Буря се надига

лагера. Искам обаче стриктен ред и никой да не ми се вясва в селото. Разбрано?

Ванин кимна малко сърдито. Не е приятно да си този, който трябва да каже на мъжете, че няма да има отпуски. Мат отново се обърна към Айез Седай.

— Е? Приемате ли учтивото ми предложение, или не?

Джолайн само изсумтя и подкара в тръс коня си назад, явно отказала се от възможността да тръгне сама. Жалко. Макар че сигурно нямаше да й трябват повече от три дни, за да намери някой мухльо в някое село, който да й даде конете си, та групата й да може да тръгне по-бързо.

Едесина също тръгна, а Теслин пое след нея, като изгледа Мат с любопитство, но и с нещо като разочарование. Мат извърна очи, ядосан на себе си. Какво му пукаше на него какво си мисли?

— Това беше странно от твоя страна, Мат — подхвърли Талманес.

— Кое? Ограничението за мъжете ли? Добри хора са, Бандата, но не познавам войници, които да не са склонни да се набутат в някоя беля от време на време, особено ако се намира ейл.

— Не говоря за мъжете, Мат — каза Талманес и се наведе да изчука лулата си в стремето. Пепелта се посипа по каменния път. — Говоря за това как се отнесе с Айез Седай. Светлина, Мат, можехме да се отървем от тях! Според мен двайсет коня и малко пари щяха да са добра сделка, за да се отървем от две Айез Седай.

— Няма да позволя да ме разиграват — заяви Мат упорито и махна с ръка на Бандата да продължи похода. — Дори за да се отърва от Джолайн. Ако иска нещо от мен, да ме помоли с ей толкова учтивост поне, а не да се опитва да ме притиска да й дам каквото иска. Не съм й някакво паленце. — Да го изгори дано, не беше! И не се държеше като съпруг, каквото и да значеше това.

— Тя наистина ти липсва — каза Талманес малко изненадано.

— Какви ги дърдориш пък сега?

— Мат, ти не си винаги особено изтънчен човек, признавам. Понякога чувството ти за хумор наистина е малко хапливо и тонът ти е доста груб. Но рядко си пълен грубиян, не обиждаш преднамерено. Наистина си изнервен, нали?

Мат не отвърна нищо, само дръпна отново периферията на шапката си.

— Сигурен съм, че тя ще се оправи чудесно, Мат — продължи Талманес с по-мек тон. — Кралска особа е. Те знаят как да се грижат за себе си. А и си има войници, да я пазят. Да не говорим за огиерите. Огиери воини! Кой би си помислил такова нещо? Ще се оправи.

— Приключихме с тоя разговор — каза Мат и намести копието си така, че да го държи изправено, е извитото острие към невидимото слънце горе и тъпия край в каишката за пиката отстрани на седлото.

— Аз само…

— Край. Нямаш повече табак, нали?

Талманес въздъхна.

— Беше последната щипка. Хубав табак — от Две реки. Единствената кесия, която съм виждал от доста време. Подарък от крал Редран, и лулата също.

— Сигурно те е ценил високо.

— Беше добра работа, честна — отвърна Талманес. — И ужасно досадна. Не като да яздя с теб, Мат. Добре, че се върна, с грубостта и всичко. Но приказките ти за храната с Айез Седай наистина ме притесниха.

Мат кимна и попита:

— Как сме с порционите?

— Зле.

— Ще купим каквото можем в селото. Пари поне имаме, нали?

Едно малко село едва ли щеше да има достатъчно продоволствие за цялата армия. Но според картите скоро щяха да навлязат в по-гъсто населени земи. В тези райони човек можеше да мине през едно-две села на ден, ако пътува достатъчно бързо. За да не спираш, скубеш и изкупуваш малкото, което можеш, във всяко село, през което минеш. Фургон товар тук, волска кола там, едно-две бурета ябълки пътьом от някоя ферма. Седем хиляди гърла наистина бяха много, но пък един добър командир знае как да използва и шепа зърно.

— Да, но селяните дали ще продават? — попита Талманес. — Докато пътувахме да те срещнем, подивяхме, докато намерим някой да ни продаде храна. Напоследък наистина трудно се намира. Става оскъдна, където и да идеш и колкото и пари да имаш.

Адски вярно. Мат скръцна със зъби и веднага се ядоса на себе си, че го е направил. Добре, може би наистина беше малко изнервен. Не заради Тюон обаче.

Все едно, трябваше да се отпусне. А онова селце отпред… как го нарече Ванин? Хиндерстап?

— Колко пари имаш?

Талманес се намръщи.

— Две златни марки и кесия сребърни корони. Защо?

— Не стигат — рече Мат и се почеса по брадичката. — Ще трябва да прибегнем и до личното ми ковчеже. Може би да го вземем цялото. — Обърна Пипс. — Хайде.

— Чакай, Мат — рече Талманес, дръпна юздите и подкара след него. — Какво точно си намислил?

— Най-учтиво ще приемеш предложението ми да идем да се позабавляваме в кръчмата — каза Мат. — И междувременно да съберем продоволствие. Ако късметът ми е с мен, ще минем и без пари.

Ако Егвийн и Нинив бяха тук, щяха да му скъсат ушите и да му кажат да не е посмял да прави такова нещо. Тюон сигурно щеше да го погледне с любопитство и след това да му каже нещо, от което щеше да се почувства засрамен чак в ботушите си.

Хубавото с Талманес обаче беше, че той просто пришпори коня си със стоическа физиономия и с очи, издаващи съвсем леко веселие.

— Е, трябва да го видя това, няма начин!

Глава 21Жар и пепел

Перин отвори очи и се намери увиснал във въздуха.

Зарита. Отгоре кипяха черни облаци, тъмни и злокобни. Отдолу се беше ширнала обрулена от ветровете кафява тревиста равнина, без никакви следи от хора. Никакви палатки, пътища, никакви дири дори.

Не падаше. Просто висеше в небето. Инстинктивно загреба с ръце все едно да заплува, докато умът му се мъчеше да осмисли обърканата гледка.

„Вълчият сън — помисли си. — Аз съм във вълчия сън. Легнах да спя с надеждата, че ще дойда тук.“

Висеше на стотици стъпки над земята.

Изведнъж покрай него профуча фигура със сива козина, носеше се на дълги отскоци. Полетя надолу и кацна сред полето с лекота.

— Скокливец!

„Скачай долу, Млади бико. Скачай. Безопасно е.“ Както винаги, посланието от вълк дойде като смесица от миризми и образи. Перин ставаше все по-добър и по-добър в тълкуването им — меката пръст бе земната твърд, напористият вятър изразяваше скокове, мирисът на облекчение и спокойствие известяваше, че няма защо да се бои.

— Но как?

„Преди ти все тичаше напред, като току-що отбито кутре. Скачай. Скачай долу!“ Далече долу Скокливец клечеше сред полето и се хилеше нагоре към Перин.

Перин стисна зъби и измърмори една-две ругатни към инатливите вълци. Струваше му се, че мъртвите пък бяха особено безразсъдни. Макар че Скокливец беше прав. Скачал беше преди в това място, макар и никога от небето.

Вдиша дълбоко, затвори очи и си представи, че скача. Въздухът изсвистя покрай него с внезапен напор, после стъпалата му удариха в меката пръст. Отвори очи. Грамаден сив вълк, покрит с белези от много битки, клечеше до него, широката равнина беше обрасла с диво просо, примесено със стръкове висока тънка трева. Раздвижени от вятъра бодливи стръкове затъркаха Перин по ръцете и го досърбя. Тревите миришеха много