Буря се надига

собствената му мисъл. Онзи тънък гласец, част от него самия, който го беше тласнал да основе школи в Кайриен и Андор. — Искаш да живееш, след като умреш? Ще оставиш ли всички, които са те следвали, на войната, глада и хаоса? В разруха ли ще продължиш да живееш?“

Ранд тръсна глава. Не можеше да оправи всичко! Беше само човек. Да гледа отвъд Последната битка беше глупаво. Не можеше да се грижи за света след нея, не можеше. Да го направи означаваше да отклони погледа си от целта.

„А какво е целта? — каза сякаш същият глас. — Оцеляване ли е, или възход? На ново Разрушение ли ще поставиш основите, или на нов Приказен век?“

Нямаше отговори. Луз Терин замърмори несвързано, като в просъница. Ранд се качи по стълбите на втория етаж. Светлина, колко беше уморен!

Какво беше казал лудият? Че когато запечатал Въртела в затвора на Тъмния, използвал сайдин. Това беше защото много от Айез Седай по онова време се бяха обърнали срещу него и бе останал само със Стоте етаири — най-могъщите мъже Айез Седай по негово време. Без жени. Жените Айез Седай бяха нарекли плана му прекалено рискован.

Имаше смътното чувство, че почти може да си спомни онези събития — не точно случилото се, а гнева, отчаянието и решението. Грешка ли беше неизползването на женската половина на силата заедно с мъжката? Това ли бе позволило на Тъмния да нанесе ответния си удар и да поквари сайдин, като докара до безумие Луз Терин и останалите от Стоте етаири?

Възможно ли беше да е толкова просто? Колко Айез Седай щяха да са му нужни? Щяха ли изобщо да са му нужни? Много Мъдри можеха да преливат. Тук със сигурност имаше нещо повече.

Имаше една детска игра, Змии и лисици. Казваха, че единственият начин да спечелиш в нея е като нарушиш правилата. А другият му план тогава? Възможно ли беше да наруши правилата, като убие Тъмния? Смееше ли изобщо да мисли за това — дори той, Прероденият Дракон?

Мина по скърцащите дъски на коридора и отвори вратата на стаята си. Мин лежеше, подпряна на възглавничките на дългото легло, облечена в извезаните си зелени панталони и ленена риза, и прелистваше поредната книга на светлината на лампа. Из стаята шеташе стара слугиня, събираше съдовете от вечерята й. Ранд смъкна палтото си, въздъхна тихо и сви ръката си.

Седна на ръба на леглото, а Мин остави книгата — „Подробно обсъждане на реликви отпреди Разрушението“ — и го погали по врата. Слугинята се поклони извинително и припряно започна да реди съдовете в коша за изнасяне.

— Пак се натоварваш твърде много, овчарю — каза Мин.

— Длъжен съм.

Тя го ощипа силно по врата и той трепна и изпъшка.

— Не, не си — промълви Мин до ухото му. — Не ме ли слушаш? Каква полза, ако се похабиш, преди да си стигнал до Последната битка? Светлина, Ранд, не съм те чула да се засмееш от месеци!

— Нима е време за смях? — попита той. — Искаш от мен да съм щастлив, докато гладуват деца и хора се избиват? Трябва ли да се смея, щом чуя, че тролоци продължават да извират през Пътищата? Трябва ли да съм щастлив, че Отстъпниците са някъде наблизо и кроят как да ме убият?

— Е, не — отвърна Мин. — Разбира се, че не. Но не можем да позволим световните беди да ни унищожат. Кацуан казва, че…

— Чакай — прекъсна я той рязко и се извъртя към нея. Тя коленичи на леглото, тъмните й къдрици се спускаха под брадичката й. Изглеждаше стъписана от тона му.

— Какво общо има Кацуан с това? — попита Ранд.

Мин се намръщи.

— Нищо.

— Тя ти казва какво да говориш. Използва те, за да се добере до мен!

— Не бъди идиот.

— Какво е казала за мен?

Мин сви рамене.

— Безпокои се от това колко суров си станал. Ранд, какво ти е?

— Тя се опитва да се добере до мен, да ме манипулира. Тя те използва. Какво си й казала, Мин?

Мин отново го ощипа.

— Не ми харесва този тон, глупчо. Мислех, че Кацуан ти е съветничка. Защо трябва да внимавам какво говоря пред нея?

Слугинята продължаваше да трака със съдовете. Защо не можеше просто да излезе? Ранд не искаше да обсъжда такива неща пред непознати.

Мин не можеше да сътрудничи на Кацуан, нали? Ранд не можеше да вярва на Кацуан. Ако тя се беше докопала до Мин…

Сърцето му се сви. Не подозираше Мин, нали? Тя винаги беше тази, при която можеше да потърси искреност, тази, която никога не си играеше игри с него. Какво щеше да прави, ако я изгубеше? „Да ме изгори дано — помисли си той. — Тя е права. Станал съм твърде суров. Какво ще стане с мен, ако започна да подозирам и онези, за които знам, че ме обичат? С нищо няма да съм по-добър от лудия Луз Терин.“

— Мин — промълви той по-меко. — Може би си права. Може би прекалих.

Тя го погледна с облекчение. И изведнъж се вцепени и очите й се разшириха от изненада.

Нещо студено изщрака на врата на Ранд.

Ранд мигновено вдигна ръка към шията си и се завъртя вихрено. Слугинята стоеше зад него, но фигурата й потръпваше. Разми се и на нейно място се появи жена с тъмна кожа и черни очи, с остро, изкривено в победоносна усмивка лице. Семирага.

Ръката му докосна метал. Студен като лед метал, долепен до кожата му. Обзет от гняв, той понечи да издърпа меча си от черната ножница с изрисувания златен дракон, но откри, че не може. Краката му се напрегнаха като под някаква невероятна тежест. Пръстите му задраскаха по нашийника — все още можеха да се движат, — но металът сякаш беше от един-единствен плътен къс.

Обзе го ужас. Но все пак погледна Семирага в очите.

Усмивката й се разшири.

— Дълго чаках, докато мога да ти поставя обръча „Господство“, Луз Терин. Странно как нещата се…

Нещо блесна във въздуха и Семирага едва намери време да извика, преди летящото острие да бъде отклонено едва на косъм от… сплит от Въздух, можа само да предположи Ранд, защото не можеше да види сплитове, направени от сайдар. Все пак ножът на Мин остави резка на лицето на Семирага, преди да се забие в дървената врата.

— Стражи! — извика Мин. — Деви, на оръжие! Кар-а-карн е в опасност!

Семирага изруга, махна с ръка и Мин млъкна. Ранд понечи — безуспешно — да сграбчи сайдин. Нещо го спираше. Мин бе вдигната от леглото със сплитове Въздух, устата й беше запушена. Ранд понечи да затича към нея, но отново откри, че не може. Краката му просто отказаха да се движат.

В този момент вратата се отвори и забързано влезе друга жена. Елза. За миг Ранд се обнадежди, но след това мъничката жена отиде до Семирага и взе другата гривна, контролираща ай-дам на врата му. Погледна го със зачервени и сякаш замъглени очи — все едно нещо я беше ударило силно по главата. Но щом го видя свлечен на колене, се усмихна.

— А, най-после съдбата ти те настигна, Ранд ал-Тор. Ще се изправиш пред Великия господар. И ще загубиш.

Елза. Елза беше Черна, да я изгори дано! Настръхна, щом я усети как прегърна сайдар, застанала до господарката си. Двете го контролираха, всяка с гривна. Семирага изглеждаше непоклатимо уверена.

Ранд изръмжа и се обърна към нея. Нямаше да се остави да го хванат така!

Отстъпничката опипа кървящата си буза и цъкна с език. Носеше груба кафява рокля. Как се беше измъкнала от плена? И откъде беше намерила този проклет нашийник? Ранд го беше дал на Кацуан да го пази. Беше се заклела, че ще е в безопасност!

— Никакви стражи няма да дойдат, Луз Терин — каза разсеяно Семирага, вдигнала ръката си с