Буря се надига

— Смешно ли? — Ранд поклати глава. — Не. Не е това. Моят живот не е мой. Марионетка съм за Шарката и пророчествата, марионетка, направена да танцува за света, преди да ми отрежат конците.

Трам се намръщи.

— Това не е вярно, синко. Ммм, милорд.

— Не мога да го видя другояче.

Трам погали гладкото каменно перило.

— Мисля, че мога да разбера. И аз съм изпитвал донякъде тези чувства по времето, докато бях войник. Знаеш ли, че съм се бил срещу Тийр? Би могло да се очаква, че ще ме налегнат болезнени спомени, като пак съм тук, нали? Но един враг често се оказва не по-различен от всеки друг. Не храня злоба.

Ранд остави ключа за достъп на перилото, но го задържа здраво.

— Един войник също няма кой знае какъв избор за собствената си съдба — продължи Трам и почука разсеяно с пръст по перилото. — По-важни хора взимат всички решения. Хора… е, като теб, предполагам.

— Но моите решения вече са взети вместо мен от самата Шарка — отвърна Ранд. — Аз имам по-малко свобода от войниците. Ти си могъл да избягаш, да дезертираш. Или поне да се оттеглиш законно.

— А ти не можеш ли да избягаш? — попита Трам.

— Не мисля, че Шарката ще ми позволи — отвърна Ранд. — Това, което правя, е твърде важно. Тя просто ще ме върне в пътя. Правила го е поне десет пъти досега.

— А би ли поискал всъщност да избягаш?

Ранд не отвърна.

— Можех да оставя онези войни. Но в същото време не можех. Не и без да изменя на онзи, който бях. Мисля, че с теб е същото. Има ли значение дали можеш да избягаш, когато знаеш, че няма да го направиш?

— Аз ще умра в края на всичко това — каза Ранд. — Нямам никакъв избор.

Трам го изгледа намръщено и за миг Ранд се почувства отново като дванайсетгодишно момче.

— Такива приказки няма да търпя — рече Трам. — Дори да си Прероденият Дракон, няма да ги слушам. Човек винаги има избор. И да не може да избира пътя, по който е принуден да върви, все пак има избор.

— Но как?

Трам отпусна ръка на рамото му.

— Изборът не винаги е за това какво правиш, синко, а за това защо го правиш. Когато бях войник, имаше някои хора, които воюваха просто за пари. Имаше други, които воюваха заради вярност — вярност към другарите си или към короната, или каквото и да е. Войникът, който умира за пари, и войникът, който умира заради вярност, са мъртви, но има разлика между тях. Едната смърт означава нещо. Другата — не… Не знам дали е вярно, че трябва да умреш в края на всичко това. Но и двамата знаем, че няма да избягаш. Колкото и да си се променил, мога да видя, че някои неща са си същите. Тъй че няма да позволя никакво хленчене по въпроса.

— Аз не хленча…

— Знам. Кралете не хленчат, те разсъждават. — Като че ли цитираше някого, макар Ранд да нямаше представа кого. Странно, Трам се изсмя късо. — Все едно — продължи той. — Ранд, мисля, че можеш да преживееш това. Не мога да си представя, че Шарката няма да ти даде малко мир, предвид службата, която изпълняваш заради всички нас. Но ти си войник, отиващ на война, а първото нещо, което научава един войник, е, че може да умре. Може да нямаш право да избираш задълженията, които ти се дават. Но можеш да избереш защо ги изпълняваш. Защо отиваш на битка, Ранд?

— Защото трябва.

— Това не е достатъчно — отвърна Трам. — Враните да я вземат оная жена! Защо не беше дошла по- рано при мен. Ако знаех…

— Коя жена?

— Кацуан Седай — отвърна Трам. — Тя ме доведе тук, каза, че трябва да ти поговоря. Преди гледах да стоя настрана, защото смятах, че последното, което ти трябва, е баща ти да нагази в нивата ти!

Трам продължи, но Ранд престана да го слуша.

Кацуан. Трам беше дошъл заради Кацуан. Не защото бе видял Нинив и бе използвал възможността. Не защото просто бе поискал да види сина си. А защото беше манипулиран да дойде.

Никога ли нямаше да го остави на мира тази жена!

Чувствата му от това, че вижда Трам, бяха станали толкова силни, че бяха стопили леда. Прекомерната обич бе като прекомерната омраза. И едното, и другото го караха да чувства — нещо, с което не можеше да рискува.

Но беше рискувал. И изведнъж чувството едва не го съкруши. Потрепери и се отдръпна от Трам. Беше ли целият този разговор поредната игра на Кацуан? Беше ли Трам съучастник в това?

— Ранд? — попита Трам. — Съжалявам. Не трябваше да споменавам за Айез Седай. Тя каза, че може да се ядосаш, ако спомена за нея.

— Какво още каза? — настоя Ранд и се обърна рязко. Трам колебливо отстъпи. Вятърът лъхна между тях, светлините на града мигаха като точици далече долу.

— Ами… Каза ми, че трябва да поговоря за младостта ти, да ти напомня за по-добри времена. Мислеше, че…

— Тя си играе с мен! — промълви Ранд, взрян в очите му. — Играе си и с теб. Всички връзват нишките си към мен!

Гневът закипя. Опита се да го затисне, но беше толкова трудно. Къде бе отишъл ледът, покоят? Отчаян, Ранд затърси пустотата. Опита се да излее всички чувства в пламъка на една свещ, както го беше учил Трам, толкова отдавна.

Сайдин чакаше там. Без да помисли, Ранд се вкопчи в него и чувствата, които мислеше, че е оставил, го заляха на порой. Пустотата се разби, но сайдин някак остана, устоя. Той изкрещя, щом гаденето го порази, и хвърли целия си гняв срещу него.

— Ранд — каза Трам намръщено. — Помисли добре…

— Млъкни!!! — изрева Ранд и го събори на пода с поток от Въздух. Бореше се със своя гняв от едната страна и сайдин от другата. Заплашваха да го съкрушат, да го смажат помежду си, да го разкъсат.

Затова трябваше да е силен. Не можеха ли да разберат? Как можеше да се смее човек, изправен срещу такива сили?

— Аз съм Прероденият Дракон! — изрева Ранд на сайдин, на Трам, на Кацуан и на самия Създател. — Няма да съм ваша кукла! — Посочи Трам с ключа за достъп. Баща му лежеше на каменния под. — Праща те Кацуан, уж за да ми покажеш обичта си. Но ти носиш поредната й нишка, за да я затегнеш около гърлото ми! Няма ли да ме оставите на мира, всички?

Беше изгубил контрол. Но му беше все едно. Искаха да чувства. Щеше да чувства тогава! Искаха да се смее? Щеше да се смее, докато те горят!

С рев, изпълнен с ярост към всички тях, запреде нишки на Въздух и Огън. Луз Терин зави в главата му, сайдин се опита да ги унищожи и двамата, а тихият глас в сърцето на Ранд изчезна.

Игла от светлина блесна пред Ранд, изникнала от центъра на ключа за достъп. Сплитовете за белфир се завихриха пред очите му, ключът ставаше все по-ярък, докато извличаше още и още от Силата.

На тази светлина видя лицето на баща си, зяпнало го отдолу.

С ужас.

„Какво правя?!“

Ранд затрепери, сплитът на гибелния плам се разнищи, преди да е успял да го запокити. Залитна назад, ужасен от себе си.

„Какво ПРАВЯ?“

„Нищо повече от онова, което направих преди“ — изшепна Луз Терин.