Буря се надига

— Не! Ти обеща, че ако се помоля…

— Не обещах нищо — отвърна със смях Семирага. — Ти се помоли много мило, Луз Терин, но реших да пренебрегна молбите ти. Можеш да освободиш сайдин обаче. Това трябва да е някак по-лично.

Сайдин угасна и Ранд изпита съжаление, щом силата се отля. Светът стана по-сив. Той пристъпи към Мин и умоляващите й очи срещнаха неговите. Той вдигна ръка към гърлото й, сграбчи го и започна да стиска.

— Не… — прошепна в ужас, докато ръката му — въпреки волята му — прекъсваше въздуха й. Мин залитна и той я натисна на пода, надвисна над нея, стиснал гърлото й, стискаше и я душеше. Очите й, все така впити в него, започваха да се оцъклят.

„Това не може да се случва…“

Семирага се смееше.

„Илиена! — проплака Луз Терин. — О, Светлина! Аз я убих!“

Ранд натисна още по-силно, пръстите му се впиха в гръкляна. Все едно изтръгваше собственото си сърце. Светът потъмня и всичко почерня — всичко освен лицето на Мин. Усещаше пулса на кръвта под пръстите си.

Красивите й тъмни очи го гледаха. Обичаха го, докато я убиваше.

„Това не може да се случва!…“

„Аз я убих!“

„Аз съм луд!“

„Илиена!“

Трябваше да има изход! Трябваше! Ранд искаше да затвори очи, ала не можеше. Тя нямаше да му го позволи… не Семирага, а Мин. Задържаше очите му със своите, сълзите бяха облели страните й, тъмната й къдрава коса бе разчорлена и сплъстена. Беше толкова красива…

Затърси неистово сайдин, но не успя да се домогне до него. Мъчеше се с всяка трошица воля, която му бе останала, да отпусне пръстите си, но те продължаваха да стискат. Изпитваше ужас, изпитваше нейната болка. Лицето на Мин стана мораво, очите й се подбелиха.

Ранд простена. „ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧВА! НЯМА ДА ГО НАПРАВЯ ПАК!“

Нещо в него се прекърши. Той изстина. След това и този студ изчезна — и той вече не можеше да изпита нищо. Никакво чувство. Никакъв гняв.

И в този момент усети странна сила. Като езеро, кипнало и врящо току отвъд погледа му. Пресегна се с ума си към него.

Пред очите му пробяга размито лице — не можа да различи чертите му — и изчезна.

И Ранд се усети изпълнен с чужда сила. Не сайдин, нито сайдар, а нещо друго. Нещо, което не беше изпитвал никога досега.

„О, Светлина — изкрещя изведнъж Луз Терин. — Това е невъзможно! Не можем да я използваме! Изхвърли я! Това, което държим, е смърт, смърт и измяна!“

„Това е ТОЙ!“

Ранд затвори очи, коленичил над Мин, след което преля от странната, неведома сила. Енергия и живот се вляха в него, ураган от сила като сайдин, само че десетократно по-сладка и стократно по-яростна. Направи го жив, накара го да осъзнае, че никога досега не е бил жив. Даде му мощ, каквато не беше си представял никога. Съперничеше дори на силата, която беше владял, докато извличаше от Чедан Кал.

Той изкрещя, обладан от възторг и кипнал от ярост, и заплете огромни пръти от Огън и Въздух. Удари със сплитовете в нашийника на врата си и стаята изригна от пламъци и късове разтопен метал, всеки излетял къс — ясно различим за Ранд. Усещаше как всяко парче метал се пръска от врата му, нажежава въздуха и оставя след себе си струя дим, преди да се блъсне в стена или в пода. Отвори очи и пусна Мин. Тя отвори уста и изхлипа.

Ранд се надигна и се обърна. Нажежената до бяло магма в жилите му — като онази, с която го бе изтезавала Семирага, и в същото време някак… противоположна — кипеше. Колкото и да беше болезнена, носеше и неописуем екстаз.

Семирага го гледаше стъписано.

— Но… това е невъзможно. Не усетих нищо. Не можеш… — Вдигна глава и го погледна невярващо. — Вярната сила. Защо ме предаде, Велики господарю? Защо?

Ранд вдигна ръка и изпълнен с непонятната сила, заплете единствен сплит. Лъч чисто бяла светлина, пречистващ огън изригна от дланта му и порази Семирага в гърдите. Тя лумна и изчезна, като за миг остави смътен образ. Гривната й издрънча на пода.

Елза затича към вратата. И изчезна от друг лъч — за миг цялата й фигура се превърна в светлина. Гривната й също падна на пода.

Двете със Семирага бяха заличени напълно от Шарката.

„Какво направи? — попита Луз Терин. — О, Светлина. По-добре да беше убил отново, отколкото това. О, Светлина. Обречени сме.“

Ранд се наслади още за миг на силата, а след това — със съжаление — я остави да се изцеди. Щеше да я задържи още, само че се чувстваше безкрайно изтощен. Изчезването й го остави вцепенен.

Или… не. Тази изтръпналост нямаше нищо общо със силата, която беше владял. Обърна се и погледна Мин, която кашляше тихо и разтриваше шията си. Вдигна очи към него. Изглеждаше уплашена. Едва ли щеше да го вижда повече като преди.

Беше сгрешил. Наистина бе имало още нещо, което Семирага можеше да му причини. Сам беше изпитал какво е да убива същество, което толкова обича. Преди, когато го бе сторил като Луз Терин, беше луд и неспособен да се владее. Едва можеше да си спомни убийството на Илиена, като в смътен сън. Беше осъзнал какво е направил едва след като Ишамаел го бе събудил.

Сега най-сетне вече знаеше точно какво е да гледаш как убиваш обичаните от теб.

— Свърши се — прошепна Ранд.

— Какво? — попита Мин и закашля отново.

— Последното възможно, което можеше да ми се причини — отвърна той, изумен от спокойствието си. — Те вече отнеха всичко от мен.

— Какво говориш, Ранд? — попита Мин. Потърка отново шията си. Тя вече започваше да посинява.

Той поклати глава. В коридора — най-сетне се чуха гласове. Аша’ман навярно го бяха усетили да прелива, докато изтезаваше Мин.

— Направих избора си, Мин — каза той и се обърна към вратата. — Ти поиска от мен гъвкавост и смях, но такива неща повече не мога да дам. Съжалявам.

Веднъж, преди няколко недели, бе решил, че трябва да стане по-силен. След като беше желязо, трябваше да стане стомана. Стоманата, изглежда, бе твърде слаба.

Вече щеше да е по-твърд. Вече знаеше как. Беше станал стомана, но сега вече бе станал нещо друго. Отсега вече беше куендияр. Стигнал беше до място като онази пустота, която Трам го беше учил да търси, преди толкова време. Но в тази пустота нямаше чувство. Никакво.

Не можеха да го прекършат или огънат.

Беше свършило.

Глава 23Изкривяване във въздуха

— А Сестрите, които пазеха килията и? — попита Кацуан, докато тропаше нагоре по дървените стъпала до Мерайз.

— Кореле и Несуне са живи, за щастие, макар че са напълно изтощени — каза Мерайз задъхано. Наришма се качваше след тях, звънчетата в плитките му подрънкваха. — Дайгиан е мъртва. Не е ясно защо другите две са оставени живи.

— Заради Стражниците. Убиеш ли Айез Седай, Стражниците ще го разберат моментално… и щяха да разберат, че нещо не е наред. — Стражниците обаче трябваше да са забелязали, че нещо не е наред. Трябваше да разпитат и да разберат дали са почувствали нещо. Но вероятно имаше връзка.

Дайгиан нямаше жив Стражник. Кацуан я жегна за миг съжаление за добрата Сестра, но го изтласка от