Буря се надига

Просто мъжът, когото Ранд обичаше и почиташе, и винаги щеше да обича.

— Ранд — промълви неловко Трам.

— Моля те… — проговори Ранд изумено. — Моля те, седни.

Трам кимна. Затвори вратите на терасата, после пристъпи и седна на един стол. Ранд също седна. Загледаха се мълчаливо през стаята. Каменните стени бяха голи. Ранд не искаше гоблени и картини. Килимът бе жълт и червен, и толкова голям, че стигаше и до четирите стени.

Стаята изглеждаше някак твърде съвършена. Ваза с прясно откъснати лилии и цветове калима, точно където трябваше да е. Столове в средата, подредени твърде точно. Стаята не изглеждаше като да живее някой в нея. Като толкова други места, където бе отсядал, не беше дом. Не беше имал истински дом, откакто напусна Две реки.

Трам седеше на единия стол, Ранд — на другия. Осъзна, че все още държи ключа за достъп, затова го постави на килима с шарката на слънцето пред себе си. Трам погледна чуканчето на другата му ръка, но не каза нищо. Беше стиснал ръце пред себе си, може би съжаляваше, че няма нещо за работа. Трам винаги се беше чувствал по-удобно да говори за неудобни неща, когато ръцете му можеха да вършат нещо, все едно дали проверява сбруята на коня или стриже овца.

„Светлина — помисли Ранд и изведнъж изпита порив да скочи и да прегърне Трам. Близостта и спомените се изляха в ума му на порой. Трам, как кара ябълкова ракия в хана «Виноструй» за Бел Тин. Удоволствието, с което пушеше лулата си. Търпението и добротата му. Изненадата, която бе изпитал, като видя меча му със знака на чаплата. — Толкова добре го познавам. И все пак рядко се сещах за него в последно време.“

— Как… — почна Ранд. — Трам, как стигна тук? Как ме намери?

Трам се засмя тихо.

— Та ти непрекъснато пращаше вестоносци до всички големи градове през последните няколко дни, нареждаше им да стягат войските си за война. Мисля, че човек трябва да е сляп, глух и пиян, за да не разбере къде да те намери.

— Но мои вестоносци не са ходили до Две реки!

— Не бях в Две реки — отвърна Трам. — Някои от нас се бихме редом с Перин.

„Ама разбира се“ — помисли Ранд. Нинив трябваше да се е свързала с Перин… цветовете се завихриха… беше се притеснила за него и Мат. Трам лесно можеше да е дошъл с нея на връщане.

Наистина ли водеше този разговор? Беше се примирил с мисълта, че никога няма се върне в Две реки и да види отново баща си.

Беше толкова хубаво, въпреки тази неловкост между двамата. По лицето на Трам имаше повече бръчки отпреди, а няколкото упорити черни кичура в косата му най-после се бяха предали и бяха побелели, но си беше същият.

Толкова много хора се бяха променили около Ранд — Мат, Перин, Егвийн, Нинив, — беше чудо, че среща някой от стария си живот, някой, който си е останал същият. Трам, мъжът, който го бе научил да търси пустотата. Трам беше скала, по-здрава сякаш от самия Камък.

Настроението му леко помръкна.

— Чакай. Перин е използвал хора от Две реки?

Трам кимна.

— Бяхме му нужни. Момчето е заиграло такава опасна игра на въжето, че може да впечатли всеки акробат на позорище. Със сеанчанците и хората на Пророка, да не говорим за Белите плащове и кралицата…

— Кралицата ли?

— Аха. Макар тя да твърди, че не е кралица вече. Майката на Елейн.

— Значи тя е жива? — попита Ранд.

— Жива е, с малко помощ от Бели плащове — каза Трам с неприязън.

— Видяла ли се е с Елейн? — попита Ранд. — Спомена за Бели плащове… как се е натъкнал на Бели плащове? — Трам започна да му отговаря, но Ранд вдигна ръка да го спре. — Не. Чакай. Мога да получа донесение от Перин, когато пожелая. Няма да си губим времето заедно, за да му бъдеш вестоносец.

Трам се усмихна леко.

— Какво?

— Ех, синко. — Мъжът поклати глава, стиснал пред себе си широките си отрудени ръце. — Наистина са го направили. Хванали са те и са направили крал от тебе. Какво е станало с онова дългуресто момче, така ококорено на Бел Тин? Къде е неувереният момък, когото гледах през всички онези години?

— Мъртъв е — отвърна без колебание Ранд.

Трам кимна замислено.

— Виждам го. Ти… трябва да знаеш… За…

— Че не си мой баща ли?

Трам кимна и наведе очи.

— Знам го от деня, в който напуснах Емондово поле — отвърна Ранд. — Сам ми го каза в трескавите си сънища. Отказвах да го повярвам в началото.

— Да. Разбирам. Аз… — Стисна силно дланите си. — Не съм искал да те лъжа, синко. Или… е, май не трябва да те наричам така, нали?

„Можеш да ме наричаш син, разбира се. Ти си моят баща. Каквото и да казват някои.“ Но не намери сили да го изрече.

Прероденият Дракон не можеше да има баща. Един баща можеше да се окаже слабост, която да се използва — дори повече, отколкото жена като Мин. Любимите бяха нещо очаквано. Но Прероденият Дракон трябваше да е фигура от легендите, същество голямо почти колкото самата Шарка. Бездруго му беше трудно да накара някои хора да му се покорят. А ако знаеха, че Прероденият Дракон разчита на силата на един овчар?

Тихият глас в сърцето му крещеше.

— Добре си направил, Трам — промълви той. — С това, че затаи истината от мен, вероятно си спасил живота ми. Ако хората знаеха, че съм намерениче, и то намерен не къде да е, а на Драконова планина… щеше да се разчуе. Като нищо можеше да ме убият още като дете.

— О. Е, радвам се, че го направих, тогава.

Ранд вдигна ключа за достъп — той също му носеше утеха — и стана. Трам го последва припряно — държеше се все повече като поредния придворен или слуга.

— Велика служба изпълни, Трам ал-Тор — каза Ранд. — С това, че ме защити и отгледа, ти вкара света в нов Век. Светът ти е длъжник. Ще се погрижа да преживееш спокойно старините си.

— Благодаря за това, милорд — отвърна Трам. — Но не е нужно. Имам си каквото ми трябва.

Усмивка ли прикриваше? Може би речта на Ранд наистина беше високопарна. В стаята беше задушно и Ранд се обърна, мина по хубавия килим и отново разтвори широко вратите на терасата. Слънцето наистина беше залязло и над града бе паднал мрак. Лъхна го свеж вятър от морето и той пристъпи до перилото навън в нощта.

Трам застана до него.

— Съжалявам, че изгубих меча ти — промълви неволно Ранд. Чувстваше се ужасно глупаво.

— Няма нищо. Все едно, не знам дали изобщо го заслужавах.

— Не беше ли наистина майстор на меча?

Трам кимна.

— Бях, предполагам. Убих мъж, който беше, направих го пред свидетели, но така и не можах да си простя това. Въпреки че трябваше да го направя.

— Нещата, които трябва да правим, често са тези, които най-малко искаме да правим.

— Самата истина. — Трам въздъхна и се подпря на перилото до него. — Толкова е странно. Моето момче — Прероденият Дракон. Всички онези истории, които чух, докато пътувах по света… и аз съм част от тях.

— Помисли си какво е за мен — каза Ранд.

Трам се засмя.

— Да. Да, предполагам, че разбираш точно какво имам предвид. Смешно, нали?