Буря се надига

сухо, като сено, оставено в плевник за зимата.

Някои неща бяха преходни тук, във вълчия сън. В един момент до краката му лежаха купища жълта шума, в следващия ги нямаше. Всичко миришеше някак смътно — все едно, че не беше съвсем тук.

Погледна нагоре. Небето беше бурно. Обикновено облаците в това място бяха също толкова преходни като другите неща. Можеше да е съвсем облачно. След това, с едно мигване на очите, можеше изведнъж да стане ясно. Този път тъмните буреносни облаци останаха. Кипяха, завъртаха се, бели резки на мълнии просветваха между тях. Но мълниите не падаха на земята и не вдигаха никакъв шум.

Равнината беше странно безмълвна. Облаците загръщаха злокобно цялото небе. И не се махаха.

„Последният лов иде. — Скокливец вдигна очи към небето. — Ще бягаме заедно значи. Освен ако спим.“

— Да спим? А Последният лов?

„Той иде — съгласи се Скокливец. — Ако Сенкоубиеца падне в тази буря, всички ще спим вечно. Остане ли жив, ще ловуваме заедно. Ти и ние.“

Перин потърка брадичка, докато се мъчеше да осмисли посланието от образи, миризми, звуци и чувства. Непонятно му беше.

Но беше тук все пак. Искал беше да дойде и бе решил да получи някои отговори от Скокливец, ако може. Хубаво беше, че отново вижда Скокливец.

„Бягай“ — отпрати Скокливец. Посланието му не беше тревога. Беше предложение. Да тичаме заедно.

Перин кимна и затича през тревите. Скокливец пое на дълги отскоци до него и отпрати насмешка. „Два крака, Млади бико? Два крака са бавни!“ Това послание бе образ на залитащи хора, препъващи се заради дългите си глупави крака.

Перин се поколеба.

— Трябва да се владея, Скокливец. Когато в мен влезе вълкът… правя опасни неща.

Вълкът извърна глава, без да спира да тича през обраслото с високи треви поле. Стръковете пращяха и дращеха. Стигнаха дивечова диря и завиха по нея.

„Бягай“ — подкани го Скокливец, явно озадачен от колебанието му.

— Не мога — отвърна Перин и спря. Скокливец се обърна и с няколко скока се върна при него. Миришеше смутено.

— Скокливец, плаша се от себе си — каза Перин. — Когато изгубя самообладание. Първият път, когато ми се случи, беше точно след като срещнах вълците. Трябва да ми помогнеш да го разбера.

Скокливец просто продължи да го гледа, с провиснал от устата език, с леко разтворени челюсти.

„Защо правя това?“ — помисли си Перин и поклати глава. Вълците не разсъждаваха като хората. Имаше ли значение какво мисли Скокливец за всичко това?

„Ще ловуваме заедно“ — прати Скокливец.

— А ако не искам да ловувам с теб? — каза Перин. Сърцето му се сви, щом го изрече. Харесваше това място, вълчия сън, колкото и опасен да беше. Имаше чудесни неща в преживяното, след като бе напуснал Две реки.

Но не можеше да продължава да губи контрол. Трябваше да намери баланс. Захвърлянето на брадвата бе променило нещата. Брадвата и чукът бяха различни оръжия — едното можеше да се използва само за убиване, докато другото предлагаше избор.

Но трябваше да стане добър в този избор. Трябваше да се владее. А първата стъпка като че ли беше да овладее вълка в себе си.

„Бягай с мен, Млади Бико — отпрати Скокливец. — Забрави тези мисли. Бягай като вълк.“

— Не мога — каза Перин. Обърна се и огледа равнините. — Но трябва да опозная това място, Скокливец. Трябва да се науча да го използвам, да го владея.

„Хора! — Послание с миризма на пренебрежение и гняв. — Власт. Винаги власт.“

— Искам да ме научиш — каза Перин и отново се обърна към вълка. — Искам да владея това място. Ще ми покажеш ли как?

Скокливец седна на задницата си.

— Добре. Ще потърся други вълци, които ще искат.

Обърна се и закрачи по дирята. Не познаваше мястото, но беше научил, че вълчият сън е непредсказуем. Това поле с високата до кръста трева и горичките тис можеше да е навсякъде. Къде щеше да намери вълци? Потърси с ума си и откри, че тук е много по-трудно да го направи.

„Не искаш да бягаш. Но търсиш вълци. Защо си толкова труден, кутре?“ Скокливец клечеше пред него в тревата.

Перин изръмжа, после направи скок, който го изстреля на стотина крачки напред. Стъпи на тревата спокойно, все едно бе направил най-обикновена крачка.

А Скокливец отново беше пред него. Перин не го беше видял да скача. Преди миг стоеше на едно място, сега — на друго. Стисна зъби и потърси отново. За други вълци. Долови нещо далечно. Трябваше да се напрегне повече. Съсредоточи се, притегли още сила в себе си и успя да изтласка ума си още напред.

„Това е опасно, Млади бико. Прекалено силно идваш тук. Ще умреш.“

— Винаги казваш това — отвърна Перин. — Кажи ми каквото искам да знам. Кажи ми как да се науча.

„Упорито кутре. Върни се, когато няма да искаш така настойчиво да пъхаш муцуната си в гнездо на усойници.“

А след това нещо блъсна Перин, тежест премаза ума му. Всичко изчезна и той бе изхвърлен — като листо, понесено от буря — от вълчия сън.

Файле усети как мъжът й се размърда до нея в съня си. Погледна го в тъмната стая. Макар да лежеше на постелята до него, не беше спала. Беше чакала, заслушана в дъха му. Той се обърна на гръб и промърмори сънено.

„Точно тази нощ да е неспокоен…“ — помисли тя ядосано.

Бяха на една неделя път от Малден. Бежанците бяха вдигнали лагер — добре, лагери по-скоро — до един плавателен канал, който водеше право към пътя за Джеанна, вече съвсем наблизо.

През последните няколко дни нещата бяха вървели гладко, макар Перин да беше преценил, че Аша’ман все още са твърде изтощени, за да правят портали. Вечерта беше прекарала с мъжа си — припомни му няколко важни причини да е женен, и то тъкмо за нея преди всичко. Той определено беше въодушевен, макар да я имаше онази странна напрегнатост в погледа му. Не опасна напрегнатост, просто печална. Призраци го бяха обладали, докато бяха разделени. Тя също си имаше няколко. Но пък не можеше да очаква, че всичко ще си остане същото, а разбираше, че той все още я обича — обичаше я пламенно. Това стигаше, тъй че Файле не се тревожеше повече.

Но все пак се канеше да предизвика спор, който да изтръгне тайните му. Щеше обаче да изчака още няколко дни. Добре беше да му се напомни, че не бива да е прекалено самодоволен, но нямаше да е хубаво да го накара да си помисли, че не цени това, че си го е върнала.

Точно обратното. Файле се усмихна, обърна се и отпусна ръка на косматите му гърди; главата й бе полегнала на голото му рамо. Обичаше този грамаден, връхлетял като лавина по планински склон в живота й мъж. Това, че отново е с него, бе по-сладко дори от победата и спасяването й от Шайдо.

Очите му трепнаха и се отвориха и тя въздъхна. Колкото и да го обичаше, искаше й се да си беше останал да спи тази нощ! Не го ли беше изтощила достатъчно?

Той я погледна. Златните му очи сякаш едва доловимо засияха в тъмното — тя знаеше, че това е само игра на светлината. После я придърпа към себе си.

— Не спах с Берелайн — каза хрипливо. — Каквото и да разправят.

Скъпият й, мил, прям Перин.

— Зная, че не си — прошепна му тя утешително.

Чула беше слуховете. Буквално всяка жена, с която беше говорила в лагера, от Айез Седай до слугинята, се беше преструвала, че си държи езика зад зъбите, но бяха изтърсвали една и съща новина: Перин прекарал една нощ в палатката на Първата на Майен.

— Не, наистина — настоя Перин и в гласа му се прокрадна умолителна нотка. — Не съм, Файле. Моля