— Хората не искат да говорят за тях.
— Случват се твърде често, за да са плод на илюзия — каза Тилий. — Съгледвачите непрекъснато виждат
— Хората не изчезват просто така — рече той. — Мислиш ли, че е Единствената сила?
— Не знам какво е. — Огледа дърветата наоколо. Дърветата, покрай които бе минала вчера, онзи ден, бяха започнали да се разлистват, но нито едно от тези тук не го беше направило. Приличаха на скелети, макар въздухът вече да бе достатъчно топъл за началото на сеитбата. — Имат ли дървета като тези в Халамак?
— Не точно като тези — отвърна Мишима. — Но съм виждал подобни преди.
— Не трябва ли да са напъпили вече?
Той сви рамене.
— Аз съм войник, генерал Тилий.
— Не бях забелязала — каза тя сухо.
— Имам предвид, че не обръщам внимание на дърветата — изсумтя той. — Дърветата не пускат кръв. Може би трябва да са напъпили, може би не. Малко неща изглеждат нормални от тази страна на океана. Дървета, които не напъпват през пролетта, просто поредната странност. По-добре това, отколкото марат- дамане, които са държат все едно, че са от Кръвта, всички им се кланят и раболепничат. — Мишима потръпна.
Тилий кимна, макар да не споделяше отвращението му. Поне не изцяло. Не знаеше какво да мисли за Перин Айбара и неговите Айез Седай, да не говорим за неговите Аша’ман. А и от дървета не разбираше повече от Мишима. Но имаше чувството, че вече трябва да са напъпили. И онези хора, които съгледвачите непрекъснато виждаха из полята — как можеше да изчезват толкова бързо, дори и с Единствената сила?
Интендантът днес беше отворил един от пакетите със сухи дажби и бе намерил вътре само прах. Тилий щеше да започне да търси крадец или злосторник, ако интендантът не бе настоял, че е проверил пакета само преди няколко мига. Карм беше стабилен мъж, служил й беше като интендант от години. Не можеше да греши.
Гниенето на храна бе обичайно тук. Карм обвиняваше жегата в тази странна земя. Но сухите дажби не можеше да гният или да се развалят, поне не толкова непредсказуемо. Всички поличби бяха лоши напоследък. Сутринта беше видяла два умрели плъха, лежаха по гръб, опашката на единия в устата на другия. Най-лошата поличба, която бе виждала: още я побиваха ледени тръпки, като се сетеше за нея.
Нещо ставаше. Перин не искаше да говори много за това, но тя бе видяла, че му тежи някакво бреме. Знаеше много повече, отколкото бе казал.
„Не можем да си позволим да се бием с тези хора“, помисли си. Мисълта беше бунтовна и нямаше да я изрече пред Мишима. Не смееше да се задълбочи в нея. Императрицата, дано да живее вечно, бе заповядала тази земя да бъде върната. Сурот и Галган бяха избраните водачи на Империята в това начинание, докато Щерката на Деветте луни не се разкриеше. Макар Тилий да не можеше да знае мислите на Върховна лейди Тюон, Сурот и Галган бяха единни в желанието си да покорят тази земя. Това на практика бе единственото, за което всъщност бяха съгласни.
Никой от тях нямаше да се вслуша в съвети да си потърсят съюзници сред хората на тази земя, вместо врагове. Самото мислене за това бе близко до измяна. Неподчинение, най-малко. Тя въздъхна и се обърна към Мишима, готова да даде заповед да започнат да търсят място за нощния лагер.
Замръзна. От врата на Мишима стърчеше стрела, зловеща и грозна. Той я гледаше стъписано; понечи да заговори, но от устата му блъвна само кръв. Хлъзна се от седлото и рухна долу… а нещо огромно вече връхлиташе през шубраците към Тилий. Тя едва успя да извади меча си и да извика, но в същия миг Прашливец — добър, стабилен боен кон, който никога не беше я провалял в битка — се вдигна в паника на задните си крака и я хвърли на земята.
Това всъщност й спаси живота, защото тежкият меч на нападателя не улучи нея, а посече седлото. Тилий се надигна и изкрещя:
— На оръжие! Атака!
Гласът й се сля със стотици други, които изреваха същото, буквално в същия миг. Крещяха мъже, цвилеха коне.
„Засада — помисли тя, докато вдигаше меча. — И влязохме право в нея! Къде са съгледвачите? Какво стана?“ Хвърли се към нападателя, който се беше опитал да я убие. Той се завъртя вихрено и изръмжа.
Едва сега успя да види какво е всъщност. Не съвсем човек… някакво създание с нечовешко лице, вместо коса — груба кафява козина, дебела набръчкана кожа на челото. Очите бяха смущаващо човешки, но носът под тях беше сплескан като зурла на глиган и от устата се подаваха дълги бивни. Съществото изрева и от почти човешките устни захвърча слюнка.
„Кръв на забравените ни отци — помисли тя. — На какво се натъкнахме?“ Чудовището беше въплътен кошмар, развихрил се да убива. Беше от онези неща, които винаги бе отхвърляла като суеверие.
Тя се хвърли към него, отби широкия му меч, извъртя се рязко, влезе в „Бий храстите“ и отпра ръката му от рамото. Удари и главата последва ръката на земята. Съществото залитна напред, успя някак да направи три крачки и рухна.
Дърветата зашумяха, още клони запращяха наоколо. Стотици такива същества изскачаха от шубраците. Нови и нови чудовища заизвираха от дърветата.
Как се беше случило това? Как се бяха озовали тези
Тилий зарева заповеди. От гъсталака изригваха още и още зверове.
Грендал се изтягаше блажено в украсената с каменни ваяния зала, заобиколена от изпълнени с благоговейна страст мъже и жени, всеки съвършен екземпляр, всички облечени в къси халати от прозирен бял плат. В камината палуваше жарък огън и огряваше тънък килим в кървавочервено. Бе изтъкан с фигури на млади жени и мъже, сплетени в пози, които биха накарали и най-опитната куртизанка да се изчерви. Отворените прозорци пропускаха следобедната светлина, а високото местоположение на палата й предлагаше разкошна гледка с пинии и искрящо езеро под тях.
Грендал отпиваше сладък, щипещ небцето сок. Беше облечена в светлосиня рокля доманска кройка — модата им започваше да й допада, въпреки че роклята й бе доста по-тънка и прозрачна от техните. Тия доманки твърде много обичаха само загатнатото, докато тя предпочиташе откритата откровеност. Отново отпи от сока. Наистина интересен, леко накиселяващ вкус. Истинска екзотика в този Век, след като дърветата вече растяха само на далечни острови.
Най-ненадейно в центъра на залата се завихри и се разтвори портал и тя изруга, понеже насмалко да отреже ръката на една от най-изящните й плячки — сочната млада Тураса, член на доманския търговски съвет. От портала лъхна задушлив зной, който зацапа съвършената смес от вледеняващ планински въздух и топлината на камината, която бе сътворила.
Грендал обаче запази хладнокръвие и се отпусна в отрупания с кадифени възглавнички стол. Пратеник в черно пристъпи през портала и тя разбра какво иска още преди да е проговорил. Само Моридин знаеше къде да я намери, след като Самаил вече бе мъртъв.
— Милейди, присъствието ви се изисква от…
— Да, да. Изправи се и ми позволи да те огледам.
Младежът застана неподвижно, само на две стъпки от нея. И леле, колко привлекателен беше! Бяло- златиста коса, толкова рядка на много места по света, зелени очи, които искряха като обрасли с мъх езера, стройно тяло, стегнато, с точно колкото трябва мускули. Грендал цъкна с език. Да не би Моридин да се опитваше да я изкуси, като й пращаше най-хубавия си, или изборът бе случаен?
Не. Сред Избраните нямаше случайности. Грендал едва не посегна със сплит на Принуда, за да сграбчи момчето за себе си. Но се сдържа. Познаеше ли човек нивото на Принуда, нямаше начин да бъде възстановен и Моридин можеше да се разгневи. Нямаше нужда да се притеснява с прищевките му. Не помнеше да е бил стабилен някога, дори в ранните години. Ако държеше да се види един ден като Не’блис, важно беше да не го дразни до момента на удара.
Отклони вниманието си от пратеника — след като не можеше да го има, значи не я интересуваше — и
