Буря се надига

слушам повече името й да се петни така, Брин. Най-сериозно.

Брин го погледна право в очите. Погледът му беше толкова твърд. Като очи, изсечени в гранит.

— Винаги ще говоря истината, Гавин. Все едно кого ще предизвика срещу мен. Тежко ли е да се чуе? Е, и да се живее е тежко. Няма полза да се оплакваш. Но синът й трябва да знае. В края, Гавин, майка ти се обърна против Андор, и се събра с Гебрил. Тя трябваше да бъде премахната. Ако ал-Тор е направил това за нас, длъжни сме да му благодарим.

Гавин поклати глава. Гневът и изумлението се бореха в него. И това да го чуе от Гарет Брин?

— Това не са приказки на отритнат любовник — заяви Брин. Лицето му беше сурово, обуздал беше всякакви чувства. Говореше съвсем тихо. — Мога да приема, че една жена може да загуби обичта си към един мъж и да я отдаде на друг. Да, на жената Мургейз мога да простя. Но на Мургейз кралицата? Тя предаде кралството на онази змия. Прати съюзниците си да бъдат надвити и пленени. Не беше с ума си. Понякога, когато ръката на един войник забере, се налага да се отреже, за да се спаси животът му. Радвам се на успеха на Елейн и ме боли, когато изричам тези думи. Но трябва да погребеш омразата си към ал-Тор. Не той беше проблемът. Майка ти беше.

Гавин стисна зъби. „Никога. Никога няма да простя на ал-Тор. Не и за това.“

— Виждам упоритостта в очите ти — каза Брин. — Толкова по-важно е да се върнеш в Андор. Ще видиш. Ако не вярваш на мен, попитай сестра си. Чуй тя какво ще ти каже за това.

Гавин кимна рязко. Стига с това. Забеляза напред мястото, където беше видял жената. Огледа отдалече редиците перачки, после тръгна към тях, като се провря между двама търговци, които продаваха яйца от вмирисани кафези, пълни с кокошки.

— Насам — подхвърли през рамо, може би твърде рязко.

Не се обърна да види дали Брин ще го последва. Скоро генералът го настигна, видимо недоволен, но закрачи редом до него. Тръгнаха по пълната с хора криволичеща уличка между облечени в бозавокафяво и сиво хора и скоро стигнаха до редицата жени, коленичили пред две дълги дървени корита. В другия край стояха мъже и наливаха вода в коритата, а жените изпираха дрехите в коритото със сапуна и след това ги изплакваха в другото. Нищо чудно, че земята наоколо бе кална. Но поне миришеше на сапун и на чистота.

Жените бяха запретнали ръкави над лактите и повечето си бъбреха разсеяно, докато търкаха прането в дървото на коритата. Всички бяха облечени в същите кафяви поли като онази, която беше видял на Айез Седай. Гавин отпусна небрежно ръка на меча си, докато ги оглеждаше отзад.

— Коя? — попита Брин.

— Един момент. — Бяха десетки. Наистина ли беше видял каквото си мислеше? Защо една Айез Седай щеше да е точно в този лагер преди всичко? Елайда едва ли щеше да прати Айез Седай да шпионира. Лицата им ги издаваха много лесно.

Но пък щом беше толкова лесно, защо не можеше да я види сега?

И тогава я видя. Беше една от малкото, които не бърбореха с другите. Беше на колене, с наведена глава, жълтата забрадка прикриваше лицето й, но няколко кичура светла коса се подаваха. Позата й беше толкова раболепна, че за малко щеше да я пропусне, но фигурата й изпъкваше. Беше пълничка, а забрадката беше единствената жълта в редицата.

Гавин закрачи покрай жените и спря до жълтата забрадка.

„Това е безумно. В цялата история никога не е имало Айез Седай, която да заеме такава раболепна поза.“

Брин спря до него. Гавин се наведе, за да види лицето на жената. Тя се присви още повече и затърка ризата, която переше, още по-енергично.

— Жено — каза Гавин. — Може ли да видя лицето ти?

Тя не реагира. Той вдигна очи към Брин. Генералът колебливо се пресегна и дръпна забрадката на жената.

Лицето й беше непогрешимо айезседайско, с онази набиваща се на очи липса на възраст. Жената продължи да търка ризата, без да вдига глава.

— Казах й аз, че няма да стане — обади се една едра мускулеста жена наблизо и стана. — Милейди, рекох й, ваша воля, не съм тая, дето ще откаже на такава като вас, но все някой ще ви забележи.

— Ти командваш перачките — рече Брин.

Едрата жена кимна уверено и рижите й къдрици се разлюляха.

— Да, генерале. — Обърна се към Айез Седай и приклекна в реверанс. — Лейди Тагрен, предупредих ви. Светлината да ме изгори, наистина ви предупредих. Ужасно съжалявам.

Жената, която нарекоха Тагрен, наведе глава. Сълзи ли бяха това — по страните й? Възможно ли беше изобщо? Какво ставаше тук?

— Милейди — промълви Брин и приклекна до нея. — Айез Седай ли сте? Ако сте и ми заповядате да напусна, ще го направя без повече въпроси.

Добър подход. Ако наистина беше Айез Седай, не можеше да лъже.

— Не съм Айез Седай — прошепна жената.

Брин вдигна очи към Гавин и се намръщи. Какво означаваше това? Една Айез Седай не можеше да лъже. Значи…

Жената промълви тихо:

— Казвам се Шемерин. Бях Айез Седай, някога. Но вече не. Не и след като… — Отново наведе очи. — Моля ви. Просто ме оставете да работя в срама си.

— Добре — каза Брин, но се поколеба. — Само че първо трябва да поговорите с някои Сестри в лагера. Ще ми откъснат ушите, ако не ви заведа да говорите с тях.

Шемерин въздъхна и стана.

— Хайде — обърна се Брин към Гавин. — Не се съмнявам, че ще искат да поговорят и с теб. По-добре да го приключим бързо.

Глава 25На тъмно

Шериам колебливо надникна в тъмната си палатка. Нямаше никого. Усмихна се доволно и влезе. Нещата най-после тръгваха добре.

Разбира се, все още проверяваше палатката си, преди да влезе — за онова, което понякога дебнеше вътре. Онова, което никога не можеше да усети и все пак имаше чувството, че трябва да може. Да, Шериам все още проверяваше и вероятно щеше да го прави още месеци наред… но вече не беше нужно. Никакъв призрак не я чакаше, за да я накаже.

Малката четвъртита палатка бе достатъчно голяма, за да стои вътре права; походното легло бе от едната страна, скринът от другата. Можеше да вмъкне и писалище, но пък тогава щеше да е толкова претъпкано, че едва щеше да може да се движи. Освен това наблизо си имаше съвсем приемливо писалище — в празната палатка на Егвийн.

Имало беше разговори да се даде палатката на някоя друга — повечето Сестри трябваше да спят по две в една, въпреки че всяка неделя докарваха нови. Само че палатката на Амирлин беше символ. Докато имаше надежда Егвийн да се върне, палатката й трябваше да я чака. Поддържаше се чиста от неутешимата Чеса, която Шериам все още чуваше да плаче за господарката си. Е, докато Егвийн я нямаше, тази палатка беше изцяло на разположение на Шериам, освен за спане. В края на краищата от Пазителката на Амирлин се очакваше да се грижи за делата й.

Шериам се усмихна отново и седна на леглото. Съвсем доскоро животът й се бе превърнал в непрекъснат низ от безсилие и болка. Това вече бе свършило. Благословена да е Романда. Каквато и да беше, тъкмо тя бе прогонила Халима — и наказанията й — от лагера.

Болката щеше да дойде отново. В службата й винаги имаше страдание и наказание. Но се беше научила да приема миговете на мир и да ги цени скъпо.

Понякога съжаляваше, че не си беше държала устата затворена, без да задава въпроси. Но ги беше задала и ето докъде я беше докарало това. Положената клетва й беше донесла власт, както бе обещано. Но никой не я беше предупредил за болката. Нерядко съжаляваше, че не беше избрала Кафявата Аджа и не се