Буря се надига

трепета си. Що за грозна поличба беше това?

— Какво означава това? — попита намръщено Галган.

— Допускам, че Най-висшата Щерка знае за военното ми начинание срещу айилците — каза Тилий, все още на едно коляно. По време на схватката Тилий беше пленила дамане, въпреки че Тюон не знаеше много повече от това. Генерал Галган беше очаквал връщането й с известно любопитство, за да получи пълния доклад.

— В моето начинание — продължи Тилий — действах с хора от различни националности, които не бяха положили клетвите. Ще дам пълен доклад, когато наредите. — Поколеба се за миг и погледна главите. — Тези… същества… нападнаха отряда ми, докато яздехме на връщане, на десет левги от Ебу Дар. Понесохме тежки загуби. Донесохме няколко цели тела, както и тези глави. Вървяха на два крака, като хора, но много приличаха на животни. — Замълча отново. — Вярвам, че са това, което отсам океана наричат „тролоци“. Вярвам, че идват насам.

Хаос. Кръвта в залата заговориха колко неправдоподобно е това. Генерал Галган моментално нареди на офицерите си да организират патрули и да пратят бегачи да предупредят за възможна атака на града. Сул- дам забързаха напред да огледат главите, а гвардейците на Смъртната стража тихомълком заобиколиха Тюон във втори защитен кръг.

Тюон усещаше, че трябва да е стъписана. Но странно, не беше. „Значи Матрим е бил прав за това“ — даде тайно знак на Селусия. А беше убедена, че тролоците не са нищо повече от суеверие. Отново погледна главите. Отвратително.

Селусия изглеждаше обезпокоена. „Дали има и други неща, които той каза и които пренебрегнахме?“

Тюон се поколеба. „Ще трябва да го попитаме. Много би ми се искало да го върнем.“ Замръзна. Не се беше канила да признава толкова много. Но собствените й чувства будеха любопитство. Наистина се беше чувствала в безопасност с него, колкото и нелепо да изглеждаше. И съжаляваше, че не е с нея сега.

Тези глави бяха поредното доказателство, че знаеше твърде малко за него.

Трябваше да наложи контрол над разшумялата се тълпа. Даде знак на Селусия и тя огласи:

— Ще замълчите.

Залата стихна. Кръвта и сул-дам изглеждаха много притеснени. Тилий стоеше на едно коляно, навела глава. Да, трябваше да бъде разпитана много подробно.

— Тази новина не променя нищо — Огласи Селусия. — Ние вече съзнавахме, че Последната битка наближава. Оценяваме разкритията на лейтенант-генерал Тилий. Тя заслужава похвала. Но това само прави още по-спешна необходимостта да подчиним Преродения Дракон.

Това бе посрещнато с няколко кимвания, включително от генерал Галган. Беслан не изглеждаше толкова убеден. Изглеждаше просто обезпокоен.

— Ако Най-висшата Щерка благоволи — каза Тилий, все така навела глава.

— Позволено ти е да говориш.

— През тези последни няколко недели видях много неща, които ме навеждат на една мисъл — каза Тилий. — Дори преди да бъдат нападнати бойците ми, бях разтревожена. Мъдростта и благоволението на Най-висшата Щерка несъмнено й позволяват да вижда по-надалеч от такава като мен, но вярвам, че нашите завоевания дотук в тази земя бяха лесни в сравнение с онова, което би могло да ни сполети. Ако мога да си позволя такава дързост… вярвам, че Прероденият Дракон и свързаните с него може да се окажат по-добри съюзници, отколкото врагове.

Наистина беше дръзко. Тюон се наведе напред, лакираните й нокти изщракаха на облегалките на стола. Мнозина от Низшата кръв щяха да изпитат такова благоговение при среща с особа от императорската фамилия, камо ли с Най-висшата Щерка, че изобщо нямаше да посмеят да проговорят. А тази жена предлагаше съвети! При това в пряко противоречие с оповестената воля на Тюон!

— Едно трудно решение не винаги е решение, в което и двете страни са равностойни — заяви неочаквано Селусия. — Може би в този случай едно трудно решение е правилното, но трябва да се допусне и възможност да е погрешно.

Тюон примига от изненада. „Да — осъзна тя изведнъж. — Селусия вече е моята Истинореча.“ Щеше да е нужно време, докато привикне с тази й роля. Години бяха минали, откакто Селусия я беше поправяла или укорявала публично.

И все пак, среща с Преродения Дракон, лично? Наистина й беше нужен контакт с него, и го беше замисляла. Но нямаше ли да е по-добре да отиде при него със сила, след като армиите му са победени и Бялата кула съборена? Трябваше й изправен пред Кристалния трон при много добре контролирани обстоятелства и да разбира, че е длъжен да се покори на нейната власт.

И все пак… при бунтовете в Сеанчан… при едва стабилизираната й позиция тук, в Алтара… Добре, може би малко време за размисъл — малко време, за да си поеме няколко глътки въздух и да обезпечи това, което вече имаше — щеше да си заслужава отлагането на удара по Бялата кула.

— Генерал Галган, изпратете ракен до нашите сили в равнината Алмот и Източна Алтара — каза тя твърдо. — Кажете им да поддържат нашите интереси, но да избягват сблъсък с Преродения Дракон. И отговорете на молбата му за среща. Щерката на Деветте луни ще се срещне с него.

Генерал Галган кимна и се поклони.

Ред трябваше да се донесе на света. Дори да се наложеше малко да сниши очи и да се срещне с Преродения Дракон, така да бъде.

Странно, усети, че й се иска — за пореден път — Матрим да е с нея. Можеше добре да се възползва от знанията му за този Ранд ал-Тор в подготовката си за срещата. „Бъди здрав и се пази, странни човеко — помисли си тя и се озърна неволно към балкона, на север. — Не затъвай в беда по-дълбоко, отколкото можеш да се изкатериш на свобода. Ти вече си Принцът на Гарваните. Помни го и действай подобаващо.“

„Където и да си.“

Глава 20По разнебитен път

— Жените — заяви Мат и смуши Пипс по прашния занемарен път — са като мулета. — И се намръщи. — Чакай. Не. Кози. Жените са като кози. Само че всяка проклетница си мисли, че е кон, и първокласна състезателна кобила при това. Разбираш ли ме, Талманес?

— Чиста поезия, Мат — отвърна Талманес, докато тъпчеше табак в лулата си.

Високи борове обграждаха от двете страни каменното платно. Бяха извадили късмет, че намериха този древен път, правен сигурно още преди Разрушението. Беше буренясал, камъните бяха разкъртени на много места, големи части от настилката просто… ами, просто ги нямаше.

Покрай пътя и между камъните бяха покарали малки борчета, миниатюрни копия на извисилите се зад тях бащи. Макар и разнебитено, платното беше широко, което беше добре. Мат водеше седем хиляди мъже, всички на коне, и бяха яздили здраво почти цяла неделя, откакто тръгнаха на път, след като върнаха Тюон в Ебу Дар.

— Да се разбереш с жена е невъзможно — продължи Мат, загледан напред. — Все едно да… Мм, да се разбереш с жена е все едно да седнеш на дружеска игра на зарове. Само че жената не ти признава основните проклети правила на играта. Мъж ще те мами — но ще го прави честно. Ще използва зарове с тежест, за да си помислиш, че губиш от лош шанс. И ако не си достатъчно умен да забележиш какво прави, значи може би заслужаваш да ти приберат парите. И толкова. Една жена обаче ще седне в същата тази игра, ще се усмихне и ще се направи уж, че ще играе. Само че като й дойде ред да хвърли, ще ти хвърли чифт нейни зарове, които са празни от всичките шест страни. Нито една точка няма. Ще погледне какво й се е паднало, ще вдигне глава и ще ти каже: „Явно спечелих“. Значи, ти ще се почешеш по главата и ще погледнеш заровете й. После ще вдигнеш очи към нея и пак ще погледнеш заровете. „Но на тия зарове няма никакви точки“, ще кажеш. „А, има, — ще каже тя. — И двата зара паднаха на едно“. „Точно това ти трябва, за да спечелиш“, ще кажеш ти. „Какво съвпадение“, ще отвърне тя и почва да ти събира монетите. А ти ще седиш там и ще се чудиш какво става. И ще се сетиш нещо. Чифт единици не печели врътката! Не и след като ти си хвърлил шестица.