протекционистките съображения. По този въпрос може още да се каже, че по-тесните връзки между СТО и СОТ (Световна организация по труда) може би са възможността, която ще събере икономическите и трудови измерения на едно международно ниво.
4.7.3. Заетост, глобализация и конкуренция
След Втората световна война повечето страни станаха по-отворени и все по-обвързани помежду си. Феноменът се изразява чрез цифрите, показващи растежа на световната търговия, който е неколкократно пъти по-висок от увеличението на производството. От друга страна, явлението се вижда в качеството на взаимоотношенията, което също няма прецедент в историята. Докато по-рано страните търгуваха най-вече със суровини и материали плюс готова продукция, сега почти всички части на производствената верига се изнасят или внасят. В резултат на това съотношението „експорт спрямо БНП“ се увеличи в редица страни, въпреки, че то не е еднаква за всички. Особено голямо увеличение отбелязаха в САЩ (от 5.8% до 10.6% между 1970 и 1992 г.), Германия от 21% до 33% и Франция от 15% до 23%.
Растеж на световната търговия спрямо брутния национален продукт.
Източник: По данни на ООН и Световната банка за 1994 г.
Развитието в посока на все повече отговорност в международната търговия и други производствени дейности се дължи най-вече на либерализираните мерки, приети през 80-те години и изграждането на международни пазари като Европейския съюз, НАФТА, МЕРКОСУР и АСЕАН. Освен тях обаче имаше и вълни от либерализация на търговията в развиващите се страни, които по-рано спазваха стратегията на обмен на вноса. През 80-те години повече от половината от 27-те страни, за чиито тарифи имаме данни, са свалили вносните тарифи и мита до сравнително ниски нива.
Новият подход за по-отворени икономически отношения доведе до появата на доста загриженост за ролята на националното, на наднационалното, на конкуренцията и безработицата в плана на глобалната икономика. Например, Европейската група за наблюдение на конкуренцията фокусира вниманието си върху: „проблемите, които Европа трябва да реши, ако иска да посрещне днешните глобални предизвикателства“. Борбата срещу безработицата се определя като „икономически императив“ след като високите нива раждат бедност и маргиналност и като правило упражняват политически натиск в полза на все повече протекционизъм. В трите си доклада групата предлага серия от мерки за подобряване на политиката за заетостта и пазара на труда, като особено се подчертава повишаването на компетентността, непрекъснатото обучение, гъвкавостта на работното време, частичната заетост и въвеждането на необходимите инвестиции за пълното ползване на възможностите, предлагани от новите технологии.
В този смисъл настъпващата глобализация и въпроса за конкуренцията могат да се окажат „бинго“ за всички участници — работници, предприемачи, региони и нации. Те са една възможност за постигане на по-високо ниво на благосъстояние и повече богатство за една икономика, адаптирана към реалностите на „новото обслужване“, което тя изисква.
4.8. Развиването на немонетаризираните дейности в цялостната икономика
Ние живеем в една постиндустриална ера и затова е много важно да признаем, че нашето общество винаги ще има нужда от един минимален обем от монетарни инструменти, за да съществува и ефективно да организира икономиката си. Същевременно нивото на монетарна експанзия и употребата на пари не е нещо безкрайно. В известен смисъл подпомагането на дейностите на самостоятелно производство като начин да се намалят производствените разходи може да се оцени и като границата на ефективността на монетарната система.
Прехвърлянето на дейностите в сферата на социалното производство повдига важен въпрос. По време на индустриалната революция, при появата на всяка нова технология се появявал класическият проблем: изчезването на старите производствени системи създава безработица, но същевременно и възможности за платен труд в други сектори. С течение на времето обаче, и особено през последните 30 години, въпросното прехвърляне на работни места все по-малко се обвързва с появата на нови продукти или машини в и извън самата производствена система. Горното е особено видно в САЩ, но не само там. Става ясно, че самите услуги могат да решат проблема с осигуряването на пълноценна работа за всички или че е достатъчно да предизвикаме глобално свиване на работната седмица от 40 до 35 или 32 часа.
Проблемът при обслужващата икономика е че прехвърлянето на производителните дейности от един сектор в друг не означава обезателно че те ще останат в монетаризираната система. Наблюдава се засилено връщане към немонетизираната система и така се изправяме пред друг вид дилема. Или ще се придържаме към схващането, че единствената смислена трудова система е монетаризираната и тогава трябва да признаем безизходицата си, или ще започнем да възприемаме схващането, че богатството сега се създава по един интегриран и независим начин от монетаризираната и немонетизирана система в комбинация. Оттук ще трябва да направим няколко неминуеми заключения.
Както вече споменахме, ние вярваме, че първият вариант ни води към негативен изход: едно песимистично виждане за бъдещето, пълно с безработни, както и да приемем, че възможностите за създаване на блага намаляват.
Това разбиране за намаляващия капацитет да творим идва от неспособността да видим, че неплатеният труд и самостоятелното производство (самозадоволяване — бел.пр.) стават решаващи в постигането на тази цел. Второто виждане е по-оптимистично, а и то се базира на по-обективна оценка на вече течащи процеси. Трябва да подчертаем, че подобно виждане не трябва да води до създаването на нови идеологии или утопии. Това е само един опит да се улови истината за произтичащото в момента наоколо като единствения начин да мислим за бъдещето конструктивно. В края на краищата, и интелектуалци, и икономисти обикновено вървят по вече отъпкани пътеки. Тогава, когато те са твърде убедителни, когато се опитват да организират обществото на база утопии и идеи, настъпва трагедията. Животът и реалността са все още по-големи от нашите възможности да ги разберем. Усилията трябва да са насочени към наблюдаване на фактите в обществото, такива, каквито са, и да строим хипотези за техните взаимоотношения. Въпросът е в откриването на значими приоритети. Тогава трябва да поемем риска да ги подложим на проба и, ако е възможно, да ги фалшифицираме (в смисъла на Попър). Утопиите са свързани предимно със сигурността и нашият подход се основава на това, че ние приемаме несигурността като изходно начало. С една малка разлика: ние вярваме в цената на труда или по-скоро в живота като производствена дейност.
4.9. Трудът като елемент на личността
При днешните преобладаващи условия работата на пълен работен ден около 35 часа седмично се счита за единствения принос на индивида към производствената дейност. Именно тук, на работното си място, ние осъществяваме по-голямата част от социалните си контакти и именно тук хората намират своето място в обществото. В официалните формуляри винаги има въпрос за професионалната ни заетост, така както винаги искат да знаят от кой пол сме: личността ни е твърде дълбоко свързана с него. Цялата мрежа от социални взаимоотношения зависи силно от нашето място в (платения) трудов процес и съвсем беглото признаване на другите дейности е довело до перверзната ситуация, където някой зает с много ценна, неплатена работа, получава твърде малка част от дължимото му се социално признание. Тук имаме предвид само примра с подържане на домакинството и гледането на децата. Очевидно това има негативно влияние върху мотивационните процеси и човешкото достойнство.
Но и в монетизираната сфера на икономиката хората се сблъскват с много проблеми. Има твърде много хора, които се идентифицират с работата си, те често са се учили в продължение на години и е трябвало да преодолеят жесток селекционен тест, за да получат текущата си работа. В допълнени към всичко това те са изправени пред постоянния риск да станат излишни. Производствената активност на всеки човек лежи в основата на нашата икономическа система и няма нищо чудно, че целият социален фокус върху същността
