може да отгатне какво искат Мъдрите от нея. Ранд ал-Тор непрекъснато да се излага на опасност, а тя да не може пръста си да мръдне, за да му помогне.
Не можеше да търпи повече. Закрачи през кафявата трева, стискаше и отпускаше юмруци. Искаше да е колкото се може по-далече от Ранд. Както беше тръгнал този ден, щеше да забележи набръчкания й пръст и да я попита защо го е топила! Ако разбереше, че Мъдрите я наказват, сигурно щеше да направи нещо безразсъдно и да се изложи като глупак. Мъжете бяха такива, а Ранд ал-Тор най-много от всички.
Газеше по жилавата трева, по четвъртитите петна на мястото на вдигнатите палатки, провираше се между щъкащите насам-натам влагоземци. Подмина редица войници, които си подаваха чували със зърно и ги мятаха на голям фургон с впряг от два товарни коня с огромни копита.
Вървеше и едва се сдържаше да не избухне. Истината беше, че самата тя май беше готова да направи нещо „безразсъдно“, също като Ранд ал-Тор. Защо? Защо не можеше да разбере в какво греши? Другите айилци в лагера като че ли също не знаеха, макар, разбира се, да не бяха говорили пред нея за наказанията й. Добре помнеше, че бе виждала подобни наказания, докато беше Дева, но пък знаеше, че трябва да стои настрана от работите на Мъдрите.
Заобиколи фургона и се усети, че отново е тръгнала към Ранд ал-Тор. Той говореше с трима от интендантите на Даврам Башийр. Бе с цяла глава по-висок и от тримата. Един от тях, мъж с дълги черни мустаци, посочи към коневръзите и каза нещо. Ранд зърна Авиенда и вдигна ръка към нея, но тя бързо се обърна и продължи към айилския стан в северната част на моравата.
Стисна зъби, мъчеше се — безуспешно — да укроти гнева си. Никакво право ли нямаше да се ядоса, дори на самата себе си? Светът отиваше към края си, а тя си губеше времето с наказания! Забеляза напред малка група Мъдри — Амис, Баир и Мелайне. Стояха до купчина стегнати за път кафяви шатри. Дългите вързопи имаха ремъци, за да се носят по-лесно на рамо.
Трябваше да се върне при ведрата и да удвои усилията си. Но не го направи. Като дете с пръчка, подгонило
— Авиенда? — попита Баир. — Приключи ли вече с наказанието си?
— Не, не съм — заяви тя и спря, стиснала юмруци. Вятърът задърпа роклята й, но тя я остави да заплющи. Забързани лагерни работници — айилци, както и салдейци — ги заобикаляха отдалече.
— Защо? — попита Баир.
— Не се учиш достатъчно бързо — добави Амис и поклати белокосата си глава.
— Не се уча достатъчно бързо ли? Научила съм всичко, което поискахте от мен! Запомних всеки урок наизуст, повторих всеки факт, изпълних всяко задължение. Отговорих на всичките ви въпроси и видях как кимахте одобрително на всеки отговор!
Изгледа ги отвисоко и продължи:
