Буря се надига

вече нямаше и да помисли за Зелената като за хубавичка. Позволиш ли си да мислиш за една Айез Седай като за хубавичка, за две цъквания с език ще те омотае на пръста си и ще скачаш под командата й. Ами че Джолайн вече на два пъти беше намекнала, че от Мат щяло да стане добър Стражник!

Беше ли му още ядосана, че я плесна по задника? Не можеше да го нарани със Силата, разбира се — дори без медальона му, тъй като Айез Седай се бяха заклели да не използват Силата за убиване, освен при много изрични обстоятелства. Но Мат не беше глупав. Забелязал беше, че клетвите им не казват нищо за използване на ножове.

С Джолайн бяха Едесина, от Жълтата Аджа, и Теслин, от Червената. Едесина беше доста приятна на вид, ако изключиш лишеното от възраст лице, но иллианката Теслин беше апетитна горе-долу колкото суха съчка. Да не говорим, че беше кокалеста и свадлива като проскубана котка. Но пък беше умна, а и Мат беше забелязал, че се отнася към него с известен респект. Респект от Червена, моля ви се!

Все пак, от начина, по който го изгледаха, щом стигнаха до челото на колоната, човек така и нямаше да разбере, че му дължаха живота си. Ей така е то с жените. Спасиш й живота и тя неизбежно ще заяви, че щяла сама да си го спаси, тъй че не ти дължи нищо. И ще те сгълчи отгоре на това, че си й объркал плановете.

Защо изобщо си направи труда? Да го изгори дано, някой ден щеше да се направи на тарикат и да остави следващите тъпанарки да реват в оковите си.

— Какво стана? — кресна Джолайн на Ванин. — Успя ли да определиш най-после къде сме?

— Че как — отвърна Ванин и се почеса най-невъзмутимо. Биваше го тоя Ванин. Мат се усмихна. На никого не цепеше басма, даже на Айез Седай.

Джолайн се взря в очите на Ванин, надвиснала като водоливник от каменната стена на имението на някой благородник, и той все пак се предаде:

— В смисъл, определих, Джолайн Седай.

Усмивката на Мат се стопи. „Проклятие, Ванин!“

— Чудесно — каза Джолайн. — И пред нас има село, както чух? Най-после може би ще намерим някой приличен хан. Няма да ми дойде зле нещо по-свястно от този буламач, дето грубияните на Каутон наричат „храна“.

— Хайде сега — намеси се Мат, — това да не е…

— Колко далече сме от Кемлин, господин Каутон? — намеси се Теслин. Правеше всичко възможно да пренебрегне Джолайн. Двете напоследък сякаш се бяха хванали за гърлата — по най-хладнокръвния и външно дружелюбен начин, разбира се. Айез Седай не се дърлеха. Бяха се докачили веднъж, че беше нарекъл „дискусията“ им „дърлене“. Нищо, че Мат си имаше сестри и много добре знаеше как изглежда едно хубаво дърлене.

— Какво каза сутринта, Ванин? — попита Мат и го погледна. — На двеста левги някъде?

Ванин кимна. Планът беше първо да се запътят към Кемлин, защото Мат трябваше да се срещне с Естеан и Дерид и да осигури нужната информация и продоволствие. След това щеше да си изпълни обещанието към Том. Кулата на Генджей можеше да почака още няколко недели.

— Двеста левги — каза Теслин. — Колко време ще ни трябва да стигнем?

— Ами… зависи — отвърна Ванин. — Лично аз бих се оправил за малко повече от неделя, ако съм сам, с два добри коня за смяна и минавам през познат терен. Цялата армия обаче, през тия хълмове по тоя разнебитен път? Двайсет дни. Може би малко повече.

Джолайн се обърна към Мат и го изгледа въпросително.

— А, не — заяви той. — Изключено, Джолайн. Яздим всички заедно.

Тя се намръщи недоволно.

— Вие обаче спокойно можете да продължите сами — продължи Мат. — Това важи за всяка от вас. Вие, Айез Седай, не сте мои пленнички. Напуснете когато поискате, стига да вървите на север. Няма да рискувам да тръгнете назад и да ви хванат сеанчанците.

Ех, че хубаво щеше да е да си е пак само с Бандата, без да му се мяркат никакви Айез Седай пред очите! Ах, да можеше.

Теслин изглеждаше замислена. Джолайн я погледна, но Червената с нищо не издаде дали е готова да напусне, или не. Едесина обаче се поколеба, след което кимна на Джолайн. Беше готова.

— Много добре — каза Джолайн високомерно. — Ще е добре да сме по-далече от грубостта ти, Каутон. Приготви ни, да речем, двайсет коня и ще си тръгнем.

— Двайсет?!

— Да. Твоят човек нали каза, че ще му трябват два коня, за да вземе разстоянието в разумен срок. За да може да ги сменя.

— Като ви гледам, сте две. — На Мат му закипя отвътре. — Това означава четири коня. Мислех, че си достатъчно умна, за да направиш тази сметка, Джолайн. — И добави, по-тихо: — С малко напъване.

Джолайн се ококори, а Едесина го погледна стъписана. На лицето на Теслин се изписа явно разочарование. Талманес изпуфка изненадано с лулата.

— Онзи твой медальон те прави безочлив, Матрим Каутон — каза хладно Джолайн.

— Устата ми ме прави безочлив, Джолайн — отвърна Мат с въздишка и опипа с пръсти медальона, скрит под хлабаво вързаната му риза. — Медальонът само ме прави искрен. Все пак би ли ми обяснила защо трябва да вземете двайсет от моите коне, след като бездруго едва стигат за хората ми?

— По два за Едесина и за мен — заяви твърдо Джолайн. — По два за бившите сул-дам. Не си въобразяваш, че ще ги оставя бандата ти да ги поквари, нали?

— Две сул-дам — каза Мат, без да се хваща на въдицата й. — Това прави осем коня.

— Два за Сетале. Предполагам, че ще иска да се махне от всичко това с нас.

— Десет.

— Още два за Теслин — добави Джолайн. — Тя несъмнено ще иска да тръгне с нас, въпреки че в момента няма какво да каже по въпроса. И ще ни трябват четири товарни животни, за да ни носят багажа. Те също ще трябва да се сменят, тъй че още четири. Двайсет.

— И как ще ги храните? — попита Мат. — Ако яздите толкова бързо, няма да има време конете да пасат. Бездруго едва се намира храна за тях напоследък.

Това се беше оказало голям проблем. Пролетта не идваше. Ливадите, покрай които минаваха, бяха кафяви от нападалите листа, мъртвата зимна трева бе сплескана от снега, едва тук-там се мяркаше покълнала нова или бурен. Конете можеха да се хранят с изсъхнали листа и трева, разбира се, но не беше същото.

Ако земята не решеше да се раззелени скоро… хм, чакаше ги тежко лято. Но това беше съвсем друг проблем.

— Ще трябва да ни дадеш храна, разбира се — каза Джолайн. — И някакви пари за ханове…

— А кой ще се грижи за всички тези коне? Вие ли ще ги тимарите всяка вечер, ще им преглеждате подковите, ще се грижите дали дажбите им са отмерени правилно?

— Ами значи ще трябва да вземем и няколко от войниците ти — отвърна Джолайн, явно недоволна. — Необходимо неудобство.

— Единственото, което е необходимо — заяви твърдо Мат, — е хората ми да стоят там, където са нужни, а не където са неудобство. Не, те остават — и няма да получите никакви пари от мен. Ако искате да тръгнете, може да вземете по един кон всяка и един товарен да ви носи нещата. Ще ви дам малко зоб за горките животни, макар че и това ще е голяма щедрост.

— Но само с по един кон за всяка няма да можем да се движим много по-бързо от армията! — каза Джолайн.

— Тъй ли? — Мат й обърна гръб. — Ванин, иди кажи на Мандевин да предаде на всички. Скоро спираме на лагер. Знам, че е още следобед, обаче искам Бандата да е достатъчно далече от селото, за да не ги заплашваме, но и достатъчно близо, та неколцина да идем да опипаме как са нещата.

Ванин кимна и смуши коня покрай колоната.

— А, Ванин — подвикна след него Мат. — И гледай Мандевин да разбере, че като казвам „неколцина“, имам предвид наистина много малка група, плюс мен и Талманес. Няма да позволя в селото да нахлуят седем хиляди войници, търсещи забавления! Ще купя каруца и колкото ейл мога да намеря и ще го пратя в