— Принуден бях да преразгледам точно тази си склонност — каза ал-Тор. — Тази нощ.
— Но…
— Кацуан — промълви той. — Вярваш ли, че мога да те убия? Тук, сега, без помощта на меч или на Силата? Вярваш ли, че само ако го пожелая, Шарката ще се огъне около мен и ще спре сърцето ти? По… съвпадение?
Да си тавирен не действаше така. Светлина! Не действаше, нали? Не можеше да огъне самата Шарка под волята си, нали?
И все пак, взряна в очите му, тя
Кимна бавно, с омраза към себе си и странно безсилна.
Той й обърна гръб и се загледа отново навън през прозореца.
— Да не виждам повече лицето ти. Никога повече, Кацуан. Можеш да си вървиш.
Зашеметена, тя се обърна… и с крайчеца на окото си зърна дълбокия мрак, загърнал ал-Тор и изкривил въздуха още повече. Погледна отново — нямаше го. Стисна зъби и излезе.
— Подгответе се. Себе си и войските си — каза ал-Тор на останалите и гласът му прокънтя от стаята зад гърба й. — В края на тази неделя тръгвам.
Кацуан вдигна ръка към главата си и се подпря на стената в коридора. Сърцето й блъскаше, дланта й беше потна.
Досега се беше трудила срещу едно инатливо, но добросърдечно момче. Някой беше отнел онова дете и го бе сменил с този мъж, мъж по-опасен от всички, които бе срещала.
Ден след ден се беше изплъзвал.
А тя нямаше и една проклета догадка какво да направи.
Глава 24
Ново обвързване
Изтощен от двудневна езда, Гавин спря Претендент на билото на нисък хълм югозападно от Тар Валон.
Околността трябваше да е зелена с идването на пролетта, но по склона пред него се виждаше само излиняла трева, убита от зимните снегове. Тук-там горички тис и акация накъсваха кафявия пейзаж. От повечето бяха останали само голи пънове. Всеки военен лагер поглъщаше дърветата като горски пожар, за да ги използва за стрели, огньове, постройки и обсадни машини.
Гавин се прозя уморено — препускал беше през цялата нощ. Военният лагер на Брин беше добре окопан тук и из него вреше и кипеше. Една толкова голяма армия можеше в най-добрия случай да породи организиран хаос. Малък конен отряд като Младоците на Гавин можеше да се придвижва леко. Такава сила можеше да стигне до няколко хиляди, без да загуби гъвкавостта си. За опитни конници като салдейците казваха, че могат да съберат по-големи отряди, до седем, че и десет хиляди души, и да запазят подвижността си.
Но сила като тази долу беше съвсем друго нещо. Беше нещо огромно и тромаво, наподобяващо гигантски мехур с по-малък лагер в центъра. Там сигурно бяха Айез Седай. Брин имаше и сили, заели всички мостови села от двете страни на река Еринин, и ефикасно откъсваше острова от снабдителните пътища.
Армията клечеше край Тар Валон като паяк, хвърлил око на пеперуда, пърхаща току извън паяжината му. Колони бойци влизаха и излизаха на патрул, да изкупуват храна и да разнасят съобщения. Десетки и десетки отделения, някои на коне, други — пеша. Като пчели, напускащи кошера, докато други прииждаха вътре. При източния край на главния лагер бяха струпани безредно навеси и палатки, обичайната утайка от цивилни, привличана от всяка голяма войска. Наблизо, в границата на военния лагер, се издигаше висока дървена палисада, може би петдесет разтега в диаметър. Вероятно команден пост.
Гавин знаеше, че съгледвачите на Брин са го забелязали, но никой не го беше спрял. Вероятно нямаше и да го спрат, освен ако не се опиташе да препусне обратно. Сам мъж с хубаво сиво наметало и панталони, с бяла риза, нямаше да е от особен интерес. Можеше да е наемник, дошъл да търси място във войската. Можеше да е пратеник от някой местен земевладелец, пратен с оплакване от група съгледвачи. Можеше дори да е от самата армия. Макар мнозина във войската на Брин да носеха униформи, немалко бяха само с жълта лента на ръкава на палтото — не бяха успели все още да платят, за да им пришият подходящите воински знаци.
Не, един самотен мъж, приближаващ се към армията, не представляваше опасност. Самотен мъж, бягащ от нея обаче, щеше да е повод за тревога. Идващият към лагера можеше да е приятел, враг или нито едно от двете. Мъж, огледал лагера и препуснал след това назад, почти сигурно щеше да е шпионин. Стига Гавин да не тръгнеше назад, преди да е издал намеренията си, предните постове на Брин едва ли щяха да го притеснят.
Светлина, колко добре щеше да му дойде една постеля. Беше прекарал без отдих две нощи, през всяка бе подремнал само за два часа, загърнат в наметалото. Беше изнервен и раздразнен, отчасти просто на себе си, че бе отказал да отседне в хан, за да не би да го догонят Младоците. Примига да махне умората от очите си и пришпори Претендент надолу по склона. Вече се беше обвързал.
Не. Беше се обвързал в мига, в който остави зад себе си Слийти в Дорлан. Младоците вече щяха да знаят за измяната му. Слийти нямаше да им позволи да си губят времето в търсене. Щеше да им е казал каквото знаеше. За жалост едва ли щяха да са изненадани. Неведнъж го бяха поглеждали намръщено или объркано заради начина, по който говореше за Елайда и Айез Седай.
Бялата кула не заслужаваше предаността му, но Младоците… никога нямаше да може да се върне при тях. За първи път колебанията му се разкриваха пред много хора. Никой не знаеше, че бе помогнал на Сюан в бягството й, нито се беше разчуло за задявките му с Егвийн.
И все пак заминаването му беше правилно. За първи път от месеци действията му съвпадаха с порива на сърцето му. Да спаси Егвийн.
Подходи бавно към окрайнините на лагера, стараеше се да съхрани външно спокойствие. Ненавиждаше идеята да сътрудничи на бунтовничките Айез Седай почти толкова, колкото и това, че бе изоставил хората си. Тези бунтовнички не бяха по-добри от Елайда. Точно те бяха изтикали Егвийн като своя Амирлин — за мишена. Егвийн! Едва Посветена. Пионка. Ако се проваляха в домогванията си за Кулата, те самите може би щяха да избегнат наказанието. Егвийн щяха да я екзекутират.
„Ще вляза. Ще я спася някак. След това ще я вразумя и ще я измъкна от всички Айез Седай. Може би дори ще успея да вразумя и Брин. Всички можем да се върнем в Андор, да помогнем на Елейн.“
Подкара Претендент с подновена решимост, прогонил отчасти умората. За да стигне до командния пост, трябваше да мине през лагера на цивилните, които надвишаваха на брой същинските войници. Готвачи, които да приготвят храната. Жени, които да я разнасят и да мият съдовете. Колари, които да докарват храната. Дърводелци, които да поправят колите, с които карат храната. Ковачи, които да правят подковите за конете, каращи колите, които карат храната. Търговци, които да изкупуват храната, и интенданти, които да я разпределят. Не толкова почтени търговци, които търсеха печалба от войниците и тяхната заплата, и жени, които търсеха същото. Момчета, които да разнасят съобщенията с надеждата, че някой ден и те ще носят меч.
Беше пълна бъркотия. Мешавица от съборетини и палатки, всяка с различен цвят, форма и състояние, една от друга по-окаяни. Дори генерал като Брин не можеше да наложи повече ред на цивилните, които вървяха след войниците. Хората му щяха да поддържат мира сред тях, повече или по-малко, но не можеха да им наложат военна дисциплина.
Гавин мина през всичко това, без да обръща внимание на подвикващите след него да излъскат меча му или да му продадат сладка кифла. Цените щяха да са ниски — това място се изхранваше от войниците, — но с бойния му кон и хубавото облекло щяха да го вземат за офицер. Купеше ли от един, другите щяха да надушат парата и накрая щеше да е обкръжен от безброй желаещи да му продадат нещо.
Не слушаше виковете им, вперил очи напред към самата армия. Палатките й бяха изпънати в спретнати редици, групирани по отделения със забити знамена. Гавин можеше да се досети за разположението и без да го е видял. Брин обичаше организацията, но също така силно залагаше на делегираните права. Бе позволил на офицерите си да устроят лагерите си, както те пожелаят, което водеше до не толкова еднакво
