Буря се надига

кайриенците с ранговете.

Когато разбра какво означава бракът му с Тюон, Мат се изсмя, но това беше горчив смях на неверие. А всички го наричаха късметлия. Добре, защо късметът не беше му помогнал да избегне тази съдба? Проклет Принц на Гарваните? Какво трябваше да означава това?

Е, точно сега трябваше да се грижи за хората си. Погледна през рамо и огледа редиците конници. Стрелците с арбалети яздеха в ариергарда. Бяха хиляди от едните и от другите, макар Мат да им беше заповядал да приберат знамената. Едва ли щяха да срещнат много пътници в този пущинак, но ако някой все пак ги видеше… Мат не искаше излишни приказки.

Щяха ли сеанчанците да го подгонят? Двамата с Тюон знаеха, че вече са на противоположни страни, а тя беше видяла на какво е способна армията му.

Обичаше ли го тя? Беше се оженил за нея, но сеанчанците не разсъждаваха като нормални хора. Беше останала негова плячка, понасяла беше плена си, не се и опита да избяга. Но той изобщо не се съмняваше, че ще тръгне срещу него, ако реши, че така ще е по-добре за империята й.

Да, беше изпратила хора след него, макар възможната гонитба изобщо да не го притесняваше толкова, колкото че може да не стигне жива и здрава до Ебу Дар. Някой беше предложил куп пари за главата на Тюон. Онзи сеанчански предател, пълководецът на армията, която Мат беше унищожил. Сам ли беше действал? Имаше ли и други? В какво беше оставил Тюон да се въвлече, като я пусна?

Тези въпроси го глождеха.

— Трябваше ли да я пусна да замине, как мислиш? — изтърси неволно.

Талманес сви рамене.

— Ти даде думата си, Мат, и смятам, че онзи якият сеанчански тип с твърдия поглед и с черната броня нямаше да реагира добре, ако се беше опитал да я задържиш.

— Все пак може да е в опасност — измърмори Мат повече на себе си, все още загледан назад. — Не трябваше да я изпускам от очи. Глупава жена.

— Мат — рече Талманес и отново го посочи с лулата си. — Изненадваш ме. Започваш да говориш точно като съпруг, човече.

Това го сепна. Извърна се рязко на седлото.

— Какво? Какво значи това?

— Нищо, Мат. Просто си рекох, както се занасяш по нея…

— Не се занасям — сопна се Мат и дръпна периферията на шапката си, после оправи шала си. Медальонът тежеше успокоително на гърдите му. — Просто съм притеснен. Нищо повече. Тя знае много за Бандата и би могла да издаде силите ни.

Талманес сви рамене и изпуфка с лулата. Пояздиха известно време в мълчание. Боровите иглички шепнеха на вятъра, от време на време Мат чуваше женски смях отзад, където на малка група яздеха Айез Седай. При все че се мразеха и в червата, обикновено се държаха чудесно помежду си, когато можеха да ги видят други. Но както беше казвал на Талманес, жените са врагове помежду си само докато наблизо няма някой мъж, срещу когото да се съюзят.

Слънцето все така беше затулено от проклетите облаци. От няколко дни не се беше показвало. Ама изобщо. От също толкова време не беше виждал и Тюон. Двете неща се съчетаваха в главата му. Дали имаше връзка помежду им?

„Проклет глупак. Още малко и ще почнеш да мислиш като нея, да виждаш знамения във всяко дребно нещо, да търсиш знаци и смисъл всеки път, щом някой заек притича през пътя ти или някой кон пръдне.“

Тоя вид предсказване на бъдещето си беше пълна глупост. Макар че трябваше да признае, вече се свиваше от страх всеки път, щом чуеше бухал да избуха два пъти.

— Обичал ли си някога жена, Талманес?

— Няколко — отвърна ниският мъж, димът се къдреше от лулата зад него.

— Мислил ли си да се жениш за някоя от тях?

— Не, слава на Светлината. — После явно премисли казаното. — В смисъл, тогава не беше подходящо за мен, Мат. Но съм сигурен, че за теб ще е чудесно.

Мат се намръщи. Щом Тюон скапано го беше решила накрая това с женитбата, не можеше ли поне да избере момент, когато другите да не чуят?

Но не. Излезе и го каза пред всички, включително и Айез Седай. Това означаваше, че Мат е обречен. Айез Седай бяха страхотни в пазенето на тайни, освен ако тези тайни можеха по някакъв начин да притеснят или да създадат неудобства на Матрим Каутон. Тогава човек можеше да е сигурен, че до вечерта новината ще се разпространи из целия лагер, че и из околните даже. Собствената му проклета майка — на безброй левги и левги разстояние — сигурно вече бе чула новината.

— Няма да оставя комара — измърмори Мат. — Нито пиенето.

— Вече го каза — изтъкна Талманес. — Три-четири пъти досега. Почти съм сигурен, че ако надникна нощем в палатката ти, ще те видя да бълнуваш насън: „Ще продължавам с проклетия комар! С проклетия комар и с пиенето! Къде ми е проклетото пиене? Някой да иска да заложи?“ — Лицето му беше абсолютно безизразно, но го имаше онзи намек за усмивка в очите му, стига да знаеш къде да гледаш.

— Просто държа всички да го знаят — заяви Мат. — Не искам някой да започне да си мисли, че се размеквам само защото… а бе знаеш защо.

Талманес го погледна утешително.

— Няма да се размекнеш само защото си женен, Мат. Някои от великите пълководци също са женени, доколкото знам. Даврам Башийр със сигурност, Родел Итуралд също. Не, от това, че си женен, няма да се размекнеш.

Мат кимна рязко. Добре, че това поне беше ясно.

— Може да станеш досаден обаче — отбеляза Талманес.

— О, стига! — възкликна Мат. — В следващото село, което намерим, сядаме да хвърлим зарове в кръчмата. Ти и аз.

Талманес се намръщи.

— И да им пия долнокачественото вино на тия планински селца? Моля те, Мат. Още малко и ще поискаш и ейл да пия.

— Че какво му е на ейла?

Чу познати гласове и се обърна. Олвер — с щръкналите уши и най-грозното дребно личице, каквото Мат изобщо бе виждал — седеше на гърба на Вятър и бъбреше с Ноал, който яздеше до него. Сбръчканият старец кимаше одобрително на думите му. Малкото момче изглеждаше изумително сериозно и несъмнено обясняваше поредната си теория как най-добре може да се промъкне човек в Кулата на Генджей.

— Ха — каза Талманес. — Ей го и Ванин.

Мат пак се обърна напред. Ванин винаги изглеждаше скапано нелепо, кацнал като огромен пъпеш на гърба на черния си кон и с щръкнали настрани крака. Но можеше да язди, за това нямаше никакъв спор.

— Все пак е Сардлен — заяви Ванин, щом спря до тях, и изтри потното си плешиво теме. — Селото е ей там, отпред. На картата се води Хиндерстап. А бе добри са му картите — добави с неохота.

Мат въздъхна облекчено. Беше започнал да си мисли, че ще се скитат из тия планини, докато Последната битка дойде и си отиде.

— Страхотно — почна той, — можем да…

— Село ли? — кресна груб женски глас.

Мат се обърна с въздишка — този път на досада. Трите ездачки си пробиваха път през колоната. Талманес с неохота вдигна ръка на войниците да спрат, докато Айез Седай връхлитаха горкия Ванин. Дебелият мъж се сви на седлото. Изглеждаше така, все едно предпочита да го хванат как краде коне — и да го осъдят на смърт за това, — отколкото да го разпитват Айез Седай.

Джолайн водеше глутницата. Някога Мат сигурно щеше да я нарече хубавичко момиче, с тая тънка фигура и мамещите кафяви очи. Но лишеното от възраст айезседайско лице вече го държеше нащрек. Не,