Буря се надига

дори.

Изведнъж щитът, който я засланяше, изчезна. Тя затаи дъх. Сайдар се беше върнал! Сладката сила. Но щом посегна към нея, се поколеба. Онези жалки подражания на Айез Седай щяха да усетят, ако прелееше.

Една студена ноктеста длан докосна брадичката й. Лепкава като кожа на мъртвец. Извърна лицето й нагоре, за да се взре в безокия поглед.

— Даден ти е последен шанс — прошепнаха бледите като личинки устни. — Не се проваляй.

Светлината угасна. Ръката на брадичката й се отдръпна. Тя остана на колене, мъчеше се да надвие ужаса. Последен шанс. Великият господар винаги възнаграждаваше провала с… голямо въображение. Самата тя бе раздавала подобни награди и нямаше никакво желание да ги получи. Всякакво изтезание или наказание, което тези Айез Седай можеха да си представят, щеше да изглежда детинско пред тях.

Изправи се с усилие и пипнешком тръгна из стаята. Стигна до вратата, затаи дъх и натисна дръжката.

Вратата се отвори, без пантите изобщо да изскърцат. На пода пред вратата лежаха три трупа. Жените, които бяха поддържали щита й. Имаше още една фигура, коленичила пред трите. Една Айез Седай. Жена в зелено, с кафява, прибрана на опашка коса, с наведена глава.

— Живея, за да служа, Велика господарке — прошепна жената. — Заповядано ми е да ви кажа, че в ума ми има Принуда, която трябва да премахнете.

Семирага повдигна вежда. Не беше разбрала, че сред Айез Седай тук има от Черната. Премахването на Принуда можеше да има много… гадно въздействие. Дори ако Принудата беше слаба или дискретна, с махането й мозъкът можеше сериозно да се увреди. Ако Принудата беше силна… хм, щеше да е интересна гледка.

— Също така — продължи жената и й поднесе нещо увито в плат, — трябва да ви дам това.

Разви плата и Семирага видя сив метален нашийник с две гривни. Обръчът „Господство“. Създаден по време на Разрушението и изумително сходен с ай-дам, над чието изработване се беше трудила толкова много време.

С този тер-ангреал можеше да държи под властта си преливащ мъж. Усмивката най-сетне надви страха й.

Ранд бе посетил Погибелта само веднъж, макар да имаше смътни спомени, че е идвал по много поводи тук, преди Погибелта да порази земята. Спомените на Луз Терин.

Лудият съскаше и мърмореше сърдито. Дори Тай’дайшар ставаше плашлив с придвижването им все по на север.

Салдеа представляваше обрасла с трънаци черно-кафява шир, съвсем не толкова гола като Айилската пустош, но плодородна. Срещаха се самотни ферми, но приличаха по-скоро на укрепления и децата в тях се държаха като обучени воини. Лан му беше казал веднъж, че при Пограничниците едно момче става мъж веднага щом заслужи правото да носи меч.

— Хрумвало ли ти е — заговори Итуралд, яздеше отляво на Ранд, — че това, което правим, може да се приеме като нашествие?

Ранд кимна към Башийр, който яздеше вдясно от него.

— Водя с мен воини от тяхната кръв. Салдейците са мои съюзници.

Башийр се засмя.

— Едва ли кралицата ще го види така, приятелю! От много месеци не съм я питал какво ще заповяда. Не бих се изненадал, ако разбера, че вече е поискала главата ми.

Ранд извърна поглед напред.

— Аз съм Прероденият Дракон. Не е нашествие да тръгнеш на поход срещу Тъмния.

Далече пред тях се издигаха подножията на планините Доом. Склоновете им бяха тъмни, сякаш покрити със сажди.

Какво щеше да направи самият той, ако някой друг монарх прехвърлеше през портал близо петдесет хиляди бойци в територията му? Наистина беше акт на война, но силите на Пограничниците бяха заминали нанякъде, за да вършат Светлината знае какво, а той нямаше да остави тези земи незащитени. Само на един час езда на юг доманците на Итуралд бяха вдигнали укрепен лагер край река, извираща от височините на Края на света. Ранд беше прегледал лагера и бойния им строй. След това Башийр бе предложил да огледа Погибелта. Съгледвачите се бяха изненадали колко бързо настъпва Погибелта и Башийр беше сметнал, че е важно Итуралд и Ранд да видят с очите си. Ранд се съгласи. Картите понякога не могат да предадат истината, която могат да видят очите.

Слънцето се стапяше на запад като уморено око, зажадняло за сън. Тай’дайшар удари земята с копито и замята глава. Ранд вдигна ръка, за да спре групата си — двама генерали, петдесет войници и още толкова Деви, с Наришма отзад, да отваря портали.

По ниския склон на север острата трева и ниските шубраци се полюшваха като вълни под напора на вятъра. Нямаше строга граница, от която да започва Погибелта. Петна главня тук, залинели стръкове там. Всяко отделно петънце изглеждаше невинно, но бяха все по-начесто, твърде много. Главнята сякаш забираше пред очите им.

Болестта внушаваше усещането за нещо лепкаво и мазно, като разлагане, полуживите растения все едно бяха пленници, оставени да линеят от глад на ръба на тленността. Ако Ранд видеше нещо такова в нива из Две реки, щеше да се разпореди да изгорят цялата реколта и да се изненада, че вече не е направено.

Башийр поглади с юмрук дългите си черни мустаци.

— Помня, че започваше чак на две левги по-натам. А не беше толкова отдавна.

— Поставил съм патрули да обикалят по границата — каза Итуралд, загледан напред към унилия пейзаж. — Всички донесения са едни и същи. Тихо е.

— Достатъчно основание да сме нащрек — отбеляза Башийр. — Винаги има патрули или набези на тролоци. Ако не, значи ги плаши нещо по-лошо. Червеи или кръвници.

Итуралд поклати глава, без да откъсва очи от Погибелта.

— Никакъв опит нямам в боя с такива неща. Знам как разсъждават хората, но отрядите на тролоците не поддържат снабдителни линии, а само съм чувал приказки какво могат да правят червеите.

— Ще ти дам няколко офицери на Башийр за съветници — увери го Ранд.

— Това ще е добре. Но се чудя дали няма да е по-добре просто да оставите него тук. Войниците му могат да патрулират този район, а моите може да използвате в Арад Доман. Без да се засягате, милорд, но не мислите ли, че е нелепо да ни карате всеки да служи в кралството на другия?

— Не — отвърна Ранд. Не беше нелепо. Беше горчиво, но наложително решение. Вярваше на Башийр все пак и неговите салдейци му бяха служили добре, но щеше да е опасно да ги остави в родните им земи. Башийр беше братовчед на самата кралица. А хората му? Как щяха да реагират, ако сънародниците им ги запитат защо са станали Заклети в Дракона? Колкото и да беше странно, Ранд знаеше, че ще предизвика по-малък пожар, ако остави на салдейска земя чужденци.

Съображенията му за Итуралд бяха също толкова горчиви. Той му се беше заклел, но клетвите за вярност могат да се променят. Тук, близо до Погибелта, Итуралд и бойците му щяха да имат твърде малка възможност да се обърнат срещу Ранд. Бяха във враждебна територия и неговите Аша’ман щяха да са единствената им възможност бързо да се върнат в Арад Доман. Оставеше ли го в отечеството му обаче, Итуралд можеше да събере войски и може би да реши, че вече не се нуждае от защитата на Преродения Дракон.

Много по-безопасно беше да държи двете войски във вражеска територия. Мразеше да разсъждава така, но това бе една от главните разлики между предишния Ранд и мъжа, в който се беше превърнал. Само един от двамата можеше да направи каквото трябва, колкото и да му беше омразно.

— Наришма — извика Ранд. — Портал.

Не беше нужно да се обръща, за да усети как Наришма привлече Единствената сила и започна да заплита. Настръхна от усещането и едва успя да надвие изкушението. Все по-трудно ставаше да посегне към