Буря се надига

в гай-шайн.

След като повървяха малко, други две Деви се присъединиха към тях. Подминаха лагера и продължиха до едно място с две израснали една до друга върби. Малко преди тях ги чакаха Баин и Чиад, все още с бялото на гай-шайн. И двете бяха Деви, първосестри и скъпи на Файле. Бяха по-верни дори от онези, които й се бяха заклели. Верни на нея и все пак необвързани с клетви към нея. Противоречие, с което можеха да се справят само айилци.

За разлика от Файле и останалите, Баин и Чиад не бяха смъкнали бялото само защото Шайдо бяха победени. Щяха да го носят година и един ден. Всъщност идването им тук тази нощ — жест на признателност към живота им отпреди пленничеството — поставяше на изпитание онова, което им позволяваше честта им. Но признаваха, че да си гай-шайн в лагера на Шайдо няма нищо общо с традицията.

Файле ги срещна с усмивка, но не ги засрами, като ги нарече по име или прибегне до езика на жестовете на Девите. Все пак не можа да се сдържи и ги попита добре ли са, докато взимаше малкия вързоп от Чиад.

Чиад — красива, със сиви очи и къса светлочервена коса, скрита под качулката на халата на гай-шайн — се намръщи на въпроса.

— Гаул претърси целия лагер да ме намери и, както ми съобщават, е надвил дванайсет алгай’д’сисвай с копието си. Май ще трябва все пак да му направя брачния венец, след като всичко това свърши.

Файле се усмихна.

Чиад отвърна на усмивката.

— Той не очакваше, че един от мъжете, които е убил, ще се окаже този, на когото Баин беше гай-шайн. Не мисля, че Гаул се радва на това, че му слугуваме и двете.

— Глупав мъж — каза Баин, по-високата. — Съвсем типично за него, да не гледа къде забива копието си. Не можа да убие когото трябва, без да избие още няколко покрай него. — Двете се изкискаха.

Файле се усмихна и кимна. Айилският хумор й беше непостижим.

— Много ви благодаря, че ми ги донесохте — каза тя и вдигна малкия вързоп.

— Няма нищо — отвърна Чиад. — Днес имаше много работна ръка, тъй че беше лесно. Алиандре Марита Кигарин вече те чака при дърветата. Ние трябва да се върнем в лагера.

— Да — добави Баин. — Гаул може да поиска пак да му изтрием гърба или да му донесем вода. Ядосва се, щом го попитаме, но гай-шайн печелят чест само със служба. Какво друго да правим?

Двете отново се разсмяха, а Файле поклати глава, щом затичаха обратно към лагера, с развети халати. Потръпна при мисълта какво ли ще е да облече тези дрехи отново, макар и само за да й напомнят за дните й в служба на Севанна.

Кокалестата Арела и изящната Ласайл тръгнаха с нея към двете върби. Девите стражи се задържаха назад, да пазят отдалече. Към тях се присъедини трета Дева, излязла от сенките — пратена сигурно от Баин и Чиад да пази Алиандре.

Тъмнокосата кралица стоеше под дърветата. Беше си върнала царствения облик, особено с разкошната червена рокля и златните верижки, стегнали косата й. Беше екстравагантна гледка, сякаш кралицата бе решила да заличи времето, което бе преживяла като слугиня. Облеклото й подсети Файле за простия халат, в който се беше загърнала. Но не можеше да направи нещо повече, за да не събуди Перин. Арела и Ласайл носеха везани бричове и ризи, обичайни за хората в Ча Файле.

Алиандре носеше малък фенер със затворени капаци и тънкият лъч светлина едва огряваше младото й лице.

— Намериха ли нещо? — попита тя. — Моля те, кажи ми, че са.

Беше впечатляващо непринудена за кралица, но пък доста настойчива. Времето, прекарано в Малден, все пак като че ли бе посмекчило последната черта.

— Да. — Файле коленичи на земята и разгъна вързопа.

Малка кърпа от жълта коприна. Колан от кожа с впечатани шарки на птичи пера. Черно було. И тънка кожена ивица с камъче, вързано в центъра.

— Коланът беше на Кинхуин — посочи го Алиандре. — Видях го да го носи преди… — Замълча, после коленичи и го вдигна.

— Булото е на Дева — каза Арела.

— Различни ли са? — попита с изненада Алиандре.

— Разбира се. — Арела вдигна булото. Файле така и не познаваше Девата, станала защитничка на Арела, но тя бе паднала в битката, макар и не така драматично като Ролан и останалите.

Парчето коприна беше на Джорадин. Ласайл се поколеба, след това се наведе и го взе. Обърна го и видя, че на него има петно кръв. Така остана само кожената каишка. Ролан я беше носил на врата си понякога, под своя кадин-сор. Файле се зачуди какво ли бе означавала за него и има ли някакво особено значение в късчето камък — грубо отсечено парче тюркоаз. Вдигна я и погледна Ласайл. За нейна изненада, мъничката жена като че ли плачеше. След като Ласайл толкова бързо се бе озовала в постелята на едрия Лишен от братя, Файле бе допуснала, че връзката й с него е била по необходимост, а не от обич.

— Четирима души са мъртви — заговори Файле с изведнъж пресъхнала уста. Заговори официално, само така можеше да не издаде чувствата си. — Те ни защитиха, дори се грижеха за нас. Макар да бяха нашият враг, скърбим за тях. Помнете обаче, че те бяха айилци. За един айилец може да има много по-лош край от смъртта в битка.

Другите кимнаха, но Ласайл я погледна в очите. За тях двете беше различно. Когато Перин бе връхлетял от онази уличка — с гневен рев, видял, че Шайдо явно се отнасят зле с Файле и Ласайл, — много неща бяха станали бързо. В суматохата Файле беше разсеяла Ролан, беше го накарала да се поколебае. Беше го направил от тревога за нея, но това бе позволило на Перин да го убие.

Нарочно ли го беше направила? Все още не знаеше. Толкова неща бяха минали през ума й, толкова много чувства, щом видя Перин. Беше извикала и… не можеше да реши дали се бе опитала да отвлече вниманието на Ролан, за да може да загине от ръката на Перин.

За Ласайл нямаше такова двоумение. Джорадин беше скочил пред нея, беше я избутал зад себе си и бе вдигнал оръжието си срещу нападащия. А тя беше забила нож в гърба му, бе убила за първи път човек. И това беше мъжът, чието ложе бе споделила.

Файле беше убила Кинхуин, другия член на Лишените от братя, който ги бе защитавал. Не беше първият, чийто живот бе отнела, нито първият, когото бе ударила в гръб. Но беше първият убит от нея човек, който я беше приемал като приятел.

Нищо друго не можеше да се направи. Перин беше видял само Шайдо, а Лишените от братя бяха видели само нападащ враг. Този конфликт не можеше да свърши, без да загине или Перин, или Лишеният от братя. Никакви писъци нямаше да спрат никого от двамата.

Но това правеше нещата още по-трагични. Файле се стегна, за да не се разплаче като Ласайл. Не беше обичала Ролан и се радваше, че Перин бе оцелял в сблъсъка. Но Ролан все пак беше доблестен мъж и тя се чувстваше… омърсена някак от това, че смъртта му беше по нейна вина.

Това не трябваше да се случи. Но беше станало. Баща й често й бе говорил за ситуации като тази, когато трябва да убиеш хора, които харесваш, просто защото ги срещаш на противната страна в битката. Така и не го беше разбирала. Ако трябваше да се върне и да го направи отново, щеше да е същото. Нямаше да може да рискува Перин. Ролан трябваше да загине.

Но заради тази неизбежност светът й се струваше още по-тъжен.

Ласайл извърна очи и изхлипа тихо. Файле коленичи и взе шишенце масло, и то донесено от Чиад. Свали камъчето от кожената каишка и я сложи на земята. Изля маслото върху нея, след това със суха клонка, разпалена от фенера, я подпали.

Загледа я как гори — със сини, зелени и оранжеви пламъчета. Миризмата на горяща кожа стъписващо напомняше за изгаряща човешка плът. Нощта бе тиха, без вятър, който да пречи на пламъците, и те затанцуваха на воля.

Алиандре постави върху тях колана. Арела направи същото с булото. Накрая Ласайл добави и кърпата. Все още плачеше.

Нищо повече не можеха да направят. Не бяха успели да видят телата в суматохата около напускането на Малден. Чиад беше казала, че нищо позорно няма в това, че ги оставят, но Файле изпитваше