— Но конят ми още не си е починал! — възрази баронът. — Пък и искам да я накажа!
— Кого?
— Баронесата, дявол го взел! В края на краищата мъж ли съм или не съм?! Била недоволна от пияния Пампа, тогава нека го види какъв е трезвен! По-добре да си изгния тук от влагата, отколкото да се върна в замъка…
Уно каза начумерено:
— Кажете му да не ми дърпа ушите…
— Марш, вълче! — добродушно пробоботи баронът. — И донеси бира. Изпотих си и трябва да си наваксам изгубената течност.
Баронът наваксва изгубената течност половин час и леко се оклюма. В интервалите между глътките той разправи на Румата своите неприятности. Няколко пъти изруга „тези пикници, съседите, които се научиха да идват в замъка. Дойдат още сутринта уж на лов, а после, докато си отвориш устата, всички вече са пияни и секат мебелите. Пръснат се по целия замък, навсякъде цапат, обиждат прислугата, осакатяват кучетата и дават отвратителен пример на младия баронет. После те се разотидат по домовете си, а ти, пиян като пън, оставаш сам, очи с очи с баронесата…“
В края на разказа си баронът съвсем се разстрои и дори понечи да иска есторско, но се сепна и каза:
— Румата, приятелю, да излезем оттук! Избата ви е прекалено богата… Да вървим някъде!
— Но къде?
— Няма значение къде. Може и в „Сива радост“…
— Хм… — каза Румата — Какво ще правим в „Сива радост“?
Баронът помълча известно време, като ожесточено дърпаше мустака си.
— Как какво? — каза най-после. — Чудно ми е дори… Ще поседим, ще си поприказваме…
— В „Сива радост“? — попита Румата със съмнение.
— Да. Разбирам ви — каза баронът. — Тава е ужасно… Но все пак да излезем. Тук през цялото време се изкушавам да поискам есторско!…
— Оседлайте ми коня — каза Румата и отиде в кабинета да си вземе предавателя.
След няколко минути те яздеха един до друг по тясната, потънала в непрогледна тъмнина уличка. Баронът се пооживи малко и на висок глас взе да разправя какъв глиган били хванали с хрътките по- миналия ден, какви прекрасни качества имал младият баронет, за чудото в манастира „Свети Тука“, където отец-игуменът бил родил от бедрото си момче с шест пръста… През това време не забравяше да се забавлява: от време на време надаваше вълчи вой, дюдюкаше и шибаше с камшика по спуснатите кепенци.
Когато наближиха „Сива радост“, баронът спря коня и дълбоко се замисли. Румата чакаше. Замърсените прозорци на пивницата ярко светеха, конете на коневръза пристъпваха от крак на крак, начервосаните проститутки, насядали една до друга на скамейката под прозореца, лениво си подхвърляха ругатни, двама слуги с усилие вкарваха през широко разтворените врати огромна бъчва, покрита с петна от селитра.
Барнът тъжно каза:
— Сам… Като си помисля, страшно ми става — цяла нощ е пред мене и — сам! И тя там сама…
— Не се ядосвайте толкова, приятелю — каза Румата. — Нали с нея е баронетът, а с вас съм аз.
— Това е съвсем друго — каза баронът. — Нищо не разбирате, приятелю. Вие сте прекалено млад и лекомислен… Сигурно дори ви прави удоволствие да гледате тези мръсници…
— Защо пък не? — възрази му Румата, като с любопитство гледаше барона. — Според мене, те са много приятни момичета…
Баронът поклати глава и саркастично се усмихна.
— На онази там, която стои — каза той високо, — задникът й виси. А онази, която сега се чеше, изобщо няма задник… Това са крави, приятелю, в най-добрия случай — крави. Спомнете си баронесата. Какви ръце, каква грация… Каква осанка, приятелю…
— Да — съгласи се Румата. — Баронесата е прекрасна. Да се махаме оттук.
— Къде? — тъжно кза баронът. — И защо? — На лицето му изведнъж се изписа решителност. — Не, приятелю, никъде няма да мръдна оттук. А вие, както щете. — Той започна да слиза от коня. — Макар че ще ми бъде много обидно, ако ме оставите тук сам.
— Разбира се, ще остана с вас. — каза Румата. — Но…
— Никакво „но“ — каза баронът.
Те подхвърлиха поводите на дотичалия слуга, гордо минаха край проститутките и влязоха в салона. Тук не можеше да се диша. Пламъчетата на светилниците едва мъждукаха през мъглата от изпарения като в голяма и много мръсна баня. Около дългите маси пиеха, ядяха, кълняха се, смееха се, плачеха, целуваха се и пееха неприлични песни потни войници с разкопчани мундири, морски скитници с цветни халати, жени с едва прикрити гърди, сиви щурмоваци с брадви между краката, занаятчии с изпокъсани дрипи. Отляво през мъглата се виждаше тезгяхът, където съдържателят, седнал на специално възвишение сред грамадните бъчви, ръководеше рояка крадливи слуги, а отдясно — яркият правоъгълник на входа към чистата половина: за благородни донове, уважавани търговци и сивото офицерство.
— В края на краищата защо пък да не си пийнем? — раздразнено попита барон Пампа, хвана Румата за ръкава и забърза към тезгяха през тесния проход между масите, дращейки гърбовете на седналите с шиповете на поясната гарнитура на ризницата си. При тезгяха измъкна от ръцете на собственика обемист черпак, с който той разливаше вино в чашите, мълчаливо го пресуши до дъно и съобщи, че сега всичко е пропаднало и не остава нищо друго, освен хубавичко да се повеселят. После се обърна към стопанина и гръмогласно попита има ли в заведението място, където благородниците могат прилично и скромно да прекарат времето си, без да се стесняват от съседството на всякаква измет, разни голтаци и крадци. Собственкът го увери, че тъкмо в това заведение има такова място.
— Отлично! — тържествено каза барокът и хвърли на собственика няколко жълтици. — Донесете на мен и на този дон всичко най-хубаво и нека ни прислужва не някоя лигла и стърчиопашка, а почтена възрастна жена.
Собственикът лично придружи благородните донове до чистата половина. Тук имаше малко хора. В единия ъгъл мрачно се веселеше компания сиви офицери — четирима лейтенанти с тесни мундирчета и двама капитани с отличителните знаци на министерството за защита на короната. До прозореца пред голяма кана с тясно гърло скучаеха двама млади аристократи с вкиснати физиономии на крайно разочаровани хора. Близо до тях се бяха разположили група обеднели донове с протрити яки и закърпени плащове. Те пиеха на малки глътки бира и час по час оглеждаха помещението с алчни погледи.
Баронът се сгромоляса на свободната маса, погледна под вежди към сивите офицери и промърмори: „Обаче и тук не е без измет…“ Но в този момент една едра леличка с престилка донесе първото. Баронът изкряка, измъкна от пояса кинжала си и започна да се весели. Той мълчаливо лапаше солидните парчета еленско, купищата мариновани миди, планини от морски раци, чинии със салати и майонези и ги заливаше с водопади от вино, бира, квас и вино, смесено с бира и медовина. Обеднелите донове по един по двама взеха да се прехвърлят на неговата маса и баронът ги посрещаше с юнашко махване на ръка и уригване.
Изведнъж той престана да яде, втренчи в Румата ококорени очи и пробоботи с груб глас:
— Аз отдавна не съм бил в Арканар, приятелю! И ще ви кажа честно, че тук нещо не ми харесва.
— Какво точно, бароне? — с интерес попита Румата, като оглозгваше едно пилешко крило.
По лицата на бедните донове се изписа почтително внимание.
— Кажете ми, приятелю! — рече баронът, като изтриваше изцапаните си ръце с края на плаща. — Кажете, благородни донове! Откога в столицата на негово величество нашия крал потомците на най-старите родове в Империята не могат крачка да направят, без да се сблъскат с разни там бакали и касапи.
Бедните донове се спогледаха и взеха да се отдръпват. Румата хвърли поглед в ъгъла, където седяха сивите. Сивите бяха престанали да пият и гледаха барона.
— Ще ви кажа каква е работата, благородни донове — продължи барон Пампа. — Всичко това става, защото вие тук сте се уплашили. Търпите ги, защото се страхувате. Ти например се страхуваш! — извика той и се вторачи в най-близкия беден дон. Донът се омърлуши и се отдалечи с бледа усмивка. — Страхливци! — кресна баронът. Мустаците му щръкнаха.
Но от бедните донове нямаше голяма полза. Те явно не искаха да се бият, искаха да си пийнат и да си
