Буря се надига

Силата, без да повърне, а нямаше да го направи пред очите на Итуралд.

— До края на неделята ще разполагаш със сто Аша’ман — заговори той на Итуралд. — Предполагам, че ще ги използваш добре.

— Да, мисля да направя точно това.

— Искам ежедневни доклади, дори да не се случва нищо — отвърна Ранд. — Изпращай вестоносците през портал. До четири дни ще вдигна лагера и тръгвам за Бандар Еваан.

Башийр изсумтя. Ранд за първи път споменаваше за този ход. Ранд обърна коня си към отворения зад тях портал. Някои от Девите вече бяха скочили през него, първи както винаги. Наришма с плитките със звънчетата по тях стоеше отстрани. Той също бе някогашен Пограничник, преди да стане Аша’ман. Твърде много размита преданост и тук. Кое щеше да постави на първо място Наришма? Отечеството си? Ранд? Айез Седай, на която бе Стражник? Ранд беше убеден, че мъжът е верен. Беше един от дошлите при него при Думайски кладенци. Но най-опасните врагове са тези, за които си приел, че можеш да им се довериш.

„На никого от тях не можеш да се довериш! — каза Луз Терин. — Не трябваше изобщо да ги допускаме толкова близо до нас. Ще се обърнат против нас!“

Лудият винаги губеше самообладание в близост до мъже, способни да преливат. Ранд смуши Тай’дайшар, без да обръща внимание на бълнуванията му, макар гласът да го върна отново към онази нощ. Нощта, в която бе сънувал Моридин, а Луз Терин бе изчезнал от ума му. Стомахът му се сви от мисълта, че сънищата му вече не са безопасни. Беше започнал да разчита на тях като на убежище. Можеше да го обсебят кошмари, но си бяха негови кошмари.

Защо бе дошъл да му помогне Моридин в Шадар Логот, по време на битката със Самаил? Що за коварни мрежи заплиташе? Твърдеше, че Ранд е нахлул в неговия сън, но дали това не беше просто поредната лъжа?

„Трябва да ги унищожа — помисли си той. — Всички Отстъпници трябва да унищожа. И този път трябва да го направя окончателно. Трябва да съм твърд.“

Само че Мин не искаше да е твърд. А той не искаше да я плаши, точно нея. С Мин нямаше игри. Можеше да го нарича глупак, но не лъжеше, а заради това му се искаше да е мъжът, който тя желаеше да бъде. Но смееше ли? Можеше ли един мъж, способен да се засмее, да се изправи пред неизбежното при Шайол Гул?

„За да живееш, трябва да умреш“ — отговорът на един от трите му въпроса. Успееше ли, то паметта му — наследството му — щеше да живее след неговата смърт. Не беше много утешително. Не искаше да умре. Че кой иска? Айилците твърдяха, че не търсят смъртта, макар да я прегръщаха, щом дойдеше.

Влезе в портала и Пътуването го върна в чифлика в Арад Доман, с кръга от борове, обкръжил отъпканата морава и дългите редици палатки. Човек трябваше да е твърд, за да се изправи пред собствената си смърт, да се срази с Тъмния, докато кръвта му се излива по камъните. Кой можеше да се смее пред това?

Ранд поклати глава. Това, че Луз Терин бе в ума му, не помогна.

„Тя е права“ — промълви ненадейно Луз Терин.

„Тя ли?“

„Красивата. С късата коса. Казва, че трябва да счупим печатите. Права е.“

Ранд замръзна. Дръпна юздите на Тай’дайшар, без да обръща внимание на ратая, дошъл да го прибере. Луз Терин да се съгласява…

„А след това?“ — попита Ранд.

„След това ще умрем. Ти обеща, че можем да умрем!“

„Само ако надвием Тъмния. Знаеш, че ако той спечели, за нас няма да остане нищо. Дори смърт.“

„Да… Нищо — промълви Луз Терин. — Това ще е хубаво. Никаква болка, никакво съжаление. Нищо.“

Полазиха го ледени тръпки. Щом Луз Терин започваше да разсъждава така…

„Не, няма да е нищо. Той ще има душата ни. Болката ще е много, много по-лоша.“

Луз Терин заплака.

„Луз Терин! — извика Ранд в ума си. — Какво след това? Как запечата Въртела последния път?“

„Не се получи — прошепна Луз Терин. — Използвахме сайдин, но го докоснахме до Тъмния. Това беше единственият начин! Нещо трябваше да го докосне, нещо, за да затвори разлома, но той успя да го поквари. Печатът беше слаб!“

„Да, но как да го направим другояче?“ — помисли си Ранд.

Мълчание. Ранд остана още миг на седлото, после се смъкна от Тай’дайшар и остави изнервения коняр да го отведе. Останалите Деви вече прииждаха от широкия портал, Башийр и Наришма бяха накрая. Ранд не ги изчака. Забеляза Дейра Башийр — жената на Даврам Башийр — край терена на Пътуването. Високата достолепна жена с тъмна коса, побеляла по слепоочията, го измери с поглед. Какво щеше да направи, ако Башийр загинеше в служба на Ранд? Щеше ли да продължи да го следва, или щеше да върне войската в Салдеа? Беше със силна воля, като мъжа си. Може би дори повече.

Ранд я подмина с кимване и усмивка и тръгна през вечерния лагер към къщата. И тъй, Луз Терин не знаеше как да бъде запечатан затворът на Тъмния. Каква полза от гласа тогава? Да го изгори дано, та нали в него беше една от малкото му надежди!

Повечето хора благоразумно се отдръпваха от пътя му. Не помнеше да са го обземали такива настроения, докато беше прост овчар. Ранд Прероденият Дракон беше съвсем друг човек. Беше човек на отговорността и на дълга. Трябваше да бъде.

Дългът. Дългът беше като планина. Е, Ранд се чувстваше затиснат от цял куп такива планини и всички те натежаваха още повече, за да го унищожат. Чувствата му сякаш кипяха под натиска им. Чудно ли беше, че щяха да изригнат един ден?

Поклати глава. На изток се простираха Мъгливите планини. Слънцето залязваше и планините бяха окъпани в червена светлина. Отвъд тях и на юг, толкова странно близо, беше Емондово поле и Две реки. Домът, който никога повече нямаше да види, защото едно гостуване щеше да издаде на враговете привързаността му към него. Толкова усилия бе положил, за да ги накара да мислят, че не е привързан към нищо. Понякога се боеше, че тази заблуда се е превърнала в реалност.

Планини. Планини като дълг. Дългът на самотата в този случай, защото там някъде на юг край тези планини беше баща му. Трам. Ранд не го беше виждал толкова отдавна. Трам беше неговият баща. Ранд бе решил това. Така и не познаваше рождения си баща, вожда на айилски клан Джандуин, и макар да беше сигурно, че е бил доблестен мъж, Ранд не изпитваше никакво желание да го нарече баща.

Понякога копнееше за гласа на Трам, за мъдростта му. В такива моменти знаеше, че трябва да е твърд, защото дори един миг на слабост — миг, в който би се домогнал до бащината опора — щеше да унищожи всичко, за което се беше трудил. И навярно щеше да струва живота на самия Трам също така.

Влезе в къщата през изгорената в предната стена дупка, като избута тежкото платнище. Беше сам. Трябваше да е сам. Да разчита на друг означаваше да рискува да се окаже слаб, щом стигне до Шайол Гул. В Последната битка нямаше да можеше да се опре на никого освен на самия себе си.

Дълг. Колко планини трябваше да носи един човек?

Вътре все още миришеше на пушек. Лорд Телаен се беше оплакал заради пожара — плахо, но настойчиво — и Ранд се разпореди да го обезщетят, макар мехурът на злото да не беше по негова вина. Или беше? Това, че бе тавирен, имаше много странни последствия: от това, че караше хора да казват неща, които иначе не биха изрекли, до това да превръща в свои съюзници колебливите. Привличаше неприятности, сред които и мехури на злото. Не беше избрал сам да е такъв център, но беше избрал да остане в този чифлик.

Тъй или иначе, Телаен беше обезщетен. Дребно подаяние, сравнено с парите, които Ранд харчеше, за да издържа армиите си, а и те бяха малко в сравнение със сумите, които бе отделил, за да снабдява с храна Арад Доман и други изпаднали в беда райони. Икономите му се безпокояха, че при тези разходи скоро ще изчерпи запасите си в Иллиан, Тийр и Кайриен. Ранд не им беше казал, че му е все едно.

Щеше да доведе света до Последната битка.

„И само това наследство ли ще оставиш? — прошепна глас в едно кътче в ума му. Не Луз Терин, а