Буря се надига

надзърна през отворения портал. Мразеше да я принуждават да се среща с един или друг Избран по техните условия. Мразеше да напуска укреплението си и своите любимци. Най-вече мразеше да бъде принуждавана да раболепничи пред някой, който трябваше да е неин подчинен.

Нищо не можеше да се направи по въпроса обаче. Моридин беше Не’блис. Засега. А това означаваше, че колкото и да не й харесваше, нямаше друг избор, освен да се отзове на призива му. Тъй че остави чашата, стана и прекрачи през портала, златното везмо на прозирно светлосинята й рокля заблещука.

От другата страна на портала се оказа смущаващо горещо. Тя мигновено запреде Въздух и Вода и охлади въздуха около себе си. Намираше се в черно каменно здание, яркочервена светлина нахлуваше през прозорците. Прозорци без стъкла. Просто отвори. Червеникавата багра намекваше за залез, но в Арад Доман беше едва късен следобед. Със сигурност не бе пътувала чак толкова далече, нали?

Стаята бе обзаведена само с корави столове от черно, та черно дърво. На Моридин определено му липсваше въображение напоследък. Всичко в черно и червено и всичко фокусирано върху убийството на онези глупави момченца от селото на Ранд ал-Тор. Нима само тя единствена разбираше, че самият ал-Тор е истинската заплаха? Защо просто не убиеха него и да се приключи?

Най-очевидният отговор на този въпрос — че никой от тях досега не се беше оказал достатъчно силен, за да го надвие — бе този, над който не обичаше да размишлява.

Отиде до прозореца и откри причината за ръждивочервената светлина. Отражение. Глинестата земя долу бе зацапана с червено от желязото в почвата. Намираше се на втория етаж на тъмночерна кула, камъните привличаха парещия небесен зной. Твърде малко зеленина имаше навън, а и тя бе осеяна с черни петна. Значи беше в дълбоката североизточна Погибел. Отдавна не беше се озовавала тук. Моридин явно беше намерил крепост, не какво да е.

В сянката на крепостта се издигаха няколко жалки колиби, а в далечината се мержелееха шарените кръпки на пет-шест ниви със залинели посеви. Сигурно опитваха нов сорт, да го принудят да вирее в този район. Може би няколко сорта — това обясняваше шарените кръпки. Из района обикаляха стражи, в черни униформи въпреки горещината. Да, войниците бяха нужни, за да отбиват атаките на разните Твари на Сянката, които обитаваха земите толкова навътре в Погибелта. Тия създания не се подчиняваха на никого освен на самия Велик господар. Какво търсеше Моридин чак тук?

Разсъжденията й бяха прекъснати от стъпки. Демандред влезе през южния вход, придружен от Месаана. Заедно бяха пристигнали значи? Допускаха, че Грендал не знае за малкия им съюз, пакт, който включваше и Семирага. Но честно, ако искаха да запазят това в тайна, не можеха ли да разберат, че не бива да се отзовават заедно на призив?

Грендал прикри усмивката си, кимна им и си избра най-големия и най-удобния на вид стол. Пръстът й пробяга по гладкото тъмно дърво и усети влакнестата тъкан под лака. Демандред и Месаана я изгледаха хладно, но тя ги познаваше достатъчно добре, за да долови изненадата им, че я виждат. Тъй. Бяха очаквали тази среща, нали? Но не и тя да е тук. Най-добре беше да се престори, че тя самата не е объркана. Усмихна се разбиращо и улови гнева, припламнал в очите на Демандред.

Този мъж я притесняваше, въпреки че тя никога нямаше да го признае. Месаана беше в Бялата кула, правеше се на една от тези, които минаваха за Айез Седай в този Век. Беше елементарна, лесно предвидима. Агентите на Грендал я държаха в течение за действията й. И, разбира се, наскоро скрепената връзка на Грендал с Аран’гар също помагаше. Аран’гар играеше с бунтовничките Айез Седай, онези, които обсаждаха Бялата кула.

Да, Месаана не я объркваше, а останалите бяха също толкова лесни за проследяване. Моридин събираше силите на Великия господар за Последната битка и военните приготовления му оставяха много малко време за Юга — въпреки че двете му фаворитки, Циндейн и Могедиен, показваха понякога лицата си там. Прекарваха времето си в прегрупиране на Мраколюбците и в опити да изпълнят заповедите на Моридин двамата тавирен — Перин Айбара и Матрим Каутон — да бъдат убити.

Убедена беше, че Самаил е паднал от Ранд ал-Тор в борбата за Иллиан. Всъщност — след като вече имаше податки, че Семирага е дърпала конците на сеанчанците — беше уверена, че знае плановете на всеки един от другите седмина останали Избрани.

Освен на Демандред.

Какво ли замисляше този проклетник? Готова бе да замени цялото си знание за деянията на Месаана и Аран’гар дори за най-нищожен намек за плановете на Демандред. Ето го, чаровен с ястребовия си нос, с вечно гневно стиснатите си устни. Демандред никога не се усмихваше, никога като че ли не го забавляваше нищо. Макар да беше един от най-изявените пълководци сред Избраните, воюването като че ли изобщо не му носеше радост. Веднъж го беше чула да казва, че щял се засмее в деня, в който успее да прекърши врата на Луз Терин. И само тогава.

Глупак беше да таи такава злоба. Като си помислиш, че можеше да е на другата страна — можеше да е станал самия Дракон, ако нещата се бяха обърнали по друг начин. Все пак, глупак или не, беше изключително опасен и на Грендал никак не й харесваше, че не знае нищо за плановете му. Къде се беше устроил? Демандред обичаше да разполага с армии, които да командва, но пък по света не бяха останали никакви армии.

Освен онези Пограничници може би. Възможно ли беше да се е внедрил сред тях? Това определено щеше да е преврат. Но тя определено щеше да е чула нещо — шпионирала беше в онзи лагер.

Поклати глава и съжали, че няма питие, с което да овлажни устните си. Ох, този северен въздух бе прекалено сух; тя предпочиташе доманската влага.

Демандред скръсти ръце и остана прав, а Месаана се настани на един от столовете. Имаше дълга до брадичката тъмна коса и воднистосини очи. Дългата й до пода бяла рокля беше без везмо и не носеше никакви накити. Учен до мозъка на костите. Понякога Грендал си мислеше, че Месаана е минала на страната на Сянката само защото това предлага по-интересна възможност за изследвания.

Месаана вече бе изцяло предана на Великия господар, също като останалите, но изглеждаше някак второстепенен член на Избраните. Самоуверено поемаше ангажименти, които не можеше да изпълни, съюзяваше се с по-силните, но й липсваше умение да ги манипулира. Извършила бе злодеяния в името на Великия господар, но не можеше да се похвали с великите достижения на Избрани като Семирага и Демандред. Още по-малко на Моридин.

И тъкмо когато Грендал помисли за Моридин, той влезе. Виж, това беше чаровно същество. Демандред приличаше на селски дръвник в сравнение с него. Да, това тяло бе много по-добро от предишното му. Беше почти достатъчно хубав, за да е един от любимците й, макар че тази брадичка разваляше лицето. Прекалено издадена напред, прекалено волева. Все пак тази безукорна черна коса над високото широкоплещесто тяло… Тя се усмихна, представи си го коленичил, с къса прозрачна бяла роба, взрян в нея с обожание; умът му загърнат в Принуда дотам, че за него да не съществува никой — нищо — освен Грендал.

При влизането на Моридин Месаана стана и Грендал я последва с неохота. Не беше неин любимец, засега. Но беше Не’блис и напоследък бе започнал все повече и повече да изисква от тях прояви на покорство. Великият господар му даваше тази власт. Тримата останали Избрани неохотно сведоха глави пред него: единствено него от всички удостояваха с почитта си. Суровият му поглед отбеляза покорството им, докато той крачеше към предната част на залата, където от стената от черни като въглен камъни се издаваше полицата на камината. Какво ли можеше да е обсебило онзи, който бе построил крепост от черен камък сред зноя на Погибелта?

Грендал седна. Щяха ли да дойдат и другите Избрани? Ако не, какво означаваше това?

Месаана заговори, преди Моридин изобщо да ги е погледнал.

— Моридин — промълви тя, като пристъпи напред, — трябва да я освободим.

— Ще говориш, когато ти дам позволение — хладно отвърна той. — Все още не си опростена.

Тя се присви от страх, а след това явно се ядоса на себе си за това. Моридин я пренебрегна и погледна Грендал, с присвити очи. За какво беше пък този поглед?

— Можеш да продължиш — най-сетне каза той на Месаана. — Но не забравяй мястото си.

Устните на Месаана се стегнаха в резка, но тя не си позволи да възрази.

— Моридин — почна отново тя, вече не толкова настойчиво. — Ти сметна за благоразумно да се