2.7. Наука и технологии: постижения, митове, мечти и предразсъдъци
2.7.1. Науката и технологиите в икономическата история
С цел правилно да разберем характера на прехода от индустриалната революция към икономиката на обслужването ще е от голямо значение да вникнем в ролята на науката и технологиите в икономическата история и теория. Дебатите на тази тема са често неадекватни, объркани и понякога са лишени от нужната професионална задълбоченост.
Техниката, произвеждането на инструменти и технологиите съпровождат човечеството от самото му създаване. Каменният век, железният век, индустриалната революция, са крайъгълни камъни по пътя на човешкото развитие и дефиницията е валидна и за съвсем модерните нови технологии, с които живеем сега. Трябва да е ясно, че до края на миналия век никой не е свързвал технологиите с научното развитие. Те са били резултат на човешката изобретателност, интуиция и способност да произвежда по-добри инструменти за лов, отглеждане на животни, строеж на сгради и т.н. Дори и през първата фаза на индустриалната революция водещи са били практиците „инженери“, които са успели да укротят парата и да я накарат да им служи без и да се досещат, че водата се състои от водород и кислород.
Производството на желязо е резултат на прагматични наблюдения, извършвани в продължение на хиляди години, без някой да е знаел какво представлява желязната руда.
Модерната наука е дъщеря на философското дирене, целящо да разбере структурата на вселената, нейния състав, както и поведението на материята и материалите. Важно е да си дадем сметка, че чак в края на ХIХ век научните изследвания са започнали да влияят върху производството на нови инструменти. Процесът е описан много удачно от Дейвид Лендс. Неговият анализ е един добър пример за висш академичен стандарт, тъй като той принадлежи на един рядък вид наблюдатели и изследователи, които умеят да съберат и разширят опита и практическите познания на много експерти, които са работили в областта на производството и индустриалните професии.
Трябва по-подробно да се занимаем с този въпрос, защото през миналия век и в повечето случаи (включително Маркс) когато са споменавали науката, хората не са имали предвид реалната и практическа наука. Нещо повече. Дефинирането на всяка научна дейност е водело до идеята, че става въпрос за нещо догматично и идеологическо и че научната дейност има качеството на перфектност, сигурност и е „последната инстанция“. В по-практически смисъл научните методи имат предвид и все още описват някаква работа, която е свършена като трябва, т.е. с максимална точност да даде очаквания резултат. Подобни процеси обаче не са обезателно научни. Анализирайки повечето трудове, написани на тази тема, оставаме с впечатлението, че е възможно да се сложи табелка „научна“ върху всякаква „добре свършена работа“, а като крайност дори и при рязането на камъни в каменните кариери.
Ако от една страна научният напредък се движи от човешките мечти и често се насърчава от разни митове и легенди, той трябва да предполага същевременно един непрекъснат критичен анализ и оценка на границите на всяка прецизна дефиниция или убеждение. Именно в това е голямата разлика между философските убеждения на нашето време и на хората от миналия век. Тогава поради характерния си детерминизъм науката е била считана за метод да се постигне сигурността и като такава е била в конкуренция с религията.
Докато религията приема някои истини по дефиниция, дори и те да не могат да бъдат доказани, науката взема за основа приетото познание или съществуваща научна теория с цел да види кога и къде тя става неадекватна, непълна и, следователно, не може да се приеме за дефинитивна във времето и пространството. Религията не си губи времето да доказва съществуването на Господ или неговите недостатъци, докато науката започва именно оттам — взима теорията на Айнщайн и започва да установява нейните недостатъци или ограничения. Научното познание е свързано с непрекъснатото признаване на границите на сигурността. Именно съществуването на тези граници прави напредъка възможен, докато философията на миналия век, с нейния стремеж към сигурност унищожаваше възможността за такъв напредък именно поради приемането на детерминисткото начало. Религиозната вяра търси универсалната истина, а научната вяра — ако можем така да се изразим, — търси несигурността.
2.7.2. Управление на неизвестните при съвременните научни технологии
С цел да обясним исторически безпрецедентния растеж на икономиката след Втората световна война (средно около 6% годишно в продължение на 25 години) е важно да разберем отношенията между науката и технологиите като явления сами за себе си и във взаимодействие. Бракът между науката и технологията, който бе сключен в края на миналия век, трябваше доста време да бъде консумиран и да бъде приет като революция — това, което е самата му същност. Чак в началото на 30-те години изследванията — научни и технологични — се превърнаха в професионална икономическа дейност. Иначе казано, именно тогава за първи път бяха отделени бюджетни средства за изследването на конкретни производствени разработки. Втората световна война ускори взаимното обвързване на науката и технологиите така, че производственият капацитет през 1945 г. бе уникално историческо събитие. Икономистите често подминават този факт, може би поради липса на аналог в историята, но именно той обяснява икономическия растеж в индустриализиращите се страни от 1947 до 1973 г.
В някои кръгове продължават да възприемат науката и технологиите като някакво чудотворно постижение на човешкия интелект, което гарантира безграничната „еластичност“ на бъдещото предлагане. Сериозният анализ бе подменен от един нов мит, разбираем от гледна точка на човешката нужда да мечтае, който създава някакъв вид съвременен предразсъдък, противоречащ на всичко, което е истински научна. Въпросната тенденция има за антипод едно друго течение, което пък твърди, че модерната технология е коренът, ако не на всичките, то поне на основните съвременни злини. Трябва да отхвърлим и двете тенденции, защото технологиите дават на човечеството не друго, а просто инструменти за работа, които сами по себе си са нито „добри“ нито „лоши“. Важна е отговорността при използването на този инструментариум. Във всеки случай и изобретенията и откритията са свързани дълбоко с човешката същност — и за зло, и за добро. Глобално погледнато, човечеството никога не е живяло така добре, както живее сега.
Научният напредък бе основата, върху която бяха разработени новите технологии, създали условията за днешния икономически напредък — факт, който често се забравя или погрешно се интерпретира. На първо място, трябва да видим, че науката, търсеща фундаменталното познание, се развива чрез нови открития. Подобни постижения обаче не могат да се дефинират предварително и те „узряват“ в един процес, който е екзогенен спрямо всякакъв икономически или пазарен стимул. Новите открития и факти са по правило предварително неизвестни и дори пътят, по който се стига до тях, е въпрос на хипотеза и вероятност.
Ако съществуващото познание и достъпните технологии могат да бъдат мобилизирани за подготовката на даден проект и неговата реализация за дадено време (например, да се построи ракета, която да стигне до Луната, както това направи НАСА през 60-те години), от друга страна е ясно, че когато технологията зависи от открития, които още не са направени, процесът не може да се описва като пряк резултат от ендогенни икономически или даже културни сили. Този факти и този тип връзка между науката и технологията е основата на феномена, наречен „намаляване на възвращаемостта от технологиите“.
Понятието за намаляване на възвращаемостта съществува под различни имена в почти всички дисциплини, както в точните науки (ентропията) така и в обществените науки (в икономията, когато се признава намаляването на възвращаемостта от технологиите на факторите на производството). Ясно е че изобретяването, развитието и производството на нови производствен инструменти е начин да се борим срещу намаляване на възвращаемостта. Ще илюстрираме идеята с един пример.
Нормалната скорост на ходещ човек е 5 км в час. Къси разстояния, обаче могат да бъдат изминавани доста по-бързо — да кажем 100 м за 10 секунди. Ако искаме да пробягаме 200 м вместо 100 м, ще видим, че допълнителните 100 м не можем да пробягаме толкова бързо, колкото първите сто. Това е още по-вярно за по-дългите разстояния — 500 м, 5 км или при маратона. Колкото по-дълго става разстоянието, толкова повече време ще отнеме преминаването му не само в абсолютно, но и в относително време. Разбира се, ако се качим на велосипед, резултатът ни ще е съвсем друг. Но и тук феноменът намаляване на възвращаемостта — или постижението — е напълно приложим. Той може да се прояви по-късно, но ще се
