Позволете ми да падна в краката ви… Да легна като хрътка в краката на голата и равнодушна красавица…
Дона Окана прикри лице с ветрилото и лукаво притвори очи.
— Вие сте много смел, благородни дон — продума тя. — Ние, бедните провинциалистки, не можем да устоим срещу такъв натиск. — Гласът й беше нисък и малко хрипкав. — Уви, не ми остава друго, освен да отворя вратите на крепостта и да пусна победителя…
Румата скръцна със зъби от срам и злоба и се поклони още по-ниско. Дона Окана свали ветрилото и извика:
— Благородни донове, забавлявайте се! Ние с дон Румата сега ще се върнем. Обещах да му покажа новите си ирукански килими…
— Не ни напущайте задълго, чаровнице! — изблея едното старче.
— Прелъстителка! — мазно рече другото. — Фея!
Гвардейците дружно издрънчаха с мечовете. „Наистина, има вкус той…“ — ясно каза кралската особа. Дона Окана хвана Румата за ръкава и го повлече след себе си. Когато вече бяха в коридора, Румата чу, че дон Сера заяви с малко ядосан глас: „Не виждам защо благородният дон да не погледне ируканските килими…“
В дъното на коридора дона Окана внезапно спря, прегърна Румата през врата и с хрипкав стон, който трябваше да означава бликнала страст, се впи в устните му. Румата спря да диша. От феята лъхаше силен смесен аромат от немито тяло и есторски одеколони. Устните й бяха горещи, влажни и лепкави от сладкиши. Той направи усилие и се опита да отговори на целувката и явно успя, защото дона Окана отново взе да пъшка и се отпусна в ръцете му със затворени очи. И това продължи цяла вечност. Ще ти дам да се разбереш, развратнице, помисли си Румата и я стисна в прегръдките си. Нещо изпращя, може би корсетът, може би ребро, красавицата болезнено изписка, учудено отвори очи и се задърпа да се освободи. Румата бързо разтвори ръце.
— Отвратителен си… — каза тя с възхищение, дишайки тежко.
— Изгарям от любов — виновно промърмори той.
— И аз. Толкова те чаках! По-бързо…
Тя го помъкна подире си през някакви студени тъмни стаи. Румата извади кърпичката и скришом избърса устата си. Сега хрумването му се струваше съвсем безнадеждно. Необходимо е, мислеше си той. Но малко ли неща са необходими… Няма да се отървеш само с разговори. Свети Мика, защо те тук в двореца никога не се мият? Ама че темперамент. Поне да беше дошел дон Реба… Тя го влачеше мълчаливо, упорито, както мравката влачи мъртва гъсеница. Чувствувайки се като последен идиот, Румата от куртоазия подхвърли някаква глупост за бързите крачета и червените устни, а дона Окана само леко се кискаше. Тя го наблъска в един силно затоплен будоар, наистина целият окичен с килими, хвърли се върху огромния креват, разпери ръце и крака върху възглавниците и започна да ги гледа с влажни хиперастенични очи. Румата стоеше като дърво. В будоара осезаемо миришеше на дървеници.
— Ти си прекрасен — прошепна тя. — Хайде, идвай при мен. Толкова дълго те чаках!…
Румата извърна очи, повдигаше му се. По лицето му, гъделичкайки го отвратително, взеха да се стичат капки пот. Не мога, помисли си той. По дяволите цялата тази информация… Лисица… Маймуна… Но това е противоестествено, мръсно. По-добре мръсотия, отколкото кръв, но това е по-лошо от мръсотията.
— Защо се бавите, благородни дон? — с писклив, треперещ глас завика дона Окана. — Елате де, чакам!
— По д-дяволите… — пресипнало каза Румата.
Тя скочи и тичешком отиде при него.
— Какво става с теб? Пиян ли си?
— Не зная — едва продума той. — Задушавам се.
— Да донесат ли легенче?
— Какво легенче?
— Нищо, нищо… Ще ти мине… — С разтреперани от нетърпение ръце тя започна да разкопчава елечето. — Ти си прекрасен… — задъхано мърмореше тя. — Но си плах като новак. Не бих допуснала никога… Това е прекрасно, кълна се в света Бара!…
Трябваше да я хване за ръцете. Той я гледаше отгоре надолу и виждаше блестящите и разчорлени коси, кръглите и голи рамена, посипани с топчици пудра, мъничките и червени уши. Лошо, помисли си той. Нищо няма да излезе. Жалко, тя сигурно знае нещо… Дон Реба бълнува. Води я на разпити, тя много обича разпитите… Не мога…
— Е? — каза тя раздразнено.
— Вашите килими са прекрасни — високо каза той. — Но трябва да си вървя.
Отначало тя ме разбра, след това лицето й се изкриви.
— Как смееш? — прошепна тя, но той вече напипа вратата с плешките си, изскочи в коридора и бързо излезе. От утре преставам да се мия, помисли си тай. Тук трябва да бъдеш нерез, а не бог.
— Скопец! — викна тя подире му. — Баба! На кол ще те набуча!…
Румата отвори някакъв прозорец и скочи в градината. Постоя малко под едно дърво, поглъщайки жадно студения въздух. После се сети за идиотското бяло перо, дръпна го, ядосано го смачка и го захвърли. Пашка също нищо нямаше да направи, помисли си той. Никой не може да го направи. „Сигурен ли си?“ — „Да, сигурен съм“. „Тогава пукната пара не струвате!“ — „Но на мен ми се повдига от това нещо!“ — „Експериментът не се интересува от твоите преживявания. Като не можеш, не се залавяй“. — „Не съм животно“. — „Ако го изисква Експериментът, трябва да станеш животно“. — „Експериментът не може да иска такова нещо“. „Както виждаш, може“. — „А тогава…“ — „Какво «тогава»?“ Той не знаеше какво тогава. „Тогава… Тогава… Добре, ще смятаме, че аз съм лош историк. — Той сви рамене. — Ще се постараем да станем по-добри. Ще се научим да се превръщаме в свине…“
Когато се върна в къщи, беше към полунощ. Не се съблече, само разкопча токите на презрамката, просна се на дивана в гостната и заспа като пребит.
Събудиха го негодуващите викове на Уно и един добродушен басов рев:
— Вълче такова, махай се, ще ти откъсна ухото!…
— Казва ви се, спи!…
— Марш, не ми се мотай в краката!…
— Казва ви се, не е позволено!
Вратата се разтвори и в гостната нахълта огромният като звера Пех барон Пампа дон Бау, червенобуз, с бели зъби, с щръкнали напред мустаци, с накривено кадифено кепе и с разкошен червен плащ, под който лъщеше медната ризница. След него се влачеше Уно, вкопчил се в десния му крачол.
— Бароне! — възлкикна Румата, сваляйки крака от дивана. — Как попаднахте в града, приятелю? Уно, остави барона на мира!
— Страшно заядливо хлапе — боботеше баронът, като се приближаваше с разтворени обятия. — Ще стане човек. Колко искате за него? Впрочем за това после… Дайте да ви прегърна!
Прегърнаха се. От барона лъхаше приятно на прашен път, на конски пот и на букет от разни вина.
— Виждам, че и вие сте напълно трезвен, приятелю — с огорчение каза той. — Впрочем вие винаги сте били трезвен. Щастливец!
— Седнете, приятелю — каза Румата. — Уно! Донеси ни есторско, но повече!
Баронът вдигна огромната си длан.
— Нито капка!
— Нито капка есторско? Уно, остави есторското, донеси ируканско!
— Изобщо никаки вина! — с мъка каза барокът. — Не пия.
Румата седна.
— Какво се е случило! — разтревожен попита той. — Да не сте болен?
— Здрав съм като бик. Но тези проклети семейни сцени… Накъсо казано, скарах се с баронесата и ето ме тук.
— Скарахте се с баронесата?! Вие?! Стига, бароне, какви са тези странни шеги.
— Представете си. Въртя се като в мъгла. Сто и двадесет мили препусках като в мъгла!
— Приятелю — каза Румата. — Веднага се качваме на конете и заминаваме за Бау.
