Буря се надига

гривната. Беше от същия метал като обръча на врата му. — Преградила съм стаята срещу подслушване. Ще видиш, че няма да можеш да помръднеш, без аз да го позволя. Вече опита и сто на сто си разбрал, че е напразно.

Ранд отново потърси сайдин, но не намери нищо. В главата му Луз Терин заръмжа и захлипа, а самият той имаше чувството, че е готов да започне с него. Мин! Трябваше да стигне до нея. Трябваше да е силен!

Напрегна се, за да тръгне към Семирага и Елза, но беше все едно да се опитва да задвижи чужди крака. Беше затворен в собствената си глава, също като Луз Терин. Отвори уста да изругае, но освен грак от нея не излезе нищо.

— Да. И да говориш не можеш без мое разрешение — каза Семирага. — И бих те посъветвала да не посягаш повече към сайдин. Усещането ще е неприятно. Когато навремето изпитвах обръча „Господство“, открих, че е много по-елегантен инструмент от сеанчанския ай-дам. Техният ай-дам позволява някаква малка степен на свобода и разчитат на гаденето като сдържащ фактор. Но „Господство“ налага много по- голямо подчинение. Ще действаш точно както аз пожелая. Например…

Ранд се надигна от леглото, краката му се задвижиха въпреки волята му. След това собствената му ръка литна нагоре и започна да го стиска за гърлото точно над обръча. Той изпъшка, залитна и в паника отново потърси сайдин.

Това, което намери, беше болка. Все едно бръкна в казан с врящо масло и то потече по жилите му. Изпищя в агония и се свлече на пода.

— Вече разбираш. — Гласът на Семирага прозвуча от много далече. — Ах, забравила бях колко удовлетворяващо е това.

Болеше все едно милион мравки го хапеха, минаваха през кожата му и се вмъкваха надолу до костите. Той се извиваше и мускулите му се гърчеха в спазми.

„Пак сме в сандъка!“ — извика Луз Терин.

Изведнъж Ранд се върна там. Виждаше черните стени, които го премазваха. Тялото му, пребито от непрестанните удари, разумът му, борещ се отчаяно с безумието. Луз Терин беше единственият му спътник. Това беше един от първите му мигове на общуване с лудия. Луз Терин бе започнал да му отвръща съвсем наскоро преди този ден.

Ранд не беше искал да приеме Луз Терин като част от самия себе си. Безумната своя част, онази, която можеше да се справи с изтезанието, макар и само защото вече бе изтезавана. Повече болка и страдание бяха безсмислени. Не можеш да напълниш чаша, която вече е започнала да прелива.

Спря да крещи. Болката все още бе тук и от нея очите му плуваха в сълзи, но крясъци повече нямаше да има.

Семирага го изгледа намръщено. Заля го нова вълна болка.

Той — който и да беше от двамата — я погледна в очите. Мълчаливо.

— Какво правиш? Говори. — Заповедта й беше неумолима.

— Нищо повече не може да ми се причини — прошепна той. Последва нова вълна болка и нещо в него изхлипа, но си остана там.

Не защото задържа крясъците си, а защото не можеше да почувства нищо. Сандъкът, двете рани в хълбока, които мърсяха кръвта му, боят, унижението, скръбта и самоубийството му. Самоубийството. Споменът за това се върна внезапно и съвсем ярко. След всички тези неща какво повече можеше да му причини Семирага?

— Велика господарке — обърна се Елза към Семирага с все така замъглени от нещо очи. — Може би трябва вече да…

— Тихо, червей — прекъсна я Семирага и избърса кръвта от бузата и брадичката си. Погледна я. — Два пъти вече тези ножове вкусиха от кръвта ми. — Поклати глава, след това се обърна и се усмихна на Ранд. — Казваш, че нищо повече не може да ти се причини? Забравяш на кого говориш, Луз Терин. Болката е моята специалност, а ти все още не си много повече от едно момче. Прекършвала съм мъже десетократно по-силни от теб. Стани.

Той се изправи. Болката не си беше отишла. Семирага явно смяташе да продължи да я използва срещу него.

Обърна се, подчинявайки се на безмълвната й заповед, и видя Мин увиснала над пода, вързана с невидими въжета от Въздух. Очите й бяха подивели от страх, ръцете й стегнати зад гърба, устата — затъкната с изтъкана от Въздух дрипа.

Семирага се изсмя.

— Нищо повече не мога да ти причиня, казваш?

Ранд сграбчи сайдин — не по свой избор, а по нейна повеля. Силата с грохот се вля в него, донесе със себе си гаденето, което така и не беше успял да си обясни. Той падна на ръце и колене и повърна със стон; стаята се тресеше и въртеше около него.

— Колко странно — чу отново гласа на Семирага, далечен. Тръсна глава, вкопчен в Единствената сила — бореше се с нея, както винаги трябваше да прави със сайдин, за да подчини на волята си този могъщ, извиващ се в хватката му поток енергия. Беше все едно да оковеш бурен вятър, беше трудно дори когато бе силен и здрав. Сега беше почти невъзможно.

„Използвай го — изшепна Луз Терин. — Убий я, докато можем!“

„Няма да убия жена — помисли си упорито Ранд и от дълбините на ума му изплува мним спомен. — Това е чертата, която няма да престъпя…“

Луз Терин изрева, мъчейки се да му отнеме сайдин, но безуспешно. Всъщност Ранд откри, че не може да прелее по своя воля, също както не можеше да помръдне и пръст без позволението на Семирага.

Изправи се по нейна заповед, стаята около него спря да се върти, гаденето отстъпи. И той затъкми сплитове от Дух и от Огън.

— Да — отрони Семирага почти на себе си. — Сега ако мога да си спомня… Мъжкият начин да се прави това е толкова странен…

Ранд довърши сплитовете, тласна ги към Мин и в същото време изкрещя:

— Не! Не това!

— А, ето, че виждаш — каза Семирага. — Не е толкова трудно да бъдеш прекършен в края на краищата.

Сплитовете докоснаха Мин и тя се загърчи в агония. Ранд продължи да прелива и в очите му избиха сълзи, щом го принудиха да прониже тялото й със сложните сплитове. Причиняваха само болка, но го правеха много добре. Семирага беше отпушила устата на Мин и тя запищя, обляна в сълзи:

— Моля те, Ранд! Недей, моля те!

Ранд изрева от гняв, мъчеше се да спре, но беше безсилен. Усещаше болката на Мин през връзката, докато я причиняваше самият той.

— Спри! — изрева на Семирага.

— Помоли се!

— Моля те! — проплака той. — Моля те, спри.

И тя изведнъж спря. Изтезаващите сплитове се разнищиха. Мин висеше отпусната във въздуха и хлипаше. Ранд се обърна към Семирага и дребната Елза до нея. Черната изглеждаше стъписана от ужас, въвлякла се сякаш в нещо, за което не бе подготвена.

— Така — заговори Отстъпницата. — Разбираш, че винаги си бил предназначен да служиш на Великия господар. Сега ще напуснем тази стая и ще се справим с тъй наречените Айез Седай, които ме плениха. Ще отпътуваме до Шайол Гул и ще те представим на Великия господар, и тогава всичко това може да приключи.

Ранд сведе глава. Трябваше да има изход! Представи си как Семирага го използва, за да разкъса редиците на хората му. Представи си как не смеят да нападнат, за да не го наранят. Видя кръвта, смъртта и разрухата, които щеше да причини. И това го смрази, вледени го отвътре.

Отстъпниците бяха спечелили.

Семирага погледна към вратата, след това отново се обърна към него с усмивка.

— Но се боя, че първо трябва да се справим с нея. Хайде, да свършваме.

Ранд се обърна и тръгна към Мин. Не можеше да спре.