Буря се надига

нямаше да може да го боли.

Раните в хълбока му запулсираха болезнено. За известно време беше успял да забрави за тях. Но смъртите, които бе причинил, разраняваха душата му. Онзи списък, започващ с Моарейн. Всичко бе започнало да се обърква след нейната смърт. Преди това все още бе имал надежда.

Преди това никога не го бяха поставяли в сандък.

Разбираше какво се иска от него и се беше променил по начин, който смяташе за нужен. Тези промени трябваше да го опазят да не рухне. Да умре, за да защити хора, които не познава? Избран да спаси човечеството? Избран да принуди кралства да се обединят зад него, да унищожи онези, които откажеха да се вслушат? Избран да причини смъртта на хиляди, които се борят в негово име, да трупа душите им на раменете си, бреме, което трябва да понесе? Кой човек можеше да направи тези неща и да съхрани разума си? Единственият начин, който беше видял, бе да откъсне чувствата си и да се превърне в куендияр.

Но се беше провалил. Не беше успял да откъсне чувствата си от себе си. Гласът вътре в него бе толкова малък, но го бодеше като игла и оставяше малки дупки в сърцето му. И най-малките дупки обаче щяха да пуснат кръвта да изтече.

Тези дупки щяха да го изцедят докрай.

Тихия глас вече го нямаше. Беше изчезнал, когато бе хвърлил Трам на пода и едва не го беше убил. Без този глас смееше ли Ранд да продължи? Ако това бе последната останка от стария Ранд — Ранд, който беше вярвал, че знае какво е добро и какво е зло, — какво тогава означаваше мълчанието?

Ранд взе ключа за достъп и се изправи, ботушите изскърцаха в камъка. Беше пладне. Слънцето все още беше скрито зад облаците. Виждаше долу хълмове и гори, езера и села.

— А ако не искам Шарката да продължи? — изкрещя той. Пристъпи до самия ръб на скалата, притиснал ключа за достъп до гърдите си.

— Живеем един и същи живот! — изрева той. — Отново и отново. Правим същите грешки. Кралствата са същите глупави неща. Владетели провалят поданиците си всеки път. Хората продължават да нараняват и мразят, да мрат и убиват!

Вятърът го блъскаше, развяваше кафявото му наметало и плющеше в тънките тайренски панталони. Но думите кънтяха, отекваха над назъбените скали на Драконова планина. Въздухът беше студен и свеж. Сплитът го пазеше да оцелее, но не спираше мраза. Не го беше пожелал.

— А ако реша, че всичко това е безсмислено? — извика Ранд с гръмкия глас на властелин. — Ако не искам да продължи да се върти? Живеем своя живот от кръвта на други! И тези други остават забравени. Каква полза, ако всичко, което знаем, ще изчезне? Велики дела или велики трагедии, всички те са безсмислени! Ще се превърнат в легенди, легендите ще бъдат забравени и после всичко отново ще започне отначало!

Ключът за достъп засия в ръцете му. Облаците горе станаха сякаш още по-тъмни.

Гневът на Ранд запулсира с ритъма на сърцето му, настойчив да изригне на воля.

— А ако той е прав? — изрева Ранд. — Ако е по-добре всичко това да свърши? А ако Светлината през цялото време е била лъжа, ако всичко това е само едно наказание? Живеем отново и отново, вехнем и умираме, пленени в един и същи капан. Трябва ли да бъдем изтезавани вечно?

Силата се вля в него като порой, като бушуващи вълни, изпълващи нов океан. Ранд се пробуди за живот, засиял в блясъка на сайдин и безразличен към това, че всички мъже по света, владеещи Силата, щяха да видят. Засия от мощта й като слънце над света долу.

— ВСИЧКО ТОВА Е БЕЗСМИСЛЕНО!

Затворил очи, извличаше още и още сила. Само два пъти досега се беше чувствал така. Веднъж, когато бе прочистил сайдин. Веднъж, когато бе създал тази планина.

А след това извлече още.

Знаеше, че още сила ще го унищожи. Престанал беше да се безпокои. Гневът, който се беше трупал в него с години, най-сетне изригна на воля, неподвластен на никого и нищо и неустоим. Той разпери широко ръце, стиснал ключа за достъп. Луз Терин бе имал право да се самоубие и да сътвори Драконовата планина. Само че не бе стигнал достатъчно далече.

Ранд можеше да си спомни онзи ден. Пушеците и грохота, рязката болка от Цяра, която върна яснотата на взора и на ума му, докато лежеше сред отломки от рухнал дворец. Но болката бе избледняла пред агонията на осъзнаването. Агонията от това, че вижда красивите стени пропукани и разбити. От това, че вижда купищата трупове на близки и обични хора, разхвърляни като дрипи по пода.

От това, че вижда Илиена, ето там, тъй близо, златистата й коса разпиляна по земята около нея.

Можеше да усети двореца около себе си, как се тресе от хлиповете на самата земя. Или това бе Драконовата планина, пулсираща от неимоверната мощ, която бе привлякъл в себе си?

Можеше да усети мириса на въздуха, натежал от кръв и сажди, от смърт и болка. Или това бе мирисът на умиращия проснат пред него свят?

Ветровете го шибаха и се вихреха, огромните облаци горе се извиваха около себе си като древни левиатани, пропадащи в черна бездна.

Луз Терин бе направил грешка. Беше умрял, но беше оставил света жив, наранен и куцукащ напред. Оставил беше Колелото на Времето все така да се обръща и върти, да носи развалата на тленността и да връща всичко отново. Не можеше да го избегне. Не и без да сложи край на всичко.

— Защо? — прошепна Ранд на вихрещите се ветрове. Силата, нахлуваща в него през ключа за достъп, бе по-голяма от тази, която бе поел в пречистването на сайдин. Навярно по-голяма от всичко, което някой бе поемал някога. Достатъчно голяма, за да разнищи самата Шарка и да донесе сетен мир.

— Защо трябва да правим това отново? — прошепна той. — Вече съм се провалил. Тя е мъртва от собствената ми ръка. Защо трябва да ме караш да преживея това отново?

Над него изтрещя мълния и грохотът й го блъсна в гърдите. Ранд затвори очи, надвиснал над пропаст от хиляди стъпки надолу, сред буря от леден вятър. През клепачите си усещаше ярката светлина на ключа за достъп. Бледнееше пред силата, която държеше в себе си. Беше слънцето. Беше огън. Беше живот и смърт.

Защо? Защо трябваше да правят това отново и отново? Светът не можеше да му даде отговор.

Вдигна високо ръце: проводник на мощ и енергия. Въплъщение на смърт и унищожение. Щеше да сложи край на това. Да сложи край на всичко и да остави хората най-сетне да отдъхнат от страданието си.

Да ги освободи от гнета да живеят отново и отново. Защо? Защо Създателят им бе причинил това? Защо?

„Защо живеем отново?“ — попита внезапно Луз Терин. Гласът му бе ясен и кристално чист.

„Да — прошепна Ранд умолително. — Кажи ми. Защо?“

„Може би… — отвърна Луз Терин стъписващо ясно, без дори нотка на лудост в гласа. Заговори тихо, благоговейно. — Защо? Може да е… Може да е за да имаме втори шанс.“

Ранд се смрази. Ветровете се блъскаха в него, но той им беше неподвластен. Силата в него се поколеба като брадвата на палач, затреперила над врата на осъдения. „Може да нямаш право да избираш задълженията, които ти се дават — прошепна в ума му гласът на Трам, далечен спомен. — Но можеш да избереш защо ги изпълняваш.“

Защо, Ранд? Защо отиваш на битка? Какъв е смисълът? Защо?

Всичко бе затихнало. Дори с бурята, с ветровете, с грохота на мълниите.

Всичко бе тихо.

„Защо? — помисли си Ранд в почуда. — Защото всеки път, когато живеем, обикваме отново.“

Това беше отговорът. Всичко го връхлетя: животи изживени, грешки направени, любов, променяла всичко. Целия свят видя в умствения си взор, огрян от сиянието в ръката му. Спомни си животи, стотици, хиляди, проточени назад в безкрайността. Спомни си любов и мир, радост и надежда.

В този миг изведнъж го озари нещо удивително. „Ако аз живея отново, значи и тя би могла!“

За това се бореше. За това живееше отново и това бе отговорът на въпроса на Трам. „Боря се, защото последния път се провалих. Боря се, защото искам да поправя онова, което сгреших.“

„Този път искам да го направя добре.“

Силата в него стигна до своя предел и той я обърна срещу нея самата през ключа за достъп. Тер-