Буря се надига

Това означава, че тя е трябвало да хвърли двойки! И възбудено ще й обясниш как стоят нещата. Само че знаеш ли какво ще направи тя тогава?

— Представа нямам, Мат — отвърна Талманес, захапа лулата и от чашката се закъдри струйка дим.

— Тогава тя ще се пресегне и ще забърше празните си зарове — каза Мат. — А после, с най- невъзмутимо лице, ще каже: „Имаше малко прашец по заровете. Съвсем ясно се вижда, че всъщност ми се паднаха двойки!“ И ще го вярва! Ще го вярва, проклетницата!

— Невероятно — отрони Талманес.

— Само че това не е краят!

— Така и предполагах, Мат.

— И значи тя ти прибира всичките монети — рече Мат и показа с една ръка; другата остана върху ашандарея на седлото. — И тогава всяка друга жена в стаята ще дойде и ще я поздрави, че е хвърлила двойки! Колкото повече негодуваш, толкова повече проклети жени ще се включват в спора. За нула време ще си сам срещу много и всяка от тези жени ще ти обяснява как на заровете ясно се виждат двойки и как ти всъщност трябва да престанеш да се държиш като дете. Всяка една проклета жена ще вижда две двойки! Всяка скромна женица, която е мразила твоята от рождение — откакто бабата на твоята жена е откраднала от бабата на другата жена рецептата за меденки, докато двете са били още моми, — тази жена също ще застане срещу теб.

— Нечестиви същества са, спор няма — каза Талманес унило. Талманес рядко се усмихваше.

— Накрая — продължи Мат почти на себе си — ще си останал без никакви монети, с няколко списъка задачи за свършване и какви дрехи да обличаш, и главата те цепи. И седиш там, зяпнал масата, и почваш да се чудиш дали все пак на тия зарове няма двойки в края на краищата. Ако не за друго, поне за да не се побъркаш съвсем. Това е да се разбереш с една жена, казвам ти.

— И ти го направи. Накрая.

— Не се майтапиш с мен, нали?

— Е, Мат! — каза кайриенецът. — Знаеш, че никога не бих направил такова нещо.

— Толкова по-зле — измърмори Мат и го изгледа подозрително. — Малко смях щеше да ми дойде добре. — Погледна през рамо. — Ванин! Къде на пъпчивия задник на Тъмния сме?

Дебелият бивш конекрадец вдигна глава. Яздеше зад Мат и носеше карта на района, нагласена на дъска, за да може да я чете в седлото. Взираше се в тая проклета карта още от сутринта. Мат го беше помолил кротко да ги преведе през Муранди, не да ги изгуби из планините за месеци!

— Онова там е Заслепителя — каза Ванин и посочи с дебелия си пръст към една височина с плосък връх, едва видима зад върховете на боровете. — Така мисля поне. Би могло да е и връх Сардлен.

Ниският хълм не приличаше много на връх. Даже сняг почти нямаше по него. Разбира се, малко „планини“ тук бяха впечатляващи, не и ако ги сравни човек с Мъгливите планини близо до Две реки. Тук, на североизток от хребета Дамона, се простираха ниски планински подножия. Беше труден терен, но преодолим, особено ако човек е решен. А Мат беше решен. Решен да не го заклещят пак сеанчанците, решен да не го види никой, който не трябва да го види тук. Твърде много беше платил вече на касапина. Искаше да се махне от тази проклета страна, която беше като клуп на шията му.

— Е — рече Мат и дръпна юздите на Пипс, за да се изравни с Ванин. — Кой от двата все пак? Май пак трябва да питаме майстор Ройдел.

Картата беше на майстора картограф. Всъщност само благодарение на него бяха успели да намерят този стар път. Но Ванин настояваше той да води четата — картограф не било същото като съгледвач. Не можело един прашасал картограф да го сложиш да ти показва пътя, настояваше Ванин.

Всъщност майстор Ройдел наистина нямаше много опит като водач. Той беше учена глава, академик. Можеше да ти обясни една карта съвършено, но му беше трудно да разбере къде са също като на Ванин, след като този път беше толкова накъсан и разнебитен, боровете се издигаха толкова високо, че скриваха ориентирите, а върховете на хълмовете бяха почти еднакви.

Разбира се, имаше го и това, че Ванин изглеждаше заплашен от присъствието на картографа, сякаш се притесняваше, че ще изгуби поста си на водач на Мат и Бандата. Мат изобщо не беше очаквал такива чувства от дебелия конекрадец. Може би това щеше да е достатъчно, за да го развесели, ако не бяха загубили толкова проклето време.

Ванин се навъси.

— Мисля, че трябва да е Сардлен. Да. Той трябва да е.

— Което значи, че…?

— Което значи, че продължаваме по пътя — отвърна Ванин. — Същото, което ти казах преди час. Не можем скапано да подкараме цяла армия през толкова гъста гора, нали? Което пък означава, че оставаме на пътя.

— Само питам — каза Мат и дръпна периферията на шапката си да се заслони от слънцето. — Един командир трябва да пита такива неща.

— Трябва да продължим напред — каза Ванин и се навъси. Падаше си по въсенето. — Ако това наистина е Сардлен, би трябвало да има голямо село на час-два по-натам. Сигурно ще мога да го мерна от следващото възвишение.

— Върви тогава — каза Мат. Имаха съгледвачи напред, разбира се, но никой не беше толкова добър като Ванин. Въпреки големината си човекът можеше да се приближи толкова близо до вражеско укрепление, че да преброи космите по брадите на лагерната стража и изобщо да не го видят. Може би и да духне с яхнията им също така.

Ванин поклати глава и отново погледна картата.

— Всъщност, като си помисля — измърмори, — може и да е връх Фавленд… — Пришпори коня си в галоп и се отвя напред.

Мат въздъхна, смуши Пипс и настигна Талманес. Кайриенецът поклати глава. Дръпнат човек можеше да е тоя Талманес. Когато се запознаха, Мат беше решил, че е все сърдит, че изобщо не може да му е весело от нищо. Променил си беше мнението обаче. Талманес не беше сърдитко, просто си беше сдържан. Но понякога като че ли проблясваха искрици в очите му, сякаш се смееше на света, въпреки тая вечно начумерена физиономия.

Днес беше с червено палто, обшито със златно, лобът му беше обръснат и напудрен по кайриенската мода. Изглеждаше адски нелепо, но кой беше Мат, че да съди? Талманес можеше да има ужасен вкус за мода, но беше верен офицер и свестен човек. Освен това разбираше от вино.

— Не гледай толкова мрачно, Мат — каза Талманес и изпуфка с обкованата си със злато лула. Откъде ли я беше намерил, впрочем? Мат не помнеше да я е виждал. — Хората ти са с пълни тумбаци и с пълни кесии и току-що спечелиха голяма победа. Какво повече може да иска един войник?

— Погребахме хиляда души — отвърна Мат. — Никаква победа не е това.

Спомените в главата му — ония, дето не бяха негови — казваха, че трябва да е горд. Битката наистина беше минала добре. Но все пак си оставаха онези мъртви, които бяха разчитали на него.

— Винаги има загуби — изтъкна Талманес. — Не бива да им позволяваш да те гризат, Мат. Случва се.

— Ако не се биеш, няма загуби.

— Защо тогава влизаш толкова често в бой?

— Бия се само когато не мога да го избегна! — сопна се Мат. Кръв и кървава пепел, наистина се биеше само когато му се наложеше. Когато го заклещеха в капан! Но защо това му се случваше непрекъснато?

— Щом казваш — отвърна Талманес, извади лулата от устата си и почти му навря дръжката в очите като пръст. — Но нещо те нервира. И това нещо не са хората, които загубихме.

Проклети благородници. Дори ония, които човек можеше да търпи, като Талманес, винаги си въобразяваха, че всичко знаят.

Но пък самият той също вече беше благородник. „Не мисли за това“ — каза си. Талманес цели пет дни го беше наричал „ваше височество“, докато накрая Мат не побесня и не му кресна — големи педанти бяха